Петъчна приказка: Тихият събеседник

 

/Снимка: m.inmagine.com/

 

Обичах мистериите. Още повече обичах тайнствените и мистериозни непознати. Много рядко ги зървах сред тълпата. Имаха едно такова излъчване, което не се пропуска и не се забравя. Те са обгърнати в ореол на загадъчност, която само привлича. Обикновено са мрачни, облечени в тъмни дрехи, имат присъствие и тежест. Създават вакуум и пространството около тях никога не изглежда достатъчно голямо. Само един поглед от тях е достатъчен да накара сърцето ти да затупти забързано - не само от привличане, а защото в очите им виждаме загатнати тайните на цялата Вселена. И винаги оставят следа.

Така беше и с него. Започна да идва на кафето в края на септември. В началото само отбелязвах присъствието му като нещо случайно и не толкова важно. Те обичат да се прикриват. И започнах да го забелязвам все повече. Ето, ден след ден се засичахме на кафето. Той пиеше късо  кафе с мляко, аз - моето мляко с нес. Той имаше своите ритуали, аз - моите. Той идваше, палеше цигара с кафето и методично я пушеше. Не се оглеждаше много. Сякаш светът не съществуваше за него. Но аз знаех по-добре. Забелязвах очите му как обхващат всичко наоколо. Тъмните му ириси просветваха от време на време - ту с одобрение, ту с недоволство. Дрехите му не бяха изцяло тъмни, но бяха подбрани да създават такъв ореол около него. Гасеше цигарата в празната чаша с кафе и отпътуваше към своята дестинация. 

Вече два месеца всяка сутрин танцувахме своя танц. Всеки си имаше своето място и другият своеобразно му го пазеше. Пиехме кафе, пушехме сутрешната си цигара. В блаженно мълчание. Неведнъж се питах дали да не го заговоря. Поне едно добро утро да му кажа. Но някакъв упорит инат у мен ме спираше. Щом той не казва, и аз няма да кажа. И така - ден след ден двамата си мълчахме. Беше странно, защото започна да ми липсва, ако някоя сутрин не е там. А щастливата тайна усмивка, която цъфваше на устните ми, когато свиех зад ъгъла и той беше там, започваше да ме притеснява.

Като се замисля - никога не го бях чувала да говори дори. Поръчваше си кафе толкова тихо на баристата, че колкото и да се напрягах, все не долавях гласа му. Това не ми пречеше, въпреки изгарящото любопитство. Ежедневно си задавах въпроси - Накъде отива?  Кой е всъщност? Какво прави? Какъв е? От време на време се забавлявах, като започвах да съчинявам истории за него - ей така, от скука. Един ден беше разбойник, друг беше бизнесмен, трети беше воин, спортист, лекар и т.н. Но общото между всички тях беше неговото мълчание. То със сигурност допринасяше за загадъчността му.

Дори веднъж, когато разлях  кафето си, той невъзмутимо извади носна кърпичка, попи ръцете и якето ми, където се бях  поляла, без да отрони и дума. Аз успях да изтърся само едно смутено "Благодаря", на което той отговори с отсечено кимване. Дълго след това сърцето ми препускаше - кой да предположи, че докосването му ще предизвика подобна реакция у мен. Сякаш Вселената ми се взриви на хиляди парченца. Бррр!

След тази случка нещата станаха доста по-нажежени - поне от моя страна де. Вече не ми беше толкова лесно да играем сутрешния си танц, защото нервността ми ме правеше твърде нескопосана. Мислех си, че не го забелязва, но установих, че доста го забавлява, когато го хванах хитро да се усмихва след поредното ми изпускане на захарчетата. Накрая ги взе от ръцете ми и ги сипа в кафето ми. Кимнах му леко нацупено. Не беше нормално да съм с две леви ръце.

Тишината, обаче, започна да ме изнервя все повече. Как пък една дума не пророни, тоз човек, бе?! Два месеца и половина се виждахме почти всяка божа сутрин и той не си направи труда да ме поздрави поне веднъж! Не го ли гризе отвътре? Не изпитва ли желание да ме заговори? Толкова ли съм безинтересна? Усетих, че нещата не отиват на добре, след като започнах да си задавам тези въпроси и постепенно да ме дразни факта, че го виждам на кафето. На няколко пъти се опитах да закъснея или да подраня, но той все се озоваваше там, докато не разбрах, че всъщност ме чака. Какво трябваше да означава това - не можех да разбера. 

Една сутрин през декември, докато двамата зъзнехме и с треперещи ръце пушехме, той побутна към мен едно шоколадово яйце и си тръгна. Гледайки в тих потрес отдалечаващия му се гръб, отворих яйцето. То бе обвито под станиола в лист хартия. Когато го разтворих, видях, че е бележка.

"Всяка сутрин с теб тук е безкрайно удоволствие за мен. Имаш ли желание да си помълчим някой път на вечеря? " 

Гледах яйцето, гледах бележката. Мислено си теглих един къч, за да се стегна и да задвижа зъбните колелца на премръзналото ми мозъче. Той току що на среща ли ме покани? С шоколадово яйце?!  Безмълвно заръфах шоколада. Интересно.

На другия ден сутрешния танц беше малко по-оживен. Забелязвах напрежение у него, а моята нервност бе зле прикрита. Малко преди да си тръгна побутнах на свой ред към него шоколадово яйце. Усетих как се напряга, докато си тръгвах. Чух как го разопакова гневно. Мислеше си, че му го връщам. Подсмихнах се, мислейки си за изненадата вътре. Вече бях доста далече, когато телефонът ми звънна. Захилих се на непознатия номер, въпреки бясно препускащото ми сърце.

- Довечера в 7, на кръстовището на моста. - И гласът си го биваше.

- Там съм. - отговорих. 

Пристигнах в уречения час и той ме чакаше с една червена роза в ръка. Простих му това клише, защото при него тази дума не съществуваше. Пое ръката ми и я докосна до устните си.  Двамата упорито мълчахме, а дори имената не си знаехме, но това правеше тръпката още по-голяма. Вечеряхме в тишина. Очите ни искряха закачливо, докато се опитвахме да пазим тишина. Хората ни гледаха странно, докато се изяждахме с поглед, докосвахме се жадно и танцувахме поредния си танц. Тази вечер той беше всичко, което си бях представяла за него и много повече. Никога не съм си и помисляла, че да си мълча с някого по този начин би било толкова интригуващо и вълнуващо преживяване.

Когато краят на срещата ни наближи, в мен напираха безброй думи, които исках да изрека, но той ме спря с нежна целувка,  а после тихо прошепна - "До утре!" 

На следващата сутрин щях да си счупя краката да стигна до кафето. Нямаше го. Разярено крещях мислено: "Как може да го няма?!?!?!" Докато си палех ядосано цигарата, усетих нечие присъствие зад мен. Обърнах се и го видях - с онази негова полуусмивка, с леко присвитите му очи и самодоволната физиономия. Обърнах му нацупено гръб и настръхнах, когато ме прегърна. Отново шепотът му достигна до мен: "Добро утро!"  

Най-сетне! Отпуснах се в прегръдката му и се усмихнах, докато пиех кафето си с моя Тих събеседник.  

Петъчна приказка: ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТОВЕТЕ

/Снимка: damascusworld.blogspot.com/

Казвам ви, винаги съм си мечтала за мистични светове, свръхестествени сили и невероятни приключения. Смятах, че животът ми е твърде скучен и твърде обикновен. Затова се затварях в моята си реалност и преживявах какви ли не фантастични истории, сътворени от въображението ми. Демони, вещици, принцове и принцеси, магия, мечове, дракони - каквото се сетите, това. Разбира се, никога не смятах, че нещо от тях може да се превърне в реалност - не бях загубила ума си чак толкова! Просто имах по-развинтено въображение. Не че не ми се искаше понякога, когато тегобите на скучното ежедневие ме затискаха безизходно в ъгъла. 

Днес беше такъв ден. Имах главоболие и от сутринта всичко ставаше нагоре с краката. Докато отпивах от успокояващия чай, който си бях направила, докоснах пулсиращото си слепоочие и се молех да имам лечителски сили, с които да го излекувам. Такива, разбира се, не се появиха, но поне чаят притъпи болката. В магазина беше лудница от сутринта. Хора купуваха подаръци за близки и приятели като невидяли, а дори не беше време за някои от големите празници, предполагащи това. Не се оплаквах - приходите не бяха излишни. Просто беше кофти момент. 

Телефонът иззвъня и звукът болезнено прониза слуховия ми апарат.  Колебливо протегнах ръка и вдигнах.

- Магазин "Мистик", с какво мога да ви помогна? - включих служебно-любезния си тон в действие. От другата страна прозвуча мълчание, секунда по-дълго от обичайно допустимото. Понечих да подканя отново, но бях прекъсната:

- Имам предмет, който ще Ви заинтересува. Кога мога да мина, за да го погледнете? - гласът беше женски и с тънка нотка на безпокойство.

- За какъв предмет става дума, госпожо? - постарах се гласът ми да звучи неангажирано, но не знаех защо вътрешно нещо трепна в мен.

- Истински. - Идеше ми да изсумтя. Всеки така твърдеше. Нищо, поне щеше да бъде забавно да отърва дамата от заблуждението й.

- Това ще установим на място. Очаквам Ви след час! - От другата страна потвърдиха тихо и затвориха. Имах странно предчувствие, но се отърсих и се насладих на факта, че главоболието бе изчезнало. Работата ме завъртя и не усетих как мина един час, затова и се изненадах, когато магазинът изведнъж се изпразни, а звънчето на вратата звънна. Вдигнах поглед от последната продажба, която вписвах в компютъра, и видях как висока и слаба женска фигура влиза колебливо в магазина. Беше плътно увита в тъмносиво наметало с качулка. Мислено завъртях очи  - колко изтъркано. Добре че няма буря навън, та не влетя шума и прахоляк. Фигурата се приближи до мен.

- Добър ден! С какво да ви бъда полезна?

- Здравейте. - прозвуча приглушен женски глас. - Говорих с Вас преди час.

- О, да, разбира се! Предметът. Нека да видим какво ми носите. - Работейки в магазин за всичко, свързано с Ню Ейдж културата, че и малко извън нея, бях се нагледала на доста неща. Досега, слава богу, инстинктите не ме бяха лъгали в преценката и не бях попадала на някой прокълнат предмет. Но никога не беше късно, де. Дори и да бях леко скептична към това. Иронията не ми убягва, повярвайте. Собственик на езотеричен магазин, който е скептик. Ха!

Мистериозната дама открехна наметалото си и смътно позната изящна ръка се подаде, за да разкрие опакован в червено кадифе дълъг предмет. Сложи го на плота пред мен и внимателно го разопакова. Очаквах какво ли не - искри, сини пламъци, малка експлозия от прах, фанфари, но останах разочарована. Сгушен в плата седеше обикновен, макар и красив, кинжал.

- Хм, добре. Разкажете ми с какво този кинжал ще ме впечатли, защото, колкото и да ми харесва изработката му, не виждам с каква цел ще го продам в магазина. Дори и за атамей не става, тъй като няма нужните характеристики. Та, заинтригувайте ме! - Не виждах лицето на жената добре, губеше се в сенките на качулката. Не ме и интересуваше особено. Засега всичко беше преекспонирана фасада.

- Този кинжал не е обикновен... - започна тя, но я прекъснах:

- Сериозно? Точно с тази реплика ли ще започнете? Нима не съм я чувала милион пъти, точно преди да ми докажат точно обратното?

- Скептицизимът Ви би ме обидил, ако обстоятелствата бяха други. Ще започна по друг начин - кинжалът не е нито прокълнат, нито опасен, освен когато става дума за режещата му функция, тъй като е добре наточен. Но ще уточня - не е опасен, ако се използва правилно.

- И за какво точно можем да го използваме, освен да режем? Или намушкваме? Или пък да отваряме писма? - повдигнах вежда цинично. Тя се поколеба за миг, но след малко промълви:

- Името му е Ан Тиарна Де На Сьол. Господарят на световете. - застинах. Това беше пълна глупост!

- Той е само мит! - възкликнах, без да мога да се спра.

- Дали? - прозвуча тихо, но развеселено откъм качулката.

- И как очаквате да Ви повярвам? - вече бях силно раздразнена. Тази жена ме правеше на идиот.

- Не очаквам това от Вас, скъпа моя. Но поискахте да Ви заинтригувам. И го сторих. - долових усмивката в гласа й и ми се прииска да тропна с крак. Ох, по дяволите! Права беше. Макар и да не вярвах в съществуването на Ан Тиарна Де На Сьол, то ми се искаше да е истина, заради проклетото ми въображение, което вече рисуваше какви ли не приключения.  

- Вижте, ако може да ми направите демонстрация на невероятните му способности - моля. Ако не, кажете колко искате за него, защото не виждам смисъл повече да си чешем езиците над този обикновен кинжал. - видях как тялото й се разтресе от безмълвен смях, но кимна под качулката.

- Добре. Кинжалът се използва за преминаване в различни паралелни светове, или за надникване в тях. Нужна е капка кръв от пътешественика, за да се задейства механизмът му. Тъй като имаме двойници във всеки свят, не винаги е желателно да се срещаме с тях - в повечето случаи не са особено добронамерени, или  пък доверчиви. - Дамата наблегна на последната дума с насмешка. Не сметнах за нужно да го коментирам.

- Кинжалът е ценен, но не е единствен, което не го прави особено търсен - тоест, няма да се опитат да Ви отрежат главата за това, че го притежавате. И все пак - пазете го. Както във всяка история, има едно болно съзнание на един луд, който иска да притежава безкрайна власт над всички светове. Легендите твърдят, че събирането на всички кинжали на едно, би помогнало това да стане реалност, ако попаднат в него. Но тук той не може да бъде открит, затова се наложи да се обърна към Вас. Колкото до демонстрация... - тя ми подаде кинжала и ми каза:

- Допрете острието му до вените на ръката си. - погледнах я тъпо, с доза подозрение.

- Кинжалът действа чрез кръв - капка кръв и сте някъде другаде, топлината на кръвта във вените - и ще надникнете в другите светове. - Да, бе! Въпреки това любопитството надделя и го допрях до китката си - там, където  пулсираха няколко синкави вени. Секунда-две нищо не стана и понечих да й хвърля обратно кинжала, но после дъхът ми спря, когато пред мен изникна образа на приказен свят, в който хората се придвижваха на летящи метли, разминавайки се спокойно с дракони, еднорози, феникси и прочее. Преглътнах мъчително и гледката се смени с тази на космически свят, изпълнен с междугалактически кораби, извънземни същества и лазерни бластери. Примигнах и се пренесох в подобие на Средновековието - рицари, мечове, битки. Поредната смяна на картината ме изпрати в Подводен свят - русалки, говорещи риби, акули, отиващи на работа с чаша, наподобяваща кафе, на която пишеше Старфишбъкс. С огромна сила на волята отдръпнах кинжала от китката си и се строполих на стола си.

- Бих попитала с какво ме надрусахте, но някакси съм сигурна, че това беше истина. Какво, за бога, да правя с този кинжал? - попитах ужасено. Дамата сви рамене и отговори простичко:

- Може да попътувате.

- Да не съм луда?! Няма да оцелея и секунда в другите светове.

- О, не бъдете толкова сигурна. Ан Тиарна Де На Сьол има един плюс - винаги те изпраща подготвена на даден свят. А докато е във Ваше притежание, разбирате и говорите местните езици. На всеки свят има опасности, но като цяло са цивилизовани и не нападат веднага непознати жени. - подсмихна се събеседничката ми.

- Как мога да се върна после в моя свят?

- Лесно  - просто е нужна нова капка кръв и усилено мислене за дома. – не бях склонна да вярвам на нищо, чието обяснение започва с „Лесно е!”.

- А колко свята има? - попитах треперливо.

- Десет. Видяхте четири от тях.

- На колко сте били?

- На всичките.

- Защо се отказвате от кинжала?

- Защото намерих онова, което търсех. - в гласа й имаше задоволство.

- Какво беше то?

- Любовта. - отвърна тя и аз й се изсмях.

- Заради това се отказвате от кинжала?! Та това е глупаво.

- Може би някой ден ще разбереш, че не е.

- Съмнявам се. Добре, колко искаш за него? - тя каза доста приемлива сума,  за която не й се присмях, а дадох безропотно, защото дори и да не беше съвсем истински, джунджурията си заслужаваше. Сбогувахме се кратко, тя ми пожела щастие и тръгна към вратата. Така и не видях лицето й, но когато излизаше, вятърът духна наметалото й, като внесе шума и прахоляк в магазина и отметна плата от крака й. Изтръпнах, защото на глезена имаше рожденно петно, което беше абсолютно същото като това, което и аз имах на това място. А над него стоеше белегът от оградата, на която си бях раздрала  прасеца.

Какво беше казала тя? Във всеки свят имаме двойници, които не винаги са добронамерени или доверчиви. О, да, аз се вписвах добре в описанието. Разтърках изморено лице и погледнах към Господаря на световете, сякаш всеки момент щеше да ме убоде сам и да ме изпрати вдън гори тилилейски на някой незнаен свят. Богове, в какво се забърках!

