Намери приказка

петък, 5 декември 2014 г.

Петъчна приказка: Тихият събеседник



 

/Снимка: m.inmagine.com/


 
Обичах мистериите. Още повече обичах тайнствените и мистериозни непознати. Много рядко ги зървах сред тълпата. Имаха едно такова излъчване, което не се пропуска и не се забравя. Те са обгърнати в ореол на загадъчност, която само привлича. Обикновено са мрачни, облечени в тъмни дрехи, имат присъствие и тежест. Създават вакуум и пространството около тях никога не изглежда достатъчно голямо. Само един поглед от тях е достатъчен да накара сърцето ти да затупти забързано - не само от привличане, а защото в очите им виждаме загатнати тайните на цялата Вселена. И винаги оставят следа.
Така беше и с него. Започна да идва на кафето в края на септември. В началото само отбелязвах присъствието му като нещо случайно и не толкова важно. Те обичат да се прикриват. И започнах да го забелязвам все повече. Ето, ден след ден се засичахме на кафето. Той пиеше късо  кафе с мляко, аз - моето мляко с нес. Той имаше своите ритуали, аз - моите. Той идваше, палеше цигара с кафето и методично я пушеше. Не се оглеждаше много. Сякаш светът не съществуваше за него. Но аз знаех по-добре. Забелязвах очите му как обхващат всичко наоколо. Тъмните му ириси просветваха от време на време - ту с одобрение, ту с недоволство. Дрехите му не бяха изцяло тъмни, но бяха подбрани да създават такъв ореол около него. Гасеше цигарата в празната чаша с кафе и отпътуваше към своята дестинация. 
Вече два месеца всяка сутрин танцувахме своя танц. Всеки си имаше своето място и другият своеобразно му го пазеше. Пиехме кафе, пушехме сутрешната си цигара. В блаженно мълчание. Неведнъж се питах дали да не го заговоря. Поне едно добро утро да му кажа. Но някакъв упорит инат у мен ме спираше. Щом той не казва, и аз няма да кажа. И така - ден след ден двамата си мълчахме. Беше странно, защото започна да ми липсва, ако някоя сутрин не е там. А щастливата тайна усмивка, която цъфваше на устните ми, когато свиех зад ъгъла и той беше там, започваше да ме притеснява.
Като се замисля - никога не го бях чувала да говори дори. Поръчваше си кафе толкова тихо на баристата, че колкото и да се напрягах, все не долавях гласа му. Това не ми пречеше, въпреки изгарящото любопитство. Ежедневно си задавах въпроси - Накъде отива?  Кой е всъщност? Какво прави? Какъв е? От време на време се забавлявах, като започвах да съчинявам истории за него - ей така, от скука. Един ден беше разбойник, друг беше бизнесмен, трети беше воин, спортист, лекар и т.н. Но общото между всички тях беше неговото мълчание. То със сигурност допринасяше за загадъчността му.
Дори веднъж, когато разлях  кафето си, той невъзмутимо извади носна кърпичка, попи ръцете и якето ми, където се бях  поляла, без да отрони и дума. Аз успях да изтърся само едно смутено "Благодаря", на което той отговори с отсечено кимване. Дълго след това сърцето ми препускаше - кой да предположи, че докосването му ще предизвика подобна реакция у мен. Сякаш Вселената ми се взриви на хиляди парченца. Бррр!
След тази случка нещата станаха доста по-нажежени - поне от моя страна де. Вече не ми беше толкова лесно да играем сутрешния си танц, защото нервността ми ме правеше твърде нескопосана. Мислех си, че не го забелязва, но установих, че доста го забавлява, когато го хванах хитро да се усмихва след поредното ми изпускане на захарчетата. Накрая ги взе от ръцете ми и ги сипа в кафето ми. Кимнах му леко нацупено. Не беше нормално да съм с две леви ръце.
Тишината, обаче, започна да ме изнервя все повече. Как пък една дума не пророни, тоз човек, бе?! Два месеца и половина се виждахме почти всяка божа сутрин и той не си направи труда да ме поздрави поне веднъж! Не го ли гризе отвътре? Не изпитва ли желание да ме заговори? Толкова ли съм безинтересна? Усетих, че нещата не отиват на добре, след като започнах да си задавам тези въпроси и постепенно да ме дразни факта, че го виждам на кафето. На няколко пъти се опитах да закъснея или да подраня, но той все се озоваваше там, докато не разбрах, че всъщност ме чака. Какво трябваше да означава това - не можех да разбера. 
Една сутрин през декември, докато двамата зъзнехме и с треперещи ръце пушехме, той побутна към мен едно шоколадово яйце и си тръгна. Гледайки в тих потрес отдалечаващия му се гръб, отворих яйцето. То бе обвито под станиола в лист хартия. Когато го разтворих, видях, че е бележка.
"Всяка сутрин с теб тук е безкрайно удоволствие за мен. Имаш ли желание да си помълчим някой път на вечеря? " 
Гледах яйцето, гледах бележката. Мислено си теглих един къч, за да се стегна и да задвижа зъбните колелца на премръзналото ми мозъче. Той току що на среща ли ме покани? С шоколадово яйце?!  Безмълвно заръфах шоколада. Интересно.
На другия ден сутрешния танц беше малко по-оживен. Забелязвах напрежение у него, а моята нервност бе зле прикрита. Малко преди да си тръгна побутнах на свой ред към него шоколадово яйце. Усетих как се напряга, докато си тръгвах. Чух как го разопакова гневно. Мислеше си, че му го връщам. Подсмихнах се, мислейки си за изненадата вътре. Вече бях доста далече, когато телефонът ми звънна. Захилих се на непознатия номер, въпреки бясно препускащото ми сърце.
- Довечера в 7, на кръстовището на моста. - И гласът си го биваше.
- Там съм. - отговорих. 
Пристигнах в уречения час и той ме чакаше с една червена роза в ръка. Простих му това клише, защото при него тази дума не съществуваше. Пое ръката ми и я докосна до устните си.  Двамата упорито мълчахме, а дори имената не си знаехме, но това правеше тръпката още по-голяма. Вечеряхме в тишина. Очите ни искряха закачливо, докато се опитвахме да пазим тишина. Хората ни гледаха странно, докато се изяждахме с поглед, докосвахме се жадно и танцувахме поредния си танц. Тази вечер той беше всичко, което си бях представяла за него и много повече. Никога не съм си и помисляла, че да си мълча с някого по този начин би било толкова интригуващо и вълнуващо преживяване.
Когато краят на срещата ни наближи, в мен напираха безброй думи, които исках да изрека, но той ме спря с нежна целувка,  а после тихо прошепна - "До утре!" 
На следващата сутрин щях да си счупя краката да стигна до кафето. Нямаше го. Разярено крещях мислено: "Как може да го няма?!?!?!" Докато си палех ядосано цигарата, усетих нечие присъствие зад мен. Обърнах се и го видях - с онази негова полуусмивка, с леко присвитите му очи и самодоволната физиономия. Обърнах му нацупено гръб и настръхнах, когато ме прегърна. Отново шепотът му достигна до мен: "Добро утро!"  
Най-сетне! Отпуснах се в прегръдката му и се усмихнах, докато пиех кафето си с моя Тих събеседник.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар