След първите шест месеца...

Още малко и пак ще бъде краят на седмицата. Стискайте зъбки в очакване на уикенда! Принцесата скоро ще бъде на линия за редовното публикуване на статиите в блога, така че имайте търпение. Вчера тя отпразнува първите си шест месеца с посещение и разходка из прекрасния стар град на Несебър, където се наслади на красивата му архитектура, на изобилието от туристи, сергии, ръчно изработени предмети, бижута и какво ли още не, но най-много се зарадва на прекрасните маски, които откри там! Винаги е имала страст към Венеция и венецианските маски, а в Несебър успя да се почувства почти сякаш е там! 

Принцесата ви благодари за подкрепата и е щастлива, че вече шест месеца помага за Вашите приказки! Благодаря! 

Тя ви желае приятен следобед и чудесна вечер! 

Петъчна приказка: Маската

Отпих от чашата си. Италианско капучино. С превъзходен вкус. Усещах лекия полъх на пролетния бриз, лъхащ от морето. Усмихнах се леко. Малкото улично кафе беше прекрасно – тихо и спокойно, както го исках. Затворих за миг очи и се насладих на абсолютното спокойствие, което ме изпълваше. Господи, а аз имах нужда от това спокойствие. Затова и бях решила да дойда сама.

Покрай мен мина колело и прекъсна мислите ми. Не побързах да отворя очи. Исках да задържа момента. Но той излетя и с усмивка на леко съжаление фокусирах погледа си към морския хоризонт. Обичах морето. Особено така огрявано от слънцето. Сърцето ми трепваше както при вида на любимия при тази гледка. Любим... не, бях си обещала да не мисля за това.

Дръпнах си от току що запалената цигара и с наслада издишах дима нагоре към клоните на дървото, което щедро ми предлагаше шарената си сянка. Лениво проследих неясните фигури, които той правеше, докато се разнасяше във въздуха. Идеше ми да избухна в безумен смях – ей така, без причина. Сдържах се. Нямаше нужда от първия ми ден на тази романтична земя да ме сметнат за луда. Сервитьорът прекъсна заниманието ми като ми донесе известен италиански десерт. Вместо да се нахвърля с настървение върху него, както бих направила обикновено, бавно отчупих парченце с виличката и го насочих към устните си. Наситеният аромат на ванилия и лимон изпълниха ноздрите ми, преди сладкото изкушение да се разтопи в устните ми с взрив от вкусове. О, богове!

Багажът ми беше в симпатичното апартаментче, което си бях наела. Разопакован и подреден, за да не мисля за него, докато се наслаждавам на този град, който мечтаех да видя тъй дълго. Венеция. Ммм, благозвучието на името е достатъчно да причини романтична треска в съзнанието ви! Но аз не бях дошла за романтиката. Нито да се возя на гондола или да търся любовта. Друго бях дошла да търся. Себе си.

Защото бях изгубена. Безкрайно изгубена и знаех, че намирането щеше да е трудна работа, която не можех да свърша сред сивите индустриални сгради на родния ми град. Всъщност, дълбоко в себе си не очаквах и тук да се открия, но все пак трябваше да опитам  - та това бе Венеция!

Върнах се в настоящия момент. Исках да отида и да си купя маска. Това беше стара моя мечта. Обожавах венецианските маски – красотата им беше несравнима, изработката перфектна. Цената... това в случая нямаше значение. Платих сметката за капучиното и сладкото изкушение и бавно се насочих към едно от такситата, което щеше да ме откара към по-централната част на града, където да се шмугна в някоя уютна работилница на маски.

Такситата, за мое съжаление, се оказаха моторници, които кръстосваха безкрайните венециански канали. Съжаление, защото ненавиждах клатушкането на която и да е лодка по водна повърхност. Преглътнах това неудобство и се настаних в кабината на моторницата, наслаждавайки се на гледката, която този нежелан начин за транспорт ми предлагаше. Слънцето огряваше десетките къщички, накацали върху водата и им придаваше леко неземен вид. Подсмихнах се, въпреки неприятното чувство, надигащо се в корема ми при поренето на вълните. Стигнахме и с удоволствие се разплатих с лодкаря, за да сляза по-бързо. Тръгнах в посоката, която той ми показа, в търсене на онази специална маска, която исках да имам.

