Петъчна приказка: Звънче

Средата на февруари. Мрачно, но приятно време. Осем вечерта. Отивах на балет с най-добрата си приятелка. Щяхме да гледаме Лебедово езеро. Бяхме със зачервени от щипещия хлад бузи и усмивки на лицата.

Застанахме пред входа, за да изпушим по една цигара преди представлението. Беше тъмно, хората се сливаха в една разнородна сган, дошла на балет – от кол и въже хора. Изсумтях неодобрително и пригладих палтото си. Шели ме погледна и кимна в съгласие, дърпайки си от цигарата с присвити очи. И двете стрелвахме с поглед въпросните същества, които ни караха да се гневим прикрито на невежеството на хората. Вдигнах ръка към косата си прокарах пръсти през бретона си. Докато оглеждах за пореден път тълпата, ми направи впечатление, че погледът ми все отскачаше от едно и също място, сякаш нещо не ми позволяваше да гледам натам. Дръпнах си от цигарата за последен път и я изхвърлих ниско изръмжаване, докато си наложих да погледна точно в онова място. В дъното на уличката, там, където се влизаше към страничния вход на операта, лампите не светеха и образуваха ореол от мрак. В началото, когато пристигнахме, можех да се закълна, че там бе светло. Със силата на мисълта задържах погледа си там, докато вървяхме към входа. За части от секундата ми се стори, че виждам силует на мъж в мрачното пространство, ала Шели ме прекъсна с въпроса си:

-                    Какво виждаш? – когато се обърнах към нея да й отговоря и погледнах пак към мястото, то вече бе празно. И да е имало наистина нещо там – много бързо бе изчезнало. Поклатих глава отрицателно и  я пуснах да мине пред мен по стълбите, слагайки ръка на талията й в знак, че съм зад нея. Влязохме в мъничкото фоайе на операта и се насочихме към барчетата за по чаша вино. Имахме десетина минути до началото. На няколко пъти, все с крайчеца на окото, мервах мрак в някой от ъглите на помещението, ала все изчезвахше, когато погледнех. Разтърсих глава  в опит да се отърся от това странно чувство и приканих Шели да слезем долу. Разговорът, който водехме, минаваше покрай ушите ми и тя го разбра.

-                    Кажи ми, какво те притеснява? – попита ме тихо, когато се настанихме в червените седалки от кадифе. Погледнах я с леко присвити очи и с неохота й разказах. Мислех, че ще се разсмее и с прагматични доводи ще ме убеди, че си въобразявам. Ала когато тя само кимна и облиза нервно устни, ме накара да се замисля по-сериозно над нещата.

-                    Значи и ти си усетила нещо нередно? – попитах я толкова тихо, че се усъмних дали ме е чула. Изминаха няколко дълги секунди, в които тя обмисляше отговора си.  Когато проговори, гласът й бе дрезгав от онова, което бушуваше в нея:

-                    Усещам се заплашена. Сякаш има нещо около нас тази вечер, чиято цел е човешки живот. Нещо зло, което чака удобния момент и това, което си видяла, е потвърждние на притесненията ми. – Нейните думи  пък потвърждаваха моите съмнения, така че това само изостри сетивата ми. Залата се беше напълнила и оркестърът изпробваше инструментите си. Светлината бе приглушена и това ми пречеше да уловя отново онова присъствие. Бяхме в края на реда, Шели седеше откъм пътеката, а до мен местата бяха все още празни. Погледът ми шареше напред, но видимостта бе малка – от третия ред виждах главно сцената и балконските ложи от двете страни. От  оркестрината се показваше тук там някоя глава, а мястото сякаш ставаше все по-тъмно и тъмно, докато отново не отместих погледа си.

-                    Това не ми харесва. – промърморих  и се опитах да се настаня по-удобно, докато Шели се извърна и ме погледна. В очите й се виждаше нарастващото притеснение. Секундите до началото се точеха като часове, ала това не ме притесняваше. Притесняваше ме какво ще се случи след началото. Когато всички светлини угаснат и всички погледи се насочат към сцената, слепи за всичко останало. Нямаше ли тогава това зло да вземе своите жертви в удобното прикритие на мрака? Побиха ме тръпки и потреперих, докато хвърлих един последен поглед на залата в заглъхващата светлина на лампите.   

Шели до мен се напрегна, когато потънахме в тъмнина. Моето тяло също бе сковано на седалката. Постепенно, докато първите ноти на Лебедово езеро се разнесоха из залата, започнахме да се успокояваме. Дори успях да се отпусна и да се насладя на познатата мелодия. Стараех се да не се заглеждам неприлично в балетистите, също и да не си спомням интерпретацията на балета в един забавен филм. Настаних се удобно на седалката и облегнах глава назад. Известно време успях да забравя за всичко останало. Към средата на представлението леден полъх лъхна лицето ми отдясно. Настръхнах цялата, когато усетих нечие присъствие до себе си – там, където седалките трябваше да са празни. Не посмях да се обърна да проверя. Ръцете ми стиснаха облегалките.

-                     Не се плашете. – достигна до мен тих и изключително съблазнителен шепот. Господ се смили над мен и не ми позволи да извикам от ужас. Треперейки, се обърнах надясно и се озовах лице в лице с мъж. Беше се надвесил над мен, явно доста по-висок, та да се навежда дори в седнало положение. Вдигнах поглед към лицето му  и дъхът ми спря – онова, което виждах в тъмното, караше сърцето ми да тупти бясно, главата ми се въртеше. На светлината от сцената успях да мярна бегла усмивка по устните му. Не мога точно да опиша какво виждах. Защото хем виждах, хем не виждах нищо пред себе си. Сякаш образът на този мъж се бореше сам със себе си дали да ми се покаже или не. Вдигнах ръка и я притиснах към гърлото си. Погледът му се стрелна натам и моментално стана стоманен.

