Отне й
време да привикне със сумрака, когато
влезе в билярдклуба. Отдавна не беше идвала тук. Преследваха я спомени
за отминали времена и стари усмивки, очи и болки. Сега бе друго. Беше въпрос на
живот и смърт. По-скоро на смърт. Не вярваше да излезе жива оттук. За разлика
от миналото, това място вече не беше същото. Както и тя, между другото, но не
искаше да си го признае. Това нямаше значение в момента. Задачата й бе твърде
трудна. Тя въздъхна, докато бавно минаваше между масите сред шум от удари на
топки и щеки. Усещаше как погледите на другите се впиваха в гърба й, главите им
се извъртаха след нея като на кукли, а ръцете им продължаваха да ираят. Тя
потръпна, когато видя как играещите дартс също се обърнаха след нея, а в същото
време уцелваха мишените почти с гръб към тях. По дяволите, шансовете й
намаляваха.
В дъното
на заведението го забеляза. Играеше на собствената си маса, осветен от
призрачна светлина, която само очертаваше силуета му. Всеки друг ден тя би
одобрила очертанията му. Би се възхищавала на мускулите, които хипнотизираха с
движението си под кожата му, докато се нагласяше за удар. Би копняла да
прегърне широкия му гръб. Би жадувала в очите му да гори страст, когато я
гледа. Не и днес. Днес не можеше да мисли за нищо друго освен за парализиращия
ужас, който я бе обхванал, и за мисията си. Усилието, което й коства да направи
последната крачка до него, бе почти непосилно.
Но най-накрая стигна. Спря и се изправи,
гордо, доколкото й бе възможно. Той й хвърли бегъл поглед, докато горилите му
скочиха към нея. Той ги спря с жест, но един й изкрещя нещо и тя пребледня,
когато го разбра. Бавно, с нежелание и силно унизена, тя коленичи. Той продължи
да играе. Тя мълчеше. Чакаше да й обърне внимание. Ръцете в скута й трепереха.
Знаеше, че една грешна стъпка и ще й коства не само мисията, но и главата й.
Буквално.
-
Защо си тук, Мия? – дълбокият му
глас я накара да подскочи стреснато. Бе забравила въздействието му, мислеше си
тя, докато вълни на удоволствие се раливаха по тялото й.
-
Нима не знаеш вече, Скар? –
отвърна жлъчно и си спечели презрително изсумтяване.
-
Искам да го чуя от твоята уста! –
как можеше да говори и в същото време да ръмжи? Преглътна гордостта си, защото
тя нямаше да й донесе това, което иска.
-
Имам нужда от помощта ти... –
млъкна, докато се бореше да продължи. Той я погледна с крайчеца на окото си. Мия
потрепери отново.
-
Трябва да го спася. – промълви тя след малко. За миг си помисли,
че не я е чул, защото не реагира, но тя знаеше по-добре. В следващия момент
вече висеше във въздуха на сантиметри от земята, докато той я тресеше в гнева
си. Сълзи капеха от очите й, докато й крещеше:
-
Как смееш?! Как смееш да идваш
при мен с подобна молба?! След всичко, което направи?
-
Аз... – започна тя, но той изрева
в лицето й. Тя се сви като кученце в разтърсващите я ръце.
-
Как може да си толкова нагла и
толкова наивна да смяташ, че ще го спася? Та аз с удоволствие бих го гледал как
се гърчи в смъртта си!
-
Скар, моля те...
-
За какво ме молиш, по дяволите?
Да спася онзи, когото ти избра пред мен ли? Явно напълно си откачила! – той я
хвърли ядно на земята и тръгна да заповядва на горилите си да я изхвърлят. Тя
се вкопчи в него.
-
Скар, ще получиш всичко в замяна.
– той застина. Без да се обръща я попита:
-
Какво искаш да кажеш с това? – тя
облегна глава на крака му, докато пръстите й се впиваха в бедрото му.
-
Ще получиш мен. – сърцето й спря,
за да изчака отговора му. Господи, дано това все още да бе разменна монета!
Бързината, с която я вдигна отново и приближи до лицето си, бе нечовешка. Също
толкова нечовешки бяха зъбите му, които се оголиха, докато той ръмжеше срещу
нея.
-
А дали те искам още, как мислиш?
– сълза се отрони по бузата й, а ръката й докосна неговата:
-
Аз ще бъда твоя, независимо дали
ме искаш или не. Прави каквото искаш с мен, само го спаси. – тя знаеше какво я
очаква и бе подготвена, когато зъбите му пробиха кожата на врата й.
Удоволствието я заля на момента и тя се разтрепери в ръцете му. Само след първата
глътка, обаче, той я захвърли отново с вой. Избърса кръвта й от устата си.
-
Спасете го, а нея отведете в дома
ми! – заповяда той с рязък глас. Подчинените му се разделиха, докато едните
отпрашиха с онази тяхна свръхчовешка скорост към мъжа й, както се надяваше.
Други двама я сграбчиха и помъкнаха към дома на Скар, към нейната съдба или
нейния край. Само времето щеше да покаже.
Затвориха я в тъмна стая. Опипом намери леглото и се
отпусна на него. В тъмнината Мия потъна в спомени за едни други времена.
Първата им среща беше прекрасна. Играха билярд в
същия клуб. Тя се правеше, че не знае как се играе, а той се правеше, че я учи.
Това се бе превърнало във весело боричкане, завършило с романтична целувка.
Скар можеше да бъде невероятно нежен, особено тогава. За разлика от сега. Дори,
когато Мия разбра, че е вампир, не се уплаши от него, защото с нищо не бе
застрашил живота й. Нещата вървяха прекрасно, двамата бяха лудо влюбени. Докато
не се появи Шон. Той бе в разцвета на силите си, умен, забавен, мил, сигурен...
и човек. Тогава тя бе направила разликата между живота в тъмнина и този в
светлината, който можеше да й даде Шон. И се бе запитала – каква перспектива
има със Скар? Нима той можеше да й даде всичко, което искаше тогава от живота –
семейство, открита любов, светлина? Заради отговора, който си даде сама на себе
си, бе обрекла Скар на самота, злост и мъка. И сега си плащаше цената. По-скоро
– тепърва щеше да я плаща. Сълзи на яд напълниха очите й, когато си помисли за
болестта на Шон. Не съжаляваше за решението си да отиде при Скар. Нямаше
абсолютно никакъв друг избор, ако искаше Шон да оцелее. Сега просто трябваше да
се примири с онова, което предстоеше. Тя обичаше Шон, но не с онази пламенна
любов, която някога бе изпитвала към Скар, а с тихата обич на взаимното
уважение, приятелство и привързаност. Никога нямаше да признае, че това се
оказа доста скучно.... никога....
Отварянето на вратата прекъсна мислите й. Силуетът
на Скар се очерта в рамката и й изръмжа
-
Ела! -
тя стана и го последва в кухнята. Учуди се, когато той извади от две торби
продукти и започна да й приготвя вечеря. Беше се успокоил след изблика в клуба.
Зае се да му помага. Старите навици умираха трудно. Работеха като добре смазана
машина. Чак беше плашещо колко си подхождаха. Дали е било така и преди?
Определено не го беше забелязвала. Искаше да разведри обстановката и попита:
-
Как е сестра ти? Още ли обикаля
казината по света в търсене на свежа хазартна кръв? – той се изненада от
въпроса й, но кимна.
-
Да, Илана не е спирала. След като
ми вдигна скандал, че съм те оставил да си отидеш с онзи смотаняк, отпраши
нанякъде и не съм я виждал оттогава. Само получавам картички от време на време.
– Мия преглътна мъчително при думите му.
-
Не си я виждал от 5 години? – той
кимна отсечено. Бе отнела и сестра му. Двете се обичаха много и бяха
неразделни, докато Мия ходеше със Скар. Раздялата им бе съсипала и Илана. Мия
се прокле мислено за грешното решение, което бе взела от човешки егоизъм тогава
и с което нарани толкова много хора... вампири де...
-
Рей няма ли да я намери и да я
върне обратно, най – сетне? – промърмори след малко. Скар я изненада като се
засмя.
-
Рей отдавна я намери. Оттогава не
се е връщал. –присъедини се към смеха му. Думите успокоиха поне малко кървящото
й сърце. Те заслужаваха да бъдат заедно. Докато режеше домати за салата, Мия се
загледа в Скар. Старата любов ръжда не хваща, установи тя, гледайки го. Той
беше олицетворение на идеала й за мъж. Беше с тъмнокестенява коса, носена в
момчешки разрошена прическа, имаше тяло за милиони, а пъстрите му очи, когато
не бяха червени от глад, можеха да разтопят всяка жена с погледа си. Поне нея я
разтапяха в момента, тъй като срещна погледа му.
-
Хареса ли си нещо? – ехидно
попита той. Мия отвърна поглед и не му отговори.
-
Толкова ли беше той по-добър от
мен, Мия? – тя спря, само защото чу болката, прозираща зад въпроса му.
-
Каквото и да ти отговоря, Скар,
няма да ме оневини, нито да потуши болката ти. Съжалявам. – той заби ножа в масата до дръжката. Очите й
се разшириха, защото го бе направил, усмихвайки й се мило. Настръхна.
-
Мия, разкажи ми! – тихо настоя
той и й посочи единия стол да седне. Отпусна се с облекчение, защото не знаеше
колко още щяха да я издържат краката й. Той сложи пред нея готовата вечеря и я подкани с
жест.
-
За вампир, винаги си готвил
чудесно! – изкоментира тя, примижала от удоволствие, дъвчейки храната.
-
А, ясно. – промълви той. Мия
отвори очи и го погледна изненадано.
-
Кое е ясно, Скар?
-
Ясно ми е защо избра Шон.
Разбирам защо – той беше лъчът светлина за теб след времето, прекарано с мен в
тъмнината, нали? Той ти предложи разходките в парка през деня, предложи ти
морето и слънцето, предложи ти русата си коса и сини очи, предложи ти човешкото!
– в гласа му не се долавяше гняв, а примирение и тъга. Мия се размърда виновно
на стола.
-
Не е така...
-
Не смей да ме лъжеш! Изписано е
на лицето ти, че уцелих право в целта! – изрева той. Той беше ранено
животно. Разбираше защо се държи така. Не заслужаваше друго.
-
Да, така беше. Тогава не разбирах същината на
нещата. Не осзнавах, че ще те нараня толкова много. Мислех, че съм поредното ти
човешко завоевание, което ще ти омръзне скоро. Та ти си принц, за бога! – той
трепна при последната дума.
-
Извинявай, забравила съм за тази
ти чувствителност. – след кратка въздишка Мия продължи:
-
С Шон виждах бъдещето си. Онова, към което
всяко нормално момиче се стреми. С теб
виждах мрак, кръв и безкрайни нощи на страст и порок, които нямаше да ме
доведат до никъде, освен до дъното. – той сви пръсти в юмрук и тя видя как се
разтрепери ръката му от напрежение. Знаеше, че думите й го нараняват, но
трябваше да му каже истината, в противен случай той щеше буквално да я разкъса.
-
Значи така... Сега вече ми се
изясни картинката. – отвори хладилника и извади бутилка кръв. Сложи я в
микровълновата и я затопли. Изгълта я на един дъх. Едва ли това щеше да укроти
бурята, която бушуваше в него.
-
Благодаря ти, че спаси Шон. –
промълви тя. Той я стрелна с поглед:
-
Откъде си сигурна, че съм го
спасил? – Мия вдигна рамене:
-
Не съм, но те познавам и знам, че
ще удържиш на думата си.
-
Толкова ли съм прозрачен? Може би
трябва да се променя и да отида да убия него, а после да пия кръвта ти от
черепа му пред теб. – Мия пребледня и се олюля. Скар се втурна и я хвана, преди
да е паднала.
-
Извинявай, беше наистина ужасно да го кажа. –
каза той, докато я притискаше несъзнателно към себе си. Тя отпусна глава на
рамото му и вдиша аромата му. Навремето бе искала да направят парфюм с него.
Той се смееше на непрекъснатото й душене. Скар усети сълзите, които се стичаха
върху рамото му.
-
Аз съм ужасна, Скар! Защо не ме
убиеш, та да приключим с всичко това?
-
Да, скъпа моя, ще те убия. –
отвърна й той, а Мия застина в прегръдките му. Знаеше какво означава това. Бе
готова. Оголи врата си и усети зъбите му да се впиват в кожата й. Сбогува се
със света и всичко свято мислено и беше спокойна, че това е правилното нещо.
Скар щеше да я убие, тя да си изплати греховете и всичко щеше да е точно.
Съзнанието й постепенно причерня и стана все по-трудно да мисли каквото и да
било. Изпадна в несвяст с въздишка на облекчение.
Съдбата, разбира се, си събира вересиите винаги.
Случаят с Мия не бе по-различен. Рееше се някъде в безвремието. Пред нея
изникна жена с тъмнокестенява коса, познати пъстри очи, облечена в бяла роба.
-
Най-сетне да видя жената, която изтръгна сърцето
на сина ми.- Мия зяпна към нея, защото майката на Скар беше умряла при
раждането му.
-
Аз...
-
Не, не, не ми казвай нищо –
всичко знам вече. Не съм тук, за да говорим за любовните несполуки на Скар. Тук
съм, защото до 24 часа той ще бъде мъртъв. Наистина мъртъв – и по вампирските
стандарти. – Мия изхълца ужасено.
-
Какво?!
-
Бутилката, която изпи, докато
двамата си говорихте в кухнята, беше отровена. Находчиви врагове на вампирите
са измислили начин да ги тровят – не в кръвта е проблема. Самото стъкло на
бутилката е създадено по специален начин и когато кръвта преседи в него, макар
и за малко, тя вече е негодна за пиене. – Мия трескаво мислеше.
-
Защо ми го казваш? Нали съм
мъртва, като теб?
-
Не, ти си само много наивна и
егоистична, но мъртва не си. – Мия се изчерви засрамена. Поне си помисли, че се
изчерви.
-
Кое е това място?
-
Тук идват бъдещите вампири,
докато трае трансформацията. Тук те получават знанието, което им е нужно, за да
оцелеят. Но ти трябва да откриеш знанието, което е нужно на Скар, за да оцелее.
– Мия още преживяше факта, че Скар я е трансформирал, вместо да я убие – но какво
по-голямо наказание да я превърне в това, от което бе избягала. Но това, че
Скар умираше, й причини повече терзания, отколкото мисълта, че ще се събуди
вампир.
-
Как ще открия това знание? –
Майката на Скар я изгледа с лека неприязън и след това й каза да я последва. Безвремието
се замени от стая с бели стени, маса и два стола. На масата имаше тесте карти,
зарчета и три чашки с топче до едната. Ако нещата отиваха натам, накъдето Мия
си мислеше, че отиват, на Скар му беше спукана работата, защото не й вървеше в
нито една от хазартните игри. Майка му се настани на единия стол и с нетърпелив
жест я подкани да седне срещу нея. Мия преглътна мъчително, докато присядаше на
ръба на стола. Другата жена посочи предметите на масата с неопределен жест:
-
Избери си едно средство. – Мия реши
да избере картите, защото там имаше най-много шанс, според нея. Майката на Скар
ги взе, разбърка ги и ги разпери във ветрило на масата.
-
Посочи карта. – Мия беше сгрешила
– нямаше да се играе. Късметът й започваше да й изневерява, доколкото го е
имала де. Потейки си мислено, тя избра една от картите. Обърна я – беше поп
пика. Отсреща жената мълчаливо я отдели настрана, събра тестето и отново го
разбърка, повтаряйки наредбата. Пак подкани Мия да избере карта. Този път беше
асо пика. На третия избор се падна поп купа. Щеше й се да разбира поне малко за
какво е цялата история, но си мълчеше. Майката остави картите настрана и взе
зарчетата. Поиска ръката на Мия и ги сложи в дланта й.
-
Хвърли ги! – паднаха се три
шестици. Разбира се! Не беше очаквала друго. Накрая майката на Скар сложи
топчето под една от чашките и започна да ги разбърква. Накара Мия да посочи
една от тях. Когато го стори, майката я обърна и под нея излезе текст:
-
Изборът е лесен. Изборът е
труден. Избор има. Избор за смърт и смърт за избор. Умиращият или вече
умрелият? Дяволът е клопка поставил за грешната ти душа. Избирай мъдро, защото
градиш или рушиш собствената си съдба. –
с тези думи бялата стая и майката на Скар изчезнаха и Мия се събуди в леглото
на вампира. Усещаше изгаряща жажда и видя Скар да се гърчи на пода, плюейки
кръв. Причерня й от жаждата и се наложи да обуздае новите си страсти и желания,
да наложи железни окови на новородената си вампирска същност, защото тук нямаше
място за грешки.
В този момент
през вратата влетя Шон и като я видя се хвърли да я души.
-
Ти! Как смееш да съсипеш живота и
душата ми по този начин?! Как смееш да пращаш тези отрепки и да ме превърнеш в
един от тях, вместо да си живея живота на спокойствие без теб?! Нещастнице,
след всичко, което направих за теб, ти ми се отблагодаряваш по този начин? - Отне
й няколко секунди борба за въздух, която завърши с прозрението, че такъв не й
трябва, след което си позволи още няколко секунди, за да размисли над думите,
които Шон сипеше върху нея, фъфлейки леко с новите си зъби. Очевидно Скар беше
решил да превърне и него във вампир, което изненада Мия, но защо Шон реагираше
така – тя не знаеше.
-
Толкова време вложих в това да те
убедя, че съм болен, за да ме напуснеш заради това, както напусна Скар, защото
беше безперспективен! Не можех да те понасям, а ти реши да проявяваш човечност!
А сега ме превърна в изчадие. – прозрението я плесна по челото с освежаващо
ледена тръпка, когато думите му най-сетне достигнаха парализирания й мозък. Пъзелът
й най-сетне се нареди. След всичкото време, тя най-сетне осъзна размера на
грешката, която бе направила. Ако имаше кръв в тялото й, тя щеше да се оттече
от и без това бледото й вече лице. За момент беше готова да се предаде –
любовта на живота й умираше в краката й, а онзи, заради когото го бе
изоставила, й казваше, че се е преструвал на болен, за да я накара да го
напусне. За какво имаше повече да живее? Как можеше да спаси Скар? Тя хвърли
един последен поглед към него, изпълнен с любов. Трябваше да направи избор. Веднага.
Макар и егоистична, тя никога не е била от хората, които се предават лесно.
Напипа стола, на който бе седяла досега и го вдигна
зад гърба си, докато ръцете на Шон все още я душаха. Хвана единия крак на стола
и го строши в стената. Заби новосъздадения кол в новосъздадения вампир/кретен/бивш
любим и го гледаше, докато се свлича на земята. „Умиращият или вече умрелият?”
Сега тази фраза й изглеждаше много по-разбираема.
Коленичи до Скар. Знаеше какво да направи вече. Сграбчи
лицето му в ръце и го извъртя на една страна, за да оголи врата му. Впи зъбите
си там и прехапа същевременно езика си. Кръвта на Принца на вампирите имаше
лечебна сила за всеки друг, но не и за него. Освен, когато не я получава от
превърнат от него вампир. Мия беше единствената, превърната от него. И тя
прозря в тази постъпка, освен омразата му, която си беше заслужила, истинската
му любов към нея. Защото бе дал най-голямото проклятие и най-големия дар точно
на нея. На никой друг през петстотинте му години живот.
Когато той спря да се гърчи в ръцете й, тя се
отпусна и сложи главата му в скута си. пръстите й несъзнателно галеха
полепналите от пот кичури по челото му. След малко той най-сетне се успокои и
отвори очи. Бяха пъстри и я гледаха спокойно.
-
Коя си ти? – ледена тръпка полази
по гърба на Мия при въпроса му. Отвори уста, за да изкрещи, но той я целуна
светкавично.
-
О, да! Физиономията ти определено
изплати греха ти! – Мия вдигна ръка и го цапардоса болезнено точно в носа. Стана
и прескочи лежащият настрана Шон, за да се насочи стремително към вратата.
-
А, не! – чу Скар зад себе си и
лек вятър я лъхна, когато той застана пред нея и я сграбчи в прегръдките си. Най-накрая...
Няма коментари:
Публикуване на коментар