Винаги си бях мечтала да видя града в целия му блясък на Карнавала, но се бях отказала, защото не обичам много големи тълпи хора. По-добре да усетя истинския дух в ненатоварения сезон. Защото маски имаше целогодишно.

Вървях бавно и разглеждах. Тук кафе, там някое сгушено магазинче. Докато вървях, оставих мислите ми да се реят и те отидоха в неприятна за мен посока. Върнаха ме в онзи януарски ден, който бях прекарала сравнително прекрасно – бях на пазар за дрехи за работата, която ми предстоеше, отдидох на кафе с приятели, някои от които не бях виждала от много време, гледах много приятен филм. Ала когато се прибрах вечерта, осъзнах жестоката истина. Аз бавно се самоубивах. Бавно, брутално и без да си давам сметка. И то заради някаква си нещастна любов.

Затова и след кратък период на самосъжаление, се взех в ръце. Трябваше да се стегна и с желязна воля да сложа живота си в ред, защото твърде дълго очаквах някой друг да ми го подреди. А той все не идваше. Започнах да прекарвам повече време в дейности, които ме развиваха и опознавах себе си наново, не – за първи път. Правех дълги  разходки, ходех на танци. Практикувах някои йога упражнения вкъщи, за да поддържам форма. Междувременно това ме накара да постигна мир със себе си, но въобще не означаваше, че ме е направило щастлива.

След упорита и жестока борба със себе си, най-сетне бях на ваканцията, която си бях обещала за награда. Беше част от плана ми за израстване – духовно и емоционално. Исках да открия какво все още ми доставя удоволствие и да открия онези страни у себе си, които не познавах.

Отърсих се от неприятните мисли и се опитах да разбера какво точно ме откъсна от тях.

Бях стигнала до работилницата. Дъхът ми спря при вида на морето от маски. Бяха толкова красиви и разнообразни, че исках да ги имам всички. Влязох вътре и в захлас разглеждах. Майсторът, мъж на средна възраст, се усмихна на моя ентусиазъм. Заговори ме на английски с тежък италиански акцент:

-                     Синьорина, виждам вашата страст към маските, изписана на лицето ви. Разглеждайте на спокойствие. Винаги съм доволен, когато видя човек, който обича моите творения толкова, колкото и аз. – усмихнах му се и аз. Разглеждах внимателно, но погледът ми все се връщаше към една маска. Беше красива изработка на дамска маска, покриваща цялото лице. Издържана в черно и червено със сребристи елементи, тя ме караше да не обръщам внимание на нито една от другите маски покрай мен. Това беше странно. Майсторът забеляза моя интерес:

-                     Тази маска има своя половинка. – каза той. Изгледах го изненадано и той продължи:

-                     Има си и нещо като легенда. Тези маски са създадени преди много десетилетия за една влюбена двойка, която възнамерявала да се бракосъчетае в навечерието на Карнавала. Любовта им, подобно на Ромео и Жулиета, била толкова чиста и истинска, че мнозина им завиждали. За щастие, за разлика от споменатата известна двойка, те нямали проблеми със семействата и тяхната сватба преминала без инциденти. Майсторът, който направил маските им, им казал, че не трябва да ги разделят, иначе ще ги сподели нещастие. Влюбение взели предвид неговото предупреждение, но годините минавали и те забравили за него. Един ден мъжът заминал надалече. За да не му е тъжно за жена му, двамата си разменили маските – той взел нейната, а тя останала с неговата. Мъжът пътувал не една и две години, и срещнал доста препятствия, но маската му помагала да ги преживее. Най-сетне се прибрал у дома, само за да види къщата си в руини,, а от любимата му нямало и помен. Никой не знаел какво се е случило. Един ден селото осъмнало с порутената къща, а жена му липсвала. Не е ясно и до ден днешен какво точно е станало с тях, но легендата гласи, че той прекарал всеки ден до края на живота си с маската на кея, вперил очи, изпълнени със сълзи, към морето, в очакване да види своята любима. Оттогава двете маски не са били събирани.  Затова я държа на видно място, евентуално ако някой притежава другата маска. – Моите очи също бяха насълзени и не можех да не се разчувствам от тази история и интригата в нея. Наистина, какво ли се беше случило с жената? Почувствах силно желание да притежавам маската.

-                     Ще ми продадете ли тази маска, синьоре? – той ме погледна съсредоточено. След миг кимна отсечено:

-                     Si, certo!  Вие сте първият човек, който проявява интерес към нея. Вярвам, че има защо. – След малко излязох от магазина, олекнала с една добра сума и с опакованата маска в ръка. Чувствах се странно, докато вървях обратно към канала, за да се кача на таксито отново. Маската сякаш изгаряше ръцете ми с всяка крачка. Насочваше ме. Върнах се обратно при кафето, където бях седяла по-рано през деня. Тъкмо минавах покрай вратата на хотелчето до него, когато усетих как ми прилошава и тъмни кръгове заиграха пред очите ми.

Следващият ми спомен беше как отварям очи и срещам най-тъмните очи, които съм виждала някога. В тях имаше толкова магнетизъм и още повече тревога:

-                     Синьорина, добре ли сте? – дочух да ме пита техният притежател. Примигнах неразбиращо и се огледах. Намирах се в нечия стая, но не моята. Тревога пропълзя по гръбнака ми. Какво, за бога, се беше случило, че съм била в безсъзнание?!

-                     Синьорина, как сте? – повтори той. Върнах вниманието си на него.

-                     Къде съм? – попитах дрезгаво.

-                     В моята стая. – отвърна невъзмутимо той. Наложи ми се да събера доста голяма част от волята си, за да се окопитя и да го попитам:

-                     И какво правя във вашата стая? – той се усмихна на ледената нотка в гласа ми.

-                     Припаднахте почти в краката ми, синьорина. Мисля, че това предполага да се озовете в стаята ми. – усмивката му разтегли чувствените му устни и устата ми пресъхна по незнайна причина. Съзнанието ми се пребори с трудността да осъзная факта, че съм припаднала в краката му.

-                     Не разбирам?

-                     Съдейки по маската, която държахте в ръцете си, предположих, че сте ходили при някой майстор. Някой хора имат нетърпимост към миризмите в работилницата, която се изразява понякога доста след посещението там. – изгледах го подозрително, но си спомних миризмата и как се чувствах странно, прибирайки се обратно.

-                     Да приемем, че ви вярвам. Тогава трябва да ви благодаря, че сте се погрижили за мен. - Понечих да се изправя, но той ме задържа с ръка за рамото. Там, където ме докосна, кожата ми пламна. Изненадах се на реакцията си към този непознат, но го приписах на това, че ми беше лошо.

-                     Аз съм Лученцо Ди Вени, синьорина, приятно ми е да се запознаем.

-                     И на мен, синьоре Ди Вени. Аз съм Бриана Спенсър. – Той кимна доволно, стана от леглото и се приближи до бюрото, на което бе оставил чантата ми и маската. Той я взе и я разгледа.

-                     Знаете ли, синьорина, преди години, когато живеех още в Америка, случайно попаднах на другата маска. Тя ме привлече неудържимо и когато чух историята към нея, не можех да не я направя своя. От тогава бях обсебен да събера двете маски, за да почиват влюбените в мир най-сетне. – погледнах го заинтригувана. Той продължи:

-                     Преди няколко дни дойдох тук, най-сетне, за да потърся половинката на моята маска. И какво се случи – тя сама припадна в краката ми. – той избухна в приятен смях и след миг не можех да не се присъединя към него. Той извади неговата маска и я събра с моята. Двете бяха наистина майсторско творение. Допълваха се толкова добре, че липсваха само онези, за които бяха правени.

-                     Невероятни са! – възкликнах аз. Той кимна.