-                     Няма да ви сторя нищо. Искам само да попитам защо сте неспокойни? От цялата зала ти и приятелката ти излъчвате страхотно безпокойство и тревога. – отворих уста да отговоря, когато осъзнах три неща. Този човек... този мъж бе разбрал, че нещо ме тревожи и бе дошъл от немай къде, за да провери. Второ – в него имаше нещо нечовешко. И последно – не той бе заплахата, която бях усетила преди. 

-                    Тук... - прошепнах и гласът ми замря. След миг продължих отново, този път по-уверено:

-                    Тук има нещо, освен теб, което също не е човек, и си търси жертва. – избълвах бързо и зачаках реакцията му.  Той си пое рязко дъх и ме изгледа с неприкрита изненада.

-                    Откъде знаеш, че не съм човек? – попита той, без да се опитва да отрече този факт.

-                    Не знам - ти току що ми каза. – казах тихо и палава усмивка пробяга по устните ми, докато се взирах в очите му с цвят на изумруд, които сякаш излъчваха бледо сияние. Мъжът застина и изпусна дъха си със свистене.

-                    Подценил съм ситуацията, прекрасна госпожице. Моля да ме извините, ако съм ви стреснал. Ще взема опасенията ви под внимание. – той се приготви да изчезне, ала ръката ми, без да съм й заповядала, се стрелна и го сграбчи за ръкава на сакото.  Явно му поднесох поредния шок, защото той се втренчи в пръстите ми, вкопчили се в плата, сякаш бяха нещо извънземно, сякаш беше безумно това, че съм успяла да го хвана. Не отдръпнах ръката си, докато не му казах:

-                    Внимавай! – и го пуснах. Той се замисли и кимна бавно, след което вече не беше до мен. Обърнах се към Шели да й кажа, ала тя само поклати глава, че е видяла всичко. В погледа й се четеше и още нещо – сякаш бе видяла само някаква малка част от картината. Стиснах ръката й и хвърлих поглед на залата зад мен. Когато се извръщах обратно към сцената, нещо привлече погледа ми вляво от мен. На пътеката до Шели се бе изправила зловеща черна фигура и се навеждаше към нея. Светкавично сграбчихтялото й и я дръпнах преди да бъде нападната. Тя успя само да изсумти, докато разбере какво се случва. Вече станала, я бутнах зад себе си и изгледах фигурата с ужас. Черна ръка се вдигна от безформената маса срещу мен и се стрелна към гърлото ми, докато чувах недоволните викове на хората около мен в залата. Никой не разбираше защо съм станала и преча на хората зад мен да гледат сцената.

 Усетих смъртоносната хватка на ледените пръсти, които се впиваха в кожата ми. Чух как Шели си поема рязко дъх и разбрах, че и тя е хваната в подобен капан. Ръката ме задърпа бавно към тялото на фигурата и с ужас започнах да различавам очертанията на отворена паст, пълна с остри зъби, която се приближаваше гибелно към гърлото ми. С някакво нечовешко самообладание се замятах в хватката, опитвайки да се освободя. Леденият дъх на смъртта лъхаше върху кожата на врата ми и осъзнах неизбежността на ситуацията.

Миг, тъй кратък и решаващ, преди зъбите на съществото да се сключат около плътта ми, хватката на пръстите се отпусна и бавно се свлякох на колене. Вдигнах поглед и съзнанието ми се опита да проследи случващото се. То бе толкова бързо, че ми беше трудно да различа всяко движение, ала успях да видя как мъжът, говорил с мен, разкъсва с две движения тялото на съществото и изчезва с двете половини нанякъде, преди хората да осъзнаят какво виждат. Обърнах се към Шели и я видях да се бори за глътка въздух с ръка на гърлото си на крачка от мен. Зад нея се случваше същото от преди малко, само че друг мъж я бе спасил. Протегнах ръце към нея и тя се отпусна в прегръдките ми, докато наблюдавахме какво се случва. Отново след миг, по-кратък и от стотна на секундата, и вторият мъж изчезна с тялото на съществото. Спогледахме се двете и попитахме шепнешком:

-                    И сега какво? – залата бе смълчана от случващото се и се чудех кога ще избухне, ала осъзнах, че не просто мълчат, а сякаш времето е спряло за тях. Когато се поизправихме, лек полъх повя покрай нас и двете се обърнахме. Изправени до нас стояха двамата мъже, високи и великолепни, наведоха се към ухото на всяка и прошепнаха в унисон:

-                    Заспете и забравете.  – докато го казваха, усетих как ме наляга сънливост и клепачите ми натежаха. Знаех, че не трябва да заспивам, защото щях да забравя нещо много важно, ала така и не можех да се сетя какво. Съпротивлявах се до момента, в който две силни ръце ме вдигнаха в хладна и уютна прегръдка. Тогава се предадох и заспах блажен сън, изпълнен с аромат на свежа гора и океан.

Минаха години след посещението ми на Лебедово езеро. Така и не разбрах какво предизвикваше тревожното обръщане на стомаха ми при спомена за тази нощ. Балетът беше поставен на високо ниво и бяхме извикали няколко пъти на бис трупата. Но нещо не ме оставяше на мира. При опитите ми да си спомня какво точно, ме заболяваше главата. Накрая се отказах. 

Една есенна вечер се прибирах от работа – беше се стъмнило и светлините на града ме запленяваха с красотата си. Вървях бавно и се наслаждавах на приятното време. Шели имаше някакъв ангажимент и в последния момент бе отменила срещата ни, затова имах малко свободно време, което исках някакси да уплътня, преди да се прибера в самотния си дом.

Докато се разхождах, мернах в дъното на една малка уличка някакъв магазин. Продаваха, според надписа, антикварни предмети. Никога не съм харесвала прашните антикварни магазини, отрупани с вещи, прилични на вехтории, в повечето случаи. Затова учудих самата себе си, когато бях привлечена неудържимо от този магазин. Приближих се и отворих вратата, Светлината вътре беше приглушена и придаваше мистериозен вид на мястото. Хареса ми едно малко звънче и протегнах ръка, за да го докосна. Усетих хлад и чух глас зад гърба си:

-                     Добра вечер, госпожице. Какво търсите? – стреснах се и се обърнах, а сърцето ми щеше да изскочи. Зад мен стоеше висок и доста приличен мъжки екземпляр, чиито очи бяха изумрудено зелени. Струваха ми се странно познати, но главата отново ме заболя и прогоних мисълта.

-                     Добра да бъде, господине. Хареса ми това звънче. – отвърнах аз и му показах звънчето в ръката ми. Очите му се присвиха за момент, но благото му лице на продавач се възвърна почти веднага. Учуди ме реакцията му.

-                    Интересен избор, госпожице. Това звънче е много специално. Сигурна ли сте, че не искате нещо друго? – аз погледнах учудено първо него, а после и звънчето, лежащо в дланта ми. Какво ли му беше толкова специалното? Звънче като звънче. Беше вързано с червена панделка и имаше странни надписи по металната част, но иначе си беше най-обикновено звънче.

-                    Да, сигурна съм – точно това звънче искам. Може да ми разкажете историята му, щом знаете, че е специално. – той го взе от ръката ми и се насочи към тезгяха, за да го опакова. Раменете му бяха напрегнати.

-                    Има една легенда за него. В нея се разказва за един принц, който преди много векове продал душата си на мрака, за да спечели сила. Ала цената, която платил, била твърде висока и горчиво съжалявал за това. Силата, която получил, била толкова мрачна и страшна, а животът му се превърнал в непрекъснато бродене сред сенки, чудовища и демони, че неведнъж се опитвал да сложи край на мъките си. Неуспешно, разбира се. Подобно на джиновете, и той получил своите окови.  Първо, трябвало да изживее мъката на това да бъде почти безсмъртен, да гледа как всички покрай него измират и да няма миг покой. И второ – бил напълно подчинен на едно малко, медно звънче. Само един звук от това звънче бил достатъчен да го докара от най-далечния край на земята при звънчето, и то – за секунди. Само един звън можел да му заповяда да извърши убийство, или нещо дори по-лошо. Затова този принц много старателно криел това звънче. Един ден го изгубил, както се разхождал из улиците на един бързо растящ град. Дълги години живял в страх, а после дълги години изпълнявал какви ли не ужасяващи желания на различните собственици на звънчето. Най-накрая открил как да се измъкне от влиянието му.  И бил свободен от него, докато една вечер в операта не го накарала да пристъпи законите на своя вид, за да спаси с приятеля си две жени от лапите на демони. Оттогава отново е окован към звънчето.  – гледах го очарована, защото разказваше с такова чувство, че не можеше историята да не ме докосне по някакъв начин. Въздъхнах с трепет и погледнах малкото звънче в ръката си.

-                    Невероятна легенда, господине...

-                    Моля Ви, нека бъде Бранд. – галантно пое ръката ми и я докосна леко с устни. Изчервяването ми не бе от най-грациозните, но се постара.  – А името на очарователната дама в магазина ми тази вечер е...?

-                    Ф-фиона... – прошепнах едва.

-                    О, прекрасно име! – възкликна той и пусна с неохота ръката ми. В изумрудените му очи забелязах твърде мрачна сянка.

-                    Благодаря... Но да се върнем на легендата. Нима, Бранд, искате да ме убедите, че това, което ми разказахте току що, е историята на това звънче? Ако не друго, то поне за оригиналност Ви пиша отличен!

-                    Прекрасна ми Фиона, може да ми напишете каквато искате оценка за разказваческите ми способности, но винаги ще се чудите дали в думите ми няма частица истина.

-                    Безспорно сте прав. – твърдо заявих аз и отново протегнах ръката със звънчето в нея и продължих:

-                    Затова искам да го купя. Може пък, като позвъня с него, да се появи този мрачен принц.

-                    Не съм сигурен доколко това ще ви бъде угодно, но изборът вече е направен. Нека оформим документите. – Не можех да се отърва от чувството, че ми е познат. Платих и прибрах звънчето в чантата си. Беше станало вече твърде късно и се бях забавила много в магазина. Сбогувах се с Бранд и забързах към вкъщи. Не можех да се отърва от усещането, че някой ме наблюдаваше до самия ми дом. Докато се приготвях да си легна, чух тропот откъм прозореца. Станах и се приближих. Хванах пердето и леко го дръпнах да погледна навън. Дъждът не беше спрял, но ми се стори, че виждам сянка навън. Незнайно защо потреперих и вълна от страх се надигна у мен. Чувствах се сякаш съм била в подобна ситуация и преди, но нямаше как, просто нямаше как...

Пуснах обратно пердето и се върнах на леглото си. Не устоях на силното желание да светна лампите. Исках светлина. Отметнах завивките и тъкмо приседнах на леглото, когато крушките се пръснаха. Изпищях. В стаята имаше нещо, което се движеше. Ужас скова тялото ми. Ръката ми зарови в чантата на нощното шкафче. Легенда или не, лудост или не – знаех, че ще намеря смъртта си, ако просто се предам. Съществото в стаята ми не беше шега, нито плод на въображението ми. Ноктите му се впиха във врата ми, точно когато успях да открия каквото търсех. Звъннах веднъж със звънчето. Звъннах втори път и на третия в стаята бликна светлина. Борех се за глътка въздух, докато гледах с вяло изумление Бранд да се появява от светлината. Отскубна съществото от мен и аз успях да огледам нападателя си по-добре. То беше олицетворение на мрака, с нокти и зъби, колкото една дузина крокодили. От пастта му, докато Бранд го размяташе наляво надясно, излизаше черна миазма. В миг на разсейване от страна на Бранд, съществото успя да го рани в рамото. След разгневеното му изреваване, той най-накрая успя да го пребори и да го разкъса. Бранд се приближи до мен. Бавно се свлече в краката ми, както седях на леглото и облегна глава на коляното ми.

-                    Заповядайте ми, господарке.... – промълви той. Аз го изгледах изумено:

-                    За бога, какви глупости говориш?! – той не отвърна и аз го разтърсих за рамото. Ръката ми плувна в кръв. Изругах. С триста мъки успях да го кача на леглото и се заех с раната му. Поне толкова му дължах, след като ме спаси. Той бълнуваше през остатъка от нощта на непознат за мен език и аз заспах едва на сутринта – на колене до леглото.

Усетих как ме вдигат на ръце и се сгуших в позната прегръдка. Примигнах и се огледах в просъница. Осъзнах, че Бранд ме носи нанякъде.

-                     Какво става? – възкликнах аз. Той не отговори, само ми се ухили.

-                    Пусни ме веднага! – погледът му помръкна и извинителна усмивка опората на ръцете му изчезна, а аз се изтрополих като чувал с картофи на земята.

-                    Не беше нужно да го направиш веднага! – възроптах тихо, докато си разтривах д-то.

-                    Не трябваше да ми го заповядваш така. Явно си забравила за историята, която ти разказах. – понечих да го попитам какво има предвид, нос е сетих за частта с това, че принцът, подвластен на звънчето, изпълнявал всякакви заповеди. Зяпнах насреща му.

-                    Не говориш сериозно!

-                    Пробвай! – изгледах го подозрително и му казах:

-                    Помогни ми да стана! – той подбели очи:

-                    Фиона, това щях да го направя и без да ме молиш. Пробвай пак. – Господи, какво изкушение, мислех си аз, докато се взирах в устните му.

-                    Скъпа, това ще го направя също без молби от твоя страна. – ухили се той и бавно се наведе към мен.

-                    Не! – спря се като закован на вика ми. В очите му се четеше силно разочарование.

-                    Все пак, ако си промениш решението... – започна подкупващо той. Поклатих глава.

-                    Имам нужда да осмисля това, което се опитваш да ме убедиш, че е истина. Само минутка. – затворих се в банята, сякаш дяволът бе по петите ми, което не е далеч от истината и опрях ръце в ръба на мивката. Отражението ми в огледалото показваше спомена от безсънната нощ, а косата ми държеше да ме превърне във вещица. Изругах тихо и се опитах да се приведа в човешки вид. Почти постигнала мир със себе си, излязох от банята и заварих Бранд да седи на стола до прозореца и да чете един от любовните ми романи. Грабнах книгата от ръцете му с пламтящи от срам бузи и седнах срещу него.

-                    Какво си ти?

-                    Снощи ти отговорих вече с разказа за звънчето.

-                    А съществото?

-                    Душевад. Голяма гадина. Добре че се сети да звъннеш. Иначе този път щеше да довърши работата си. – погледнах го с неразбиране.

-                    Този път? – той се размърда виновно и отмести поглед от мен.

-                    Защо имам чувството, че съм те виждала и преди?

-                    Защото си. Снощи.

-                    Бранд, не мисля че има нужда да се правиш на остроумен в момента, освен ако не се опитваш да ме заблудиш. Кажи ми онова, което не знам. – той въздъхна, защото го бях изрекла със заповедна нотка.

-                     Не че не го знаеш. Просто не го помниш. Да, Фиона, виждали сме се и преди. Онази вечер на Лебедовото езеро. – очите ми се разшириха от изненада.

-                    Продължавай. – той разказа как със свой приятел ме е спасил, заедно с Шели, но защото се показал на човек, отново бил окован към звънчето. Останах онемяла, че това се е случило и че са ни изтрили паметта, но някакси повярвах.

-                    И сега какво? – той сви рамене.

-                    Тук съм, за да ти служа, докато звънчето е в теб. – скочих, клатейки ужасено глава.

-                    Не, не, тая няма да я бъде! Не съм се цанила да бъде робовладетелка, особено на твоя вид, колкото и да е изкушаващо. Кажи ми как да те освободя? – той трепна от думите ми и видимо оклюма.

-                    Има няколко варианта, но не мисля, че който и да е от тях ще ти хареса.

-                    Пробвай ме. – предизвиках го аз, присвила очи.

-                    Единият е ходене в ада и замяна на моята съдба с твоята. – махнах с ръка, че това не става. Той вдигна втори пръст в изброяването:

-                    Друг вариант е откриването на чистокръвна вещица, която да унищожи надписите по звънчето, за да ме освободи от заклинанието в него, но този тип вещици не биха го направили , дори и животът им да зависи от това. – завъртях очи с досада – разбира се, защо трябва да е лесно, като може да е трудно?!

-                    Трети вариант – трябва да ми се отдаде жена, в чиито жили тече кръв на много народи. Да ми се отдаде напълно и да желае освобождението ми. – преглътнах мъчително. Огледах лицето му, но нямаше видими следи да знае за мен. Опитах се да изглеждам спокойна.

-                    Та къде, викаш, се събират вещиците в днешно време? – нехайно го попитах с леко дрезгав глас, заради образите, въртящи се в главата ми.

-                    Не знам. – отвърна унило той. Доста се зачудих дали да не го измъча още малко. Отворих прозореца и запалих цигара.

-                    Знаеш ли, Бранд... – започнах тихо, - ... дядо ми по майчина линия е бил от Норвегия, а баба ми – индианка. Родителите на баща ми са от Египет и Азия. Някъде в родата си имам друиди, евреи, гърци. – усетих как той застина напълно зад гърба ми. Прочисти гърло и попита:

-                    Какво точно се опитваш да ми кажеш, Фиона? – в гласа му усещах жажда за надежда. Въздъхнах. Нямаше какво да губя, пък и бях сигурна, че нямаше да бъде разочарована. Обърнах се към него хвърлих цигарата зад гърба си през прозореца. Започнах да разкопчавам нощницата си.

-                    Какво правиш? – попита ме дрезгаво той.