След секунда колебание, обаче, вече виждах как острието пронизва кожата на показалеца ми и рубинена капка кръв се появява. В следващия момент всичко се разми около мен...

Следва продължение?....

Петъчна приказка: ДЯВОЛЪТ, КОЙТО ПОЗНАВАШ

 Снимка: Luis Royo 

Денят протече странно. През цялото време се чувствах все едно не съм сама у дома. Ту нещо ми дишаше във врата, ту чувах стъпки, ту някакъв пукот, трясък и прочее. Следобяд се бях облегнала в стола пред компютъра и си почивах между задачите. Ръцете ми лежаха в скута ми, а клавиатурата си беше на бюрото. Погледнах изморено през прозореца и се насладих на един облак във формата на дракон. Напоследък доста такива имаше. Когато върнах погледа си към монитора, всички косми по тялото ми настръхнаха. В прозореца на документа, който подготвях, имаше три реда с буквата „д”. Погледнах към ръцете си, погледнах към клавиатурата. Преглътнах мъчително. Сигурно бях преуморена, опитах се да се успокоя. Но вътрешно знаех, че не преумората причиняваше всички звуци, дъха във врата ми и трите реда призрачни букви на екрана на компютъра ми.

След толкова години продължавах да се съмнявам. Такава беше природата ми. Винаги си казвах, че ще повярвам само ако мога да видя и да пипна случващото се. А когато се случваше нещо подобно, съзнанието ми удобно успяваше да замаскира всичко в самозаблуждение и въображение.

Този път чувствах, че нещата нямаше да са толкова прости. Отидох и си сипах чаша чай. По дяволите! Знаех, че ругатните няма да ми помогнат, даже напротив, но бяха мизерна утеха за разбушувалото ми се сърце. Въздъхнах и отпих от живителната течност. Започнах да се разхождам из стаите и да ръся по ъглите сол от пакета, който бях взела с мен от кухнята. Засега това бе основната ми защита. Ръсех сол и мърморех позабравените думи. От колко време не ми се беше налагало... Знаех, че покоят не продължава дълго, но можех да се надявам, нали?

Мразех страха и ми отне години, за да се преборя с него. Усещах как се опитва да се завърне сега, бълбукайки в сърцето и стомаха ми, проправяйки си път към повърхността. Призовах най-доброто оръжие срещу него – хладнокръвието, и безмилостно смачках жалкото съществувание на страха. Нямаше да позволя тази слабост да ми коства повече, отколкото бих искала да дам.

Навън вече се бе стъмнило, когато пакетът със солта свърши, а чаят бе отдавна изпит. Време беше да си лягам. Не си позволих да се поддам на паниката от мрака. Напротив. Загасих всички лампи и се потопих в него, за да се преборя с неговото влияние. Той нямаше власт над мен!

Легнах си. Въртях се дълго – ту ми беше студено, ту изгарях от жега. Накрая се предадох и отворих очи в мрака. Започнах да си мисля  за онзи актьор от новия сериал. Беше добър екземпляр и определено успяваше да завладее вниманието ми. Призовах чертите му в съзнанието си. Яркосините му очи ме гледаха от волево лице с добре оформена челюст. Косата му падаше на непокорни кичури, които бяха осветявани от огъня, който гореше зад гърба му. Той свали ризата си и светлината на пламъците погали кожата му със златните си лъчи. Леглото проскърца под тежестта му, когато бавно и хищнически се изправи над мен. Тялото му се притисна в моето и изстенах доволно. Бях хипнотизирана от очите му, от светлината, от силата, която се криеше в него. Сливането не беше предшествано от излишни ласки – нямаше нужда от тях. Извих гръб към него, докато ръцете му шареха по кожата ми. Ритъмът беше сладостен и толкова чувствен.