-                     Синьорина, нека направим сделка с вас. Довечера организирам нещо като малко соаре, на което ще присъстват любители на маските. Това би бил гвоздеят на програмата. Бихте ли желали да ме придружите, като двамата носим тези маски? – погледнах го в искрен шок от поканата му и ми отне няколко минути да му отговоря:

-                     Признавам, че предложението ви определено е интересно. И ако не бях чула историята, не бих приела поканата ви. Но ми се иска наистина, носейки тези маски, да помогнем на онези двама влюбени да се намерят най-сетне и да прекарат вечността заедно. Затова нека соарето се превърне в един вид церемония за тях. – той помисли над думите ми и след малко кимна с усмивка.

-                     Харесва ми идеята ви. – Разбрахме се да се видим вечерта, аз взех моята маска и се прибрах в апартамента, където бях отседнала. Нещата се развиваха интересно. Приготвих се за церемонията и с изненада открих, че съм си взела роклята, която идеално ще пасва на маската. Няма случайни неща, явно, помислих си, и тръгнах към соарето. На вратата ме посрещна моят кавалер в също толкова идеален костюм за неговата маска.

Извършихме малка церемония по събирането на маските, като ги докоснахме, сякаш бяха в целувка. Ръцете му ме притеглиха към тялото му и на мен ми се прииска да не се целуват само маските ни.

Дойде моментът всички да разкрием лицата си и двамата оставихме нашите маски на масата една до друга. Нещо ме бутна и аз залитнах в прегръдката на Лученцо до мен. Ледени пръсти докоснаха лицето ми и го обърнаха към неговото. Съдейки, по изненаданата му физиономия, той преживяваше нещо подобно. Очите ми потънаха в неговите и след още едно призрачно побутване двамата се отдадохме на целувка, за която си струва да изживееш няколко живота. Когато най-сетне се отдръпнахме един от друг, видяхме как една непозната двойка, облечена в нашите цветове, а телата им леко прозрачни, ни гледаха през призраците на нашите две маски. Поклониха ни се с благодарност и прегърнати отлетяха нагоре, за да се разтопят във въздуха малко преди тавана. Не обрънах внимание на тръпката, която пролази с тих ужас по тялото ми. Ръцете на Лученцо ме притиснаха по-плътно до него. Аз въздъхнах:

-                     Така и не разбрах какво се е случило с нея, че той е открил къщата в този вид. – Лученцо се обърна към мен:

-                     На този въпрос мога да отговоря. Къщата е била със слаби основи и се сринала, а дамата тръгнала след него, защото била бременна и искала да го открие. За нещастие, корабът й потънал близо до бреговете на Америка. Тя оцеляла, заедно с бебето, но за съжаление, никога не успяла да се прибере  у дома. Най-сетне двамата успяха да намерят пътя един към друг. – усмихнах се с тъга, но сърцето ми пееше. Една любов бе открила щастието си след толкова години, макар и в друг свят. А друга, вдигнах поглед към мъжа до мен и вече знаех – друга любов бе на път да открие своето щастие, но аз най-сетне се бях намерила...  

На снимката: маска Bloodred Harlequinn, Crimson Princess Jewelry

Петъчна приказка: Irish song

Тя го беше обичала през целия си съзнателен живот. Беше го следяла с жаден поглед през всичките дванадесет години в училище. Беше записвала и всички курсове, които той посещаваше в университета. Знаеше сигурно повече за него, отколкото той самия. Уловката беше, че той май дори не подозираше за нейното съществуване. Или поне така си мислеше тя. Затова и беше решила да направи една последна жертва за него. Тази последна жертва и ако нищо не излезеше, щеше да прекрати това безумно увлечение и щеше да започне да живее нов живот, свободен от Рик.

Сега седеше в самолета и се чудеше кой от двата варианта би бил по-добър. Погледна през прозореца и видя как прекрасното зелено на Ирландия я приветства в нейното приключение. Симон въздъхна. В какво се беше забъркала? Как можа да загуби толкова години в тази, очевидно, безнадеждна любов? Не! Няма да мисли така. Ще мисли позитивно. Трябваха й сили да извърши тази последна лудост и да заложи всичко. Стисна ръцете си, сплели пръсти в скута й. За първи път пътуваше със самолет и не спираше да проклина Рик, че е решил да отиде в Ирландия за това събитие. Не беше нужно да присъства, защо трябваше да идва? Хората можеха да се напият и без неговото ръководство. Кого ли заблуждаваше, запита се Симон – та Рик беше ивент мениджър, а това беше най-голямото събитие, което му бяха поставяли. Беше добра възможност за кариерата му. Голяма ирландска компания искаше да отпразнува годишнината си, но не как да е, а с грандиозен маскен бал. Но не като онези празници за Хелоуин, в които всеки се маскира с каквато тоалетна хартия му се намира вкъщи. Този бал щеше да бъде като онези от едно време. Дрескодът трябваше да се спазва от всички и беше тематично насочен – викторианската епоха. Мъже с костюми, елечета, джобни часовници, цилиндри. Дамите щяха да са с викториански рокли. Всички задължително щяха да бъдат с маски. Симон въздъхна отново. Знаеше тези подробности, защото бе успяла да си намери работа в същата фирма, в която работеше и Рик. По някаква случайност двамата дори работеха по същия проект, но нейната роля бе по-незначителна. По-лошото беше, че двамата дори не се засякоха и веднъж, откакто тя започна да работи там. А сега отиваше, за да разбере дали има бъдеще с него. Тихо се прокле, че реши да предприеме това пътуване. Нищо нямаше да се получи. Прокара уморено ръка по лицето си.

Самолетът кацна и тя се насочи към хотела си. Имаше само няколко часа да се приготви. Добре че бе успяла да си намери рокля и маска навреме. Оставаха само бижутата. Едвам мъкнеше роклята, защото тежеше триста тона с всичките й фусти. Не знаеше жените как са ходели, облечени по този начин. Не можеше да отрече, обаче,  че зеленият сатен, надиплен на множество вълнички по полата, който преминаваше в разкошен корсет нагоре, определено превръщаше роклята в шедьовър. Лилавото домино към нея го имаше отпреди и знаеше, че ще отива на изумруденозелените й очи. Остави багажа си в хотела и извади роклята да се проветрява. След това хукна да обикаля магазините за бижута. Имаше нужда от нещо не много натруфено, но ефектно да подчертава деколтето й. В първите няколко магазина удари на камък. В следващите – също. Времето течеше й тя започваше да се отчайва.

Накрая, малко преди да се откаже и да тръгне към хотела, за да се приготви, мерна в една уличка странна табела, на която пишеше Алената принцеса. Не можа да устои на надписа и се приближи. Изненада се, когато разбра, че това, всъщност, е магазин с интересни и необикновени бижута. Влезе и бе посрещната от усмихнатата собственичка.

-                     С какво мога да ви помогна, госпожице? – попита я тя. Симон се поколеба за миг, но след това обясни какво търси. Дамата се замисли и огледа магазина, сякаш търсеше нещо определено. След това подскочи, сякаш си е спомнила нещо, и влезе в задната стаичка. Когато излезе, носеше кутия от пурпурно кадифе. Сложи я на подложката и я отвори. Симон затаи дъх, защото това беше точно каквото търсеше. Вълна от розови, зелени и лилави мъниста, от която висяха три сегмента със същите цветове, завършващи с по една нежна розова капка. Зелена панделка, същата като цвета на роклята й, правеше комплекта съвършен за случая.  

-                     Ще ходите на маскения бал довечера, нали? – попита я собственичката. Симон ахна изненадано и кимна.

-                     Откъде знаете?

-                     Ами има само един бал довечера, който е с викторианска тема. – засмя се тя и Симон се присъедини към нея.

-                     Вие, обаче, госпожице, не отивате на бала, заради самия бал. Отивате с друга цел. Отивате на война за любовта си. – Симон вече се изненада не на шега.

-                     Не си мислете, че съм ясновидка, скъпа! – отново прихна собственичката. 

-                     Да речем, че съм понаучила това-онова за хората през годините. Една жена, стремяща се да изглежда перфектно за подобен случай, цели две неща – да бъде видяна и забелязана като цяло от тълпата. Или да спечели нечие определено внимание. Не ми приличате на първия тип. Затова предполагам, че някой господин е щастливец да има вашето внимание. – Симон въздъхна и кимна отново със съкрушен вид.

-                     Но защо така пораженчески?

-                     Той не знае, че съществувам.

-                     О, скъпа, не се притеснявайте! Обещавам ви, че след тази вечер ще узнае и няма да иска да ви пусне! Дори вярвам, че ще се върнете да ми разкажете! – Симон не можа да устои на позитивизма на жената и се усмихна. Купи бижутата и най-накрая се прибра в хотела.

Вечерта настъпи. Симон стоеше пред вратата на събитието и чакаше да събере достатъчно смелост, за да влезе. Знаеше, че изглежда добре. Не искаше да си признае, че изглежда твърде добре. Но това не я успокояваше ни най-малко. Вдиша един, два пъти и отвори вратата. Отвътре я заля приятна глъчка, звън на чаши и ненатрапчива ирландска музика. Рик си бе свършил перфектно работата. Всичко изглеждаше чудесно.

Тя се смеси с тълпата и установи, че е направила голяма грешка да дойде. Рик също щеше да бъде с маска. Как щеше да го познае?! О, Симон, как можа да не се сетиш за това? След кратък спор със себе си реши, че ще се свие в някой ъгъл, за да прекара вечерта, надявайки се да го разпознае в тълпата.

 Взе си чаша шампанско и застана до едно кресло с облегалка във формата на четирилистна детелина. Докато оглеждаше критично залата и всеки индивид от мъжки пол, някой се тръшна в креслото. Тя не обърна внимание, заета с наблюдението си.

-                     Господи, най-накрая седнах. – чу нечие облекчено промърморване.

-                     Тежък ден? – попита разсеяно.

-                     И представа си нямате. Не съм седнал от сутринта.

-                     Че какво толкова сте правили? – Дали не беше онзи с червения цилиндър, запита се Симон. Беше с неговия ръст. Не, грешка. Този беше с бръсната глава. Рик имаше страхотна чуплива черна коса. Неведнъж бе мечтала да прокарва пръсти през нея. Въздъхна със съжаление за кой ли път днес.

-                     Ами цял ден търча по задачи покрай бала. Всичко трябваше да бъде изпипано, иначе шефовете щяха да ме уволнят. – Симон подскочи, защото бе забравила, че някой седи до нея. Откъсна поглед от тълпата и реши да огледа събеседника си.

-                     Разбирам как се чувствате, организирането на специални събития от този мащаб е доста трудоемко, дори и за подизпълнителите. – докато говореше, Симон забеляза, че мъжът е облечен, по странно стечение на обстоятелствата, в зелен костюм, който може съвсем спокойно да мине за другата половинка на нейния. Дори имаше лилава кърпичка в джоба. Доминото му беше черно, за съжаление. Цилиндърът – също. Имаше приятно телосложение и Симон се усети, че се захласва. Завъртя мислено очи и се сгълчи. Не е тук да точи лиги по други мъже, Рик беше основният й приоритет. Но, в крайна сметка, ако не успееше с него, това определено беше достоен заместител. В този момент започна една много нежна мелодия и повечето двойки излязоха на дансинга. Беше красива гледка.

-                     Извинете, но дали бихте искали да танцувате с мен, госпожице? – Симон стреснато погледна към мъжа до себе си, който се беше навел в старомоден поклон и й бе предложил ръката си. Само миг й отне вземането на решение. Така щеше да огледа отблизо за Рик. Усмихна се мило на кавалера си и пое ръката му. Той уверено я заведе до дансинга и умело се включиха в танца. Симон разсеяно отбеляза, че е добър танцьор, въпреки изморените му крака, и ако не се оглеждаше за Рик, можеше да си представи, че танцува се него.

-                     Търсите ли някого, госпожице? – попита той след малко.

-                     Защо?

-                     Излежда сякаш вниманието ви е раздвоено. – засмя се той на подозрителния й поглед. Тя изсумтя мислено – днес явно беше твърде лесна за разчитане.

-                     Да, търся, но страхувам се, че това не е ваша работа, господине. – той остана усмихнат, въпреки студения й отговор.

-                     А ако поискам да стане? – гласът му я канеше на едно незабравимо приключение. Естествено, тя, като пълна глупачка, му отказа.

-                     Нека не разваляме танца с прекалено фамилиарнечене. – изсъска тихо тя. Той отметна глава назад и се разсмя с приятен мъжки смях. Тя се огледа притеснено, забелязвайки как не една и две глави се обърнаха в тяхна посока.

-                     Госпожице, признавам, че сте глътка свеж въздух за изтерзаната ми душа и започвате да ме интригувате все повече. И с риск да бъда изпепелен от пламъците, които вашите невероятни изумрудени очи ми изпращат, мисля да ви задържа за цялата вечер. – тя понечи да го попита какво има предвид, по дяволите, но в следващия миг устните му целуваха нейните в шеметна магия. Мелодията, зазвучала в ушите й, я караше да изтръпва. Коленете й се подкосиха и тя се озова в прегръдките на мъжа. Какво се случваше с нея? След всички години, които погуби в любов по Рик, тя осъзна какво е пропускала.

Мъжът се отдръпна от нея и с усмивка продължи:

-                     О, да, определено ще ви задържа. Заслужавам награда за това парти. И смятам, че вашата прекрасна особа ще свърши чудесна работа.

-                     Как смеете да говорите такива глупости? – възмутено се заинати тя. Той й се усмихна нагло:

-                     Госпожице, вие сте точно това, от което имам нужда. Вашата прекрасна персона ме кара да забравя, че цял ден съм организирал всичко това и искам да ви държа в обятията си, докато танцуваме до припадък.  – Симон понечи да се затръшка и задърпа от въпросните обятия, но в следващия момент част от думите му достигнаха до съзнанието й и включиха алармата. Тя вдигна треперещата си ръка и докосна доминото му. След това го свали и другата й ръка се оказа върху устата й, за да спре стона, който се канеше да изпусне. Пред нея стоеше не кой да е, а самият Рик. Съдбата си играеше с нея. За миг се остави на изкушението да го погледа от толкова близо и да му се полюбува, но после си спомни в каква ситуация се намира, а той я гледаше с усмихнати очи.

-                     Аз... може и да се съглася да ме задържиш. – промълви Симон с дрезгав глас.

-                     Какво? Чак като видя колко съм прекрасен ли се сломи? – нацупи се той очарователно. Симон не можа да спре кикота си. Той се наведе и леко я целуна.

-                     Мисля, че е крайно време, моя сладка колежке, да приключим тази игра на котка и мишка. – гласът му беше все със същия безгрижен тон както  досега и й отне известно време да вникне в думите му. После застина и го погледна като мишка, хваната в капан. Той се отдръпна и я погледна, но лицето му беше сериозно.

-                     Колко години ме преследваш, Симон? Трябваше ли да ти организирам бал, за да се престрашиш да ме доближиш?  - тя стоеше зяпнала насреща му.

-                     Но как... – той свали доминото й. Погали нежно бузата й:

-                     Скъпа моя Симон, никога не забравих тези зелени очи, които мярках случайно през годините. Те ме преследваха в сънищата ми всяка нощ. Но аз така и не успях да се доближа до теб. Нещо все ме дърпаше, все ме разсейваше. Накрая усетих, че съм изгубил години и не съм успял да те срещна отблизо. И почти се бях отказал, когато разбрах, че работиш във фирмата ми. Нарочно те назначих да работиш за моя проект. Но не посмях да те срещна лично. Поканата я оставих да ти я предадат уж като награда за работата, за да не запоздозреш нещо. Знаех, че ако дойдеш няма да е заради партито. Надявах се да дойдеш заради мен. Виждаш ли какъв самовлюбен идиот обичаш? – Тя беше престанала да се изненадва.

-                     Не си чак толкова самовлюбен. Все пак наистина дойдох заради теб. – двамата се спогледаха. В очите им се отразяваха едни и същи чувства. Думите бяха излишни. Ирландска мелодия се носеше около тях, докато телата им се притискаха едно към друго, горящи от дългогодишен, най-сетне споделен, копнеж. Май Симон наистина трябваше да се върне в Алената принцеса и да сподели историята си. 

На снимката: комплект колие и обици Irish song, Crimson Princess Jewelry