-                    Отдавам ти се... – промърморих и съблякох нощницата си. Прошепнах тиха заповед, от която нямаше нужда и бях пометена от силата на принца, с която ме залепи за стената. Целувката му беше жадна, отчаяна и съдържаше болката на векове самота и мъка. Приех я с готовност и не по-малко ярост. Кръвта бучеше в ушите ми, докато страстта се разгаряше с опасна сила. В момента, в който телата ни се сляха, светът покрай мен изчезна и се озовах в запустяла тронна зала. Там, сред разрухата на времето, седеше Бранд, но в истинския си демоничен образ. Очите му искряха с нечовешки блясък, а очертанията му непрекъснато се меняха. Приближих се, а той изръмжа недружелюбно.

-                    Махай се оттук, човешка жено! – гласът му разтърси залата и парчета от тавана започнаха да падат опасно близо до мен. Постарах се да не изглеждам твърде уплашена и продължих към него. Последва нов рев, още по –ужасен, но не ме спря. Скъсих разстоянието на милиметри. Това същество бе платило цената за деянията си и беше на ръба на пречупването. Осъзнах, че не искам Бранд да бъде пречупен и да свърши като зеленчук. Вдигнах ръка и докоснах лицето му, там където зъбите му се подаваха от устата и се забиваха в бузата му. Лапата му се стрелна и ме сграбчи. Ноктите му пробиха кожата ми и закапа кръв. Изстенах тихичко от болка, но не помръднах. Той също не направи опит да махне ръката ми, само я стискаше болезнен, макар и леко.

-                    Няма да се махна толкова лесно, Бранд. Време е да излезеш от тези руини и да се спасиш от проклятието си.

-                    Това няма как да се случи. – изрева той. Не трепнах, само погалих бузата му с пръсти.

-                    Ще се случи. Само трябва да ми се довериш.

-                    Никога!

-                    Не, Бранд! Сега! – приближих се и го целунах. Другата му лапа се впи в гърба ми и знаех, че при едно рязко движение ще ме остави саката за цял живот, но той не го направи, а само ме притисна към себе си. инстинктивно знаех какво да правя. Със свободната си ръка започнах да премахвам частичка по частичка демоничните му черти. Те падаха като стара напукана картина. Постепенно той се превърна в Бранд, когото познавах и ме гледаше жално. Докосваше нежно разранената ми ръка, докато сълзите му се сливаха с кръвта ми. Шепнеше неразбрани благодарствени слова, а докато го правеше, видях, че зад гърба му виси нишка, свързана с уголемен вариант на звънчето, което бях купила от него. Прегърнах го отново и с пръсти разкъсах нишката. Той се отпусна върху ми като кукла на конци, която е захвърлена от кукловода.  Паднахме заедно на колене и светът се изкриви покрай мен, докато не потъна в мрак.

Събудих се в спалнята си. Бях сама, а слънцето на новия ден огряваше весело лицето ми. Отпуснах глава назад във възглавницата и въздъхнах разочаровано. Е, поне нощта си я биваше, помислих с тихо съжаление.

Отидох да се видя с Шели, за да й разкажа историята, но когато започнах, тя ми звучеше толкова нереална, че се прекъснах и махнах с ръка. Вървяхме по улицата към антикварния магазин, но за моя изненада, той бе изчезнал. Е, какво друго можех да очаквам. След края на срещата чаках такси на булеварда, когато една ръка се плъзна около кръста ми и ме притисна към мъжко тяло. В ухото ми прошепнаха:

-                     Имах малко сметки за уреждане. Надявам се, че не си ме чакала дълго, моя спасителко! – затворих очи, докато сърцето ми пърхаше от радост и се сгуших в прегръдката му:

-                    Не, Бранд, само цяла вечност те чаках!

Петъчна приказка: Опасна игра

Отне й време да привикне със сумрака, когато  влезе в билярдклуба. Отдавна не беше идвала тук. Преследваха я спомени за отминали времена и стари усмивки, очи и болки. Сега бе друго. Беше въпрос на живот и смърт. По-скоро на смърт. Не вярваше да излезе жива оттук. За разлика от миналото, това място вече не беше същото. Както и тя, между другото, но не искаше да си го признае. Това нямаше значение в момента. Задачата й бе твърде трудна. Тя въздъхна, докато бавно минаваше между масите сред шум от удари на топки и щеки. Усещаше как погледите на другите се впиваха в гърба й, главите им се извъртаха след нея като на кукли, а ръцете им продължаваха да ираят. Тя потръпна, когато видя как играещите дартс също се обърнаха след нея, а в същото време уцелваха мишените почти с гръб към тях. По дяволите, шансовете й намаляваха.

В дъното на заведението го забеляза. Играеше на собствената си маса, осветен от призрачна светлина, която само очертаваше силуета му. Всеки друг ден тя би одобрила очертанията му. Би се възхищавала на мускулите, които хипнотизираха с движението си под кожата му, докато се нагласяше за удар. Би копняла да прегърне широкия му гръб. Би жадувала в очите му да гори страст, когато я гледа. Не и днес. Днес не можеше да мисли за нищо друго освен за парализиращия ужас, който я бе обхванал, и за мисията си. Усилието, което й коства да направи последната крачка до него, бе почти непосилно.

 Но най-накрая стигна. Спря и се изправи, гордо, доколкото й бе възможно. Той й хвърли бегъл поглед, докато горилите му скочиха към нея. Той ги спря с жест, но един й изкрещя нещо и тя пребледня, когато го разбра. Бавно, с нежелание и силно унизена, тя коленичи. Той продължи да играе. Тя мълчеше. Чакаше да й обърне внимание. Ръцете в скута й трепереха. Знаеше, че една грешна стъпка и ще й коства не само мисията, но и главата й. Буквално.

-                     Защо си тук, Мия? – дълбокият му глас я накара да подскочи стреснато. Бе забравила въздействието му, мислеше си тя, докато вълни на удоволствие се раливаха по тялото й.

-                     Нима не знаеш вече, Скар? – отвърна жлъчно и си спечели презрително изсумтяване.

-                     Искам да го чуя от твоята уста! – как можеше да говори и в същото време да ръмжи? Преглътна гордостта си, защото тя нямаше да й донесе това, което иска.

-                     Имам нужда от помощта ти... – млъкна, докато се бореше да продължи. Той я погледна с крайчеца на окото си. Мия потрепери отново.

-                     Трябва да го спася.  – промълви тя след малко. За миг си помисли, че не я е чул, защото не реагира, но тя знаеше по-добре. В следващия момент вече висеше във въздуха на сантиметри от земята, докато той я тресеше в гнева си. Сълзи капеха от очите й, докато й крещеше:

-                     Как смееш?! Как смееш да идваш при мен с подобна молба?! След всичко, което направи?

-                     Аз... – започна тя, но той изрева в лицето й. Тя се сви като кученце в разтърсващите я ръце.

-                     Как може да си толкова нагла и толкова наивна да смяташ, че ще го спася? Та аз с удоволствие бих го гледал как се гърчи в смъртта си!

-                     Скар, моля те...

-                     За какво ме молиш, по дяволите? Да спася онзи, когото ти избра пред мен ли? Явно напълно си откачила! – той я хвърли ядно на земята и тръгна да заповядва на горилите си да я изхвърлят. Тя се вкопчи в него.

-                     Скар, ще получиш всичко в замяна. – той застина. Без да се обръща я попита:

-                     Какво искаш да кажеш с това? – тя облегна глава на крака му, докато пръстите й се впиваха в бедрото му.

-                     Ще получиш мен. – сърцето й спря, за да изчака отговора му. Господи, дано това все още да бе разменна монета! Бързината, с която я вдигна отново и приближи до лицето си, бе нечовешка. Също толкова нечовешки бяха зъбите му, които се оголиха, докато той ръмжеше срещу нея.

-                     А дали те искам още, как мислиш? – сълза се отрони по бузата й, а ръката й докосна неговата:

-                     Аз ще бъда твоя, независимо дали ме искаш или не. Прави каквото искаш с мен, само го спаси. – тя знаеше какво я очаква и бе подготвена, когато зъбите му пробиха кожата на врата й. Удоволствието я заля на момента и тя се разтрепери в ръцете му. Само след първата глътка, обаче, той я захвърли отново с вой. Избърса кръвта й от устата си.

-                     Спасете го, а нея отведете в дома ми! – заповяда той с рязък глас. Подчинените му се разделиха, докато едните отпрашиха с онази тяхна свръхчовешка скорост към мъжа й, както се надяваше. Други двама я сграбчиха и помъкнаха към дома на Скар, към нейната съдба или нейния край. Само времето щеше да покаже.

Затвориха я в тъмна стая. Опипом намери леглото и се отпусна на него. В тъмнината Мия потъна в спомени за едни други времена.

Първата им среща беше прекрасна. Играха билярд в същия клуб. Тя се правеше, че не знае как се играе, а той се правеше, че я учи. Това се бе превърнало във весело боричкане, завършило с романтична целувка. Скар можеше да бъде невероятно нежен, особено тогава. За разлика от сега. Дори, когато Мия разбра, че е вампир, не се уплаши от него, защото с нищо не бе застрашил живота й. Нещата вървяха прекрасно, двамата бяха лудо влюбени. Докато не се появи Шон. Той бе в разцвета на силите си, умен, забавен, мил, сигурен... и човек. Тогава тя бе направила разликата между живота в тъмнина и този в светлината, който можеше да й даде Шон. И се бе запитала – каква перспектива има със Скар? Нима той можеше да й даде всичко, което искаше тогава от живота – семейство, открита любов, светлина? Заради отговора, който си даде сама на себе си, бе обрекла Скар на самота, злост и мъка. И сега си плащаше цената. По-скоро – тепърва щеше да я плаща. Сълзи на яд напълниха очите й, когато си помисли за болестта на Шон. Не съжаляваше за решението си да отиде при Скар. Нямаше абсолютно никакъв друг избор, ако искаше Шон да оцелее. Сега просто трябваше да се примири с онова, което предстоеше. Тя обичаше Шон, но не с онази пламенна любов, която някога бе изпитвала към Скар, а с тихата обич на взаимното уважение, приятелство и привързаност. Никога нямаше да признае, че това се оказа доста скучно.... никога....

Отварянето на вратата прекъсна мислите й. Силуетът на Скар се очерта в рамката и й изръмжа

-                      Ела!  - тя стана и го последва в кухнята. Учуди се, когато той извади от две торби продукти и започна да й приготвя вечеря. Беше се успокоил след изблика в клуба. Зае се да му помага. Старите навици умираха трудно. Работеха като добре смазана машина. Чак беше плашещо колко си подхождаха. Дали е било така и преди? Определено не го беше забелязвала. Искаше да разведри обстановката и попита:

-                     Как е сестра ти? Още ли обикаля казината по света в търсене на свежа хазартна кръв? – той се изненада от въпроса й, но кимна.

-                     Да, Илана не е спирала. След като ми вдигна скандал, че съм те оставил да си отидеш с онзи смотаняк, отпраши нанякъде и не съм я виждал оттогава. Само получавам картички от време на време. – Мия преглътна мъчително при думите му.

-                     Не си я виждал от 5 години? – той кимна отсечено. Бе отнела и сестра му. Двете се обичаха много и бяха неразделни, докато Мия ходеше със Скар. Раздялата им бе съсипала и Илана. Мия се прокле мислено за грешното решение, което бе взела от човешки егоизъм тогава и с което нарани толкова много хора... вампири де...

-                     Рей няма ли да я намери и да я върне обратно, най – сетне? – промърмори след малко. Скар я изненада като се засмя.

-                     Рей отдавна я намери. Оттогава не се е връщал. –присъедини се към смеха му. Думите успокоиха поне малко кървящото й сърце. Те заслужаваха да бъдат заедно. Докато режеше домати за салата, Мия се загледа в Скар. Старата любов ръжда не хваща, установи тя, гледайки го. Той беше олицетворение на идеала й за мъж. Беше с тъмнокестенява коса, носена в момчешки разрошена прическа, имаше тяло за милиони, а пъстрите му очи, когато не бяха червени от глад, можеха да разтопят всяка жена с погледа си. Поне нея я разтапяха в момента, тъй като срещна погледа му.