Помислих си, че никога не съм усещала толкова ясно и ярко някой мъж в съня си. Постепенно започнах да се пробуждам, а усещането не изчезваше, нито тласъците. Светлината на пламъците изчезваше постепенно, колкото по-будна ставах. Протегнах ръце, за да хвана лицето му и да го придърпам за целувка. Отворих очи и го видях в мрака. Не е особено приятно да се събудиш с демон без глава върху себе си. Преглътнах хладнокръвно, докато наблюдавах как кръвта се стича върху мен от мястото, където би трябвало да има глава, но зееше гротескна рана, прошарвана от белотата на оголени кости. Ръцете му, които бяха с размерите и вида на зловещи клони, се опитаха да ме притиснат и да ме смачкат. Със силата на волята си успях да накарам своите ръце да се задействат и да спрат набезите на клоните. Освободих се от хватката му, макар и все още да беше върху мен. Колко е изнервящо да няма глава, мислех си. В съзнанието ми проблесна дума и въздъхнах с облекчение:

-                     Върви си, Езриел! – тихо, но твърдо казах аз. Чу се вой на негодувание от липсващата глава и демонът изчезна. Отпуснах се и усетих как започвам да треперя.

-                     Мамка му! – процедих през тракащите си зъби. Адреналинът бавно напусна тялото ми и потта изсъхваше по дрехите ми, по-скоро остатъците от дрехи. Демонът ги беше разкъсал. Любимата ми тениска, със съжаление си помислих.

След няколко минути успях да си наложа да стана. Облякох нова тениска и излязох на балкона да изпуша цигара. Тялото ми тръпнеше все още – къде от остатъчния адреналин, къде от нещо друго. Мразех инкубите. Бях преполовила цигарата, когато започнах да рисувам с нея знаци във въздуха, който затрептя от вибриращата покрай мен сила.

-                     Мориел, ела при мен! – казах, когато нарисувах последния знак. Усетих как се прозорците се разтресоха зад гърба ми и след малко две ръце, слава богу не клони, ме прегърнаха и устни, още едно слава богу, целунаха врата ми. Отпуснах се в обятията.

-                     Липсваше ми, Лисандра. – тръпки от удоволствие пролазиха по тялото ми, когато чух гласа му.

-                     Ти на мен не, Мориел. – той се засмя в рамото ми и ме завъртя към себе си. Зелените му очи искряха в мрака като два изумруда на лунна светлина. Подуши ме леко и чух изръмжаване:

-                     Ще го убия!

-                     Спокойно, не би си позволил втори път да ме посети.

-                     Не и след като си поговоря с него. Знае, че ти си моя!

-                     Не, Мориел, не знае.

-                     Защото скоро не си ме викала! – не си направи труда да прикрие негодуванието си.

-                     Защото знаем, че нещата не са прости! – отвърнах аз. Той ме погледна и кимна отсечено. Права бях.

-                     И за да са още по-сложни, трябваше да премина през пакет сол, за да дойда при теб сега. – нацупено имрънка той.

-                     Хайде, хайде, и по-лоши неща си преживявал.

-                     Да, все още помня онази светена вода, която ти подариха от манастира. – тялото му се разтресе от неприятна тръпка.

-                     Те се притесняваха за мен. – нежно му казах и погалих лицето му.

-                     Лисандра, те искаха да те изгорят на клада!

-                     Ако бяхме няколко века по-рано – щяха да го сторят. Но тъй като не сме, а те са от същата страна на барикадата, се опитаха да ме вкарат в правия път. Наскоро разбраха, че няма смисъл – душата ми е загубена. – той се ухили и зъбите му проблеснаха в мрака.

-                     О, не, душата ти е абсолютно в безопасност, скъпа моя. – аз се изсмях с ирония. Напротив, аз най-добре знаех, че душата ми е изгубена. Усещах го, докато си мислех с нетърпение как искам да съм час по-скоро в леглото с него. Той прихвана нюанса на мислите ми и изръмжа тихичко.

-                     Защо ме извика тази вечер, Лисандра?

-                     Защото Езриел беше при мен. – убийствен блясък се появи в очите му.

-                     Това го знам, но не обяснява присъствието ми тук сега.

-                     Той не беше ти. – простичко му казах аз. Демонът застина и в следващия момент вече ме беше грабнал, обвивайки ни с крилата си. Обожавах това усещане. Нищо не можеше да го замени. Притиснах се към него и знаех, че съм си у дома. Вещица, изпитваща ужас от всичко свръхестествено, съмняваща се винаги в собствените си очи и сетива, но обичаща безрезервно един луд демон.

-                     И аз съм? – зъбите му прокарваха огнени следи по врата ми. Потреперих и отворих с махване на ръка вратата.

-                     Дяволът, който познавам...  – отговорих и пламъците избухнаха в спалнята ми, за да осветят любимото ми демонично лице. Това беше раят! (Фигуративно казано, разбира се!)