-                     Хареса ли си нещо? – ехидно попита той. Мия отвърна поглед и не му отговори.

-                     Толкова ли беше той по-добър от мен, Мия? – тя спря, само защото чу болката, прозираща зад въпроса му.

-                     Каквото и да ти отговоря, Скар, няма да ме оневини, нито да потуши болката ти. Съжалявам.  – той заби ножа в масата до дръжката. Очите й се разшириха, защото го бе направил, усмихвайки й се мило. Настръхна.

-                     Мия, разкажи ми! – тихо настоя той и й посочи единия стол да седне. Отпусна се с облекчение, защото не знаеше колко още щяха да я издържат краката й. Той сложи пред нея готовата вечеря и я подкани с жест.

-                     За вампир, винаги си готвил чудесно! – изкоментира тя, примижала от удоволствие, дъвчейки храната.

-                     А, ясно. – промълви той. Мия отвори очи и го погледна изненадано.

-                     Кое е ясно, Скар?

-                     Ясно ми е защо избра Шон. Разбирам защо – той беше лъчът светлина за теб след времето, прекарано с мен в тъмнината, нали? Той ти предложи разходките в парка през деня, предложи ти морето и слънцето, предложи ти русата си коса и сини очи, предложи ти човешкото! – в гласа му не се долавяше гняв, а примирение и тъга. Мия се размърда виновно на стола.

-                     Не е така...

-                     Не смей да ме лъжеш! Изписано е на лицето ти, че уцелих право в целта! – изрева той. Той беше ранено животно. Разбираше защо се държи така. Не заслужаваше друго.

-                     Да,  така беше. Тогава не разбирах същината на нещата. Не осзнавах, че ще те нараня толкова много. Мислех, че съм поредното ти човешко завоевание, което ще ти омръзне скоро. Та ти си принц, за бога! – той трепна при последната дума.

-                     Извинявай, забравила съм за тази ти чувствителност. – след кратка въздишка Мия продължи:

-                      С Шон виждах бъдещето си. Онова, към което всяко нормално момиче  се стреми. С теб виждах мрак, кръв и безкрайни нощи на страст и порок, които нямаше да ме доведат до никъде, освен до дъното. – той сви пръсти в юмрук и тя видя как се разтрепери ръката му от напрежение. Знаеше, че думите й го нараняват, но трябваше да му каже истината, в противен случай той щеше буквално да я разкъса.

-                     Значи така... Сега вече ми се изясни картинката. – отвори хладилника и извади бутилка кръв. Сложи я в микровълновата и я затопли. Изгълта я на един дъх. Едва ли това щеше да укроти бурята, която бушуваше в него.

-                     Благодаря ти, че спаси Шон. – промълви тя. Той я стрелна с поглед:

-                     Откъде си сигурна, че съм го спасил? – Мия вдигна рамене:

-                     Не съм, но те познавам и знам, че ще удържиш на думата си.

-                     Толкова ли съм прозрачен? Може би трябва да се променя и да отида да убия него, а после да пия кръвта ти от черепа му пред теб. – Мия пребледня и се олюля. Скар се втурна и я хвана, преди да е паднала.  

-                      Извинявай, беше наистина ужасно да го кажа. – каза той, докато я притискаше несъзнателно към себе си. Тя отпусна глава на рамото му и вдиша аромата му. Навремето бе искала да направят парфюм с него. Той се смееше на непрекъснатото й душене. Скар усети сълзите, които се стичаха върху рамото му.

-                     Аз съм ужасна, Скар! Защо не ме убиеш, та да приключим с всичко това?

-                     Да, скъпа моя, ще те убия. – отвърна й той, а Мия застина в прегръдките му. Знаеше какво означава това. Бе готова. Оголи врата си и усети зъбите му да се впиват в кожата й. Сбогува се със света и всичко свято мислено и беше спокойна, че това е правилното нещо. Скар щеше да я убие, тя да си изплати греховете и всичко щеше да е точно. Съзнанието й постепенно причерня и стана все по-трудно да мисли каквото и да било. Изпадна в несвяст с въздишка на облекчение.

Съдбата, разбира се, си събира вересиите винаги. Случаят с Мия не бе по-различен. Рееше се някъде в безвремието. Пред нея изникна жена с тъмнокестенява коса, познати пъстри очи, облечена в бяла роба.  

-                      Най-сетне да видя жената, която изтръгна сърцето на сина ми.- Мия зяпна към нея, защото майката на Скар беше умряла при раждането му.

-                     Аз...

-                     Не, не, не ми казвай нищо – всичко знам вече. Не съм тук, за да говорим за любовните несполуки на Скар. Тук съм, защото до 24 часа той ще бъде мъртъв. Наистина мъртъв – и по вампирските стандарти. – Мия изхълца ужасено.

-                     Какво?!

-                     Бутилката, която изпи, докато двамата си говорихте в кухнята, беше отровена. Находчиви врагове на вампирите са измислили начин да ги тровят – не в кръвта е проблема. Самото стъкло на бутилката е създадено по специален начин и когато кръвта преседи в него, макар и за малко, тя вече е негодна за пиене. – Мия трескаво мислеше.

-                     Защо ми го казваш? Нали съм мъртва, като теб?

-                     Не, ти си само много наивна и егоистична, но мъртва не си. – Мия се изчерви засрамена. Поне си помисли, че се изчерви.

-                     Кое е това място?

-                     Тук идват бъдещите вампири, докато трае трансформацията. Тук те получават знанието, което им е нужно, за да оцелеят. Но ти трябва да откриеш знанието, което е нужно на Скар, за да оцелее. – Мия още преживяше факта, че Скар я е трансформирал, вместо да я убие – но какво по-голямо наказание да я превърне в това, от което бе избягала. Но това, че Скар умираше, й причини повече терзания, отколкото мисълта, че ще се събуди вампир.

-                     Как ще открия това знание? – Майката на Скар я изгледа с лека неприязън и след това й каза да я последва. Безвремието се замени от стая с бели стени, маса и два стола. На масата имаше тесте карти, зарчета и три чашки с топче до едната. Ако нещата отиваха натам, накъдето Мия си мислеше, че отиват, на Скар му беше спукана работата, защото не й вървеше в нито една от хазартните игри. Майка му се настани на единия стол и с нетърпелив жест я подкани да седне срещу нея. Мия преглътна мъчително, докато присядаше на ръба на стола. Другата жена посочи предметите на масата с неопределен жест:

-                     Избери си едно средство. – Мия реши да избере картите, защото там имаше най-много шанс, според нея. Майката на Скар ги взе, разбърка ги и ги разпери във ветрило на масата.

-                     Посочи карта. – Мия беше сгрешила – нямаше да се играе. Късметът й започваше да й изневерява, доколкото го е имала де. Потейки си мислено, тя избра една от картите. Обърна я – беше поп пика. Отсреща жената мълчаливо я отдели настрана, събра тестето и отново го разбърка, повтаряйки наредбата. Пак подкани Мия да избере карта. Този път беше асо пика. На третия избор се падна поп купа. Щеше й се да разбира поне малко за какво е цялата история, но си мълчеше. Майката остави картите настрана и взе зарчетата. Поиска ръката на Мия и ги сложи в дланта й.

-                     Хвърли ги! – паднаха се три шестици. Разбира се! Не беше очаквала друго. Накрая майката на Скар сложи топчето под една от чашките и започна да ги разбърква. Накара Мия да посочи една от тях. Когато го стори, майката я обърна и под нея излезе текст:

-                     Изборът е лесен. Изборът е труден. Избор има. Избор за смърт и смърт за избор. Умиращият или вече умрелият? Дяволът е клопка поставил за грешната ти душа. Избирай мъдро, защото градиш или рушиш собствената си съдба.  – с тези думи бялата стая и майката на Скар изчезнаха и Мия се събуди в леглото на вампира. Усещаше изгаряща жажда и видя Скар да се гърчи на пода, плюейки кръв. Причерня й от жаждата и се наложи да обуздае новите си страсти и желания, да наложи железни окови на новородената си вампирска същност, защото тук нямаше място за грешки.

В този момент през вратата влетя Шон и като я видя се хвърли да я души.

-                     Ти! Как смееш да съсипеш живота и душата ми по този начин?! Как смееш да пращаш тези отрепки и да ме превърнеш в един от тях, вместо да си живея живота на спокойствие без теб?! Нещастнице, след всичко, което направих за теб, ти ми се отблагодаряваш по този начин? - Отне й няколко секунди борба за въздух, която завърши с прозрението, че такъв не й трябва, след което си позволи още няколко секунди, за да размисли над думите, които Шон сипеше върху нея, фъфлейки леко с новите си зъби. Очевидно Скар беше решил да превърне и него във вампир, което изненада Мия, но защо Шон реагираше така – тя не знаеше.

-                     Толкова време вложих в това да те убедя, че съм болен, за да ме напуснеш заради това, както напусна Скар, защото беше безперспективен! Не можех да те понасям, а ти реши да проявяваш човечност! А сега ме превърна в изчадие. – прозрението я плесна по челото с освежаващо ледена тръпка, когато думите му най-сетне достигнаха парализирания й мозък. Пъзелът й най-сетне се нареди. След всичкото време, тя най-сетне осъзна размера на грешката, която бе направила. Ако имаше кръв в тялото й, тя щеше да се оттече от и без това бледото й вече лице. За момент беше готова да се предаде – любовта на живота й умираше в краката й, а онзи, заради когото го бе изоставила, й казваше, че се е преструвал на болен, за да я накара да го напусне. За какво имаше повече да живее? Как можеше да спаси Скар? Тя хвърли един последен поглед към него, изпълнен с любов. Трябваше да направи избор. Веднага. Макар и егоистична, тя никога не е била от хората, които се предават лесно.

Напипа стола, на който бе седяла досега и го вдигна зад гърба си, докато ръцете на Шон все още я душаха. Хвана единия крак на стола и го строши в стената. Заби новосъздадения кол в новосъздадения вампир/кретен/бивш любим и го гледаше, докато се свлича на земята. „Умиращият или вече умрелият?” Сега тази фраза й изглеждаше много по-разбираема.

Коленичи до Скар. Знаеше какво да направи вече. Сграбчи лицето му в ръце и го извъртя на една страна, за да оголи врата му. Впи зъбите си там и прехапа същевременно езика си. Кръвта на Принца на вампирите имаше лечебна сила за всеки друг, но не и за него. Освен, когато не я получава от превърнат от него вампир. Мия беше единствената, превърната от него. И тя прозря в тази постъпка, освен омразата му, която си беше заслужила, истинската му любов към нея. Защото бе дал най-голямото проклятие и най-големия дар точно на нея. На никой друг през петстотинте му години живот.

Когато той спря да се гърчи в ръцете й, тя се отпусна и сложи главата му в скута си. пръстите й несъзнателно галеха полепналите от пот кичури по челото му. След малко той най-сетне се успокои и отвори очи. Бяха пъстри и я гледаха спокойно.

-                     Коя си ти? – ледена тръпка полази по гърба на Мия при въпроса му. Отвори уста, за да изкрещи, но той я целуна светкавично.

-                     О, да! Физиономията ти определено изплати греха ти! – Мия вдигна ръка и го цапардоса болезнено точно в носа. Стана и прескочи лежащият настрана Шон, за да се насочи стремително към вратата.

-                     А, не! – чу Скар зад себе си и лек вятър я лъхна, когато той застана пред нея и я сграбчи в прегръдките си. Най-накрая...