Петъчна приказка: СЪДБАТА НА ЕДНА ЛЮБОВ

Беше пролетна вечер, два дни преди събитието, което тя чакаше с нетърпение. Имаше билети за концерт. Групата не бе от най-любимите й, но отдавна не бе ходила да повика с пълно гърло, да се забавлява, да усеща какво изпитва тълпата, да наблюдава хората. Всички отиваха да чуят любимата си група на живо, да преживеят своя екстаз от срещата. Лин отиваше със същата цел. Тези събития я зареждаха, чувстваше се способна на всичко след тях. Затова и чакаше с нетърпение този концерт. Освен обичайното вълнение, стомахът й се беше свил допълнително на топка – имаше предчувствие, че нещо различно ще се случи. Надяваше се да е добро.

Тази нощ не можа да заспи. Луната й блестеше в очите, дори и след като затвори пердетата. Беше й горещо, мяташе се в леглото. С голяма мъка задряма и сънува странен сън. От много време не се беше сещала за ученическата си любов. Да го сънува точно сега и то по този начин... караше сърцето й да бие предателски. Беше го забравила. Беше се опитала да го забрави безброй пъти. Бе плакала безмълвно, бе се терзала, бе се питала какво наистина изпитва той към нея. никога не получи отговора.

Всичко бе започнало в гимназията.  На първия учебен ден в началото на гимназиалния й живот, тя бе запленена от него. Лин бе решила да използва това ново начало да започне начисто, да се отърси от всичките тежки дни от миналото. Искаше да се прероди в онази личност, която искаше да бъде, но най-вече да не е толкова срамежлива. Започна една от най-щастливите и веселите години в живота й. Смееше се с глас, плачеше през смях, забавляваше се. И от време на време си позволяваше за  погледне  Кей с онзи особен поглед, който влюбените момичета отправят към обекта си на интерес. Той бе вечно засмян, забавен, мил, с палави искрици в очите. Моментите, в които го наблюдаваше, докато погледът му се отнасяше в неговия собствен свят, й се струваха тъй интимни – виждаше нещо в него, което само тя можеше да разбере. В началото само го харесваше. Той излъчваше аура тип „не си търся връзка, тук съм за да се забавлявам и може би да уча”. Постепенно се сближиха, бяха в една компания. Смееха се на шегите си. От време на време той премяташе ръка през рамото й. Коленете й омекваха. Един слънчев ден, слънцето огряваше лицето му. Бе се захлупил на чина и си почиваше. Изглеждаше й толкова спокоен, толкова красив и недостижим.  В този момент тя отвори уста и шепнешком се зарече, че той ще бъде нейн. Никога досега не бе изричала толкова сериозна клетва.

Дните минаваха, ставаха седмици, месеци се изнизваха неусетно, станаха години. За две години единственото, което Лин бе постигнала спрямо него, бе да си извоюва мястото на много добра приятелка. Сърцето й се разкъсваше да бъде непрекъснато с него, да я докосва небрежно, да усеща парфюма му, да го гледа в очите, а да не знае какво крие в мислите си той. Любопитството, раздразнението от неведението, в което се намираше кървящото й сърце, не й даваха мира. Последната година на гимназията тя най-накрая реши да направи решителната крачка – трябваше да знае, трябваше да разбере има ли смисъл да се надява, да продължава ли с любовта си към него или да се откаже и да се примири, за да навлезе в новия етап от живота си спокойна и без да мисли за миналото. Още преди да получи отговора му, тя знаеше какъв ще бъде. Затова дори и една сълза не пророни, когато бе любезно отхвърлена. Лин преодоля историята и продължи живота си. Когато той разбра, че няма да има излишни истерии от нейна страна, двамата дори успяха да позакрепят приятелските си отношения. До края на учебната година, поне. Завършиха и пътищата им се разделиха. Но дълбоко в сърцето й любовта й не бе мъртва, а просто тлееше, тлееше в очакване на нова възможност. В очакване на съдбата да подреди нещата така, че да се срещнат отново, да пламне искрата и да има хепи енд.

Лин отвори очи. С изненада откри, че не бе спала повече от 10 минути. Този сън, тези спомени... всичко това я объркваше толкова много. Защо сега, четири години след последната им среща? Защо, когато най-накрая си мислеше, че го е забравила. Очите й се насълзиха. Съдбата й играеше много лоша шега. Не беше честно светът й да се разпадне на парченца само от един сън – толкова усилия й бе коствало да го изгради без мисли и желания за Кей. ЗАЩО!!! Тя удряше възглавницата, по калъфката капеха сълзи. Болеше. За тази болка имаше само един лек. С горчивина си помисли, че лекът спи блаженно някъде, прегърнал момичето си, или пие в някой бар, дърпайки си от цигарата с онзи специален негов поглед.  Как копнееше да го зърне, как искаше да се засмее с него, да го докосне, да я прегърне. Всичко това изтръгваше сърцето й като струната на тъжна цигулка.

Заспа отново – разплакана, изтощена, нещастна.

Дойде денят на концерта. Въпреки съня, който я правеше силно неспокойна, Лин успя да възвърне доброто си настроение. Беше дълъг ден, докато успее да се насочи към стадиона. Имаше да свърши милион неща, но в последната минута най-сетне стигна. Даде си билета и влезе. Намери си добро място и седна. Отдъхна си. Беше уморена. Липсата на сън, стресът, размислите и напрежението й идваха в повече.

Минути по-късно вече се бе стъмнило и първата група излезе, за да подгрее публиката. Неизвестни, както винаги, но с учудващо добър саунд, засвириха. Хората все още си търсеха места, беше лека суматоха, глъч и атмосферата бе подходяща. Лин запали цигара и се наслади на дима със затворени очи. Питаше се дали и Кей се чувстваше по този начин. Защо се сети за него в този момент?! Разтърси глава и затактува с крак. Някой я потупа по рамото.

-                     Извинете, свободни ли са местата до вас? – попита я смътно познат глас. Тя кимна без да се обръща, погълната от сцената. Същинската част на концерта тъкмо започваше. Излязоха виновниците за тая тълпа, която се бе събрала. Лин скочи и запищя в хор с публиката. В момента, в който запяха, тя забрави за всичките си проблеми и бе въвлечена във вихрушка от емоции и усещания. По-късно, като се замисли осъзна, че нито веднъж не погледна седящите от двете й страни. Нито веднъж не обърна внимание. Просто се забавляваше. Нямаше желание да се въвлича в чуждите афери.

На една от баладите, които групата засвири, Лин усети ръка на рамото си и в ухото й прозвуча същият смътно познат глас:

-                      Променила си се, Лин! – тя се обърна стреснато и се озова лице в лице с... Кей!!! Останала безмълвна за няколко секунди, тя просто го гледаше и изпиваше с очи чертите му. Толкова обичаните му черти, бе ги сънувала, бе копняла за тях, а сега бяха на сантиметри от нея. Ръцете й се разтрепериха от усилието да сдържи порива си да го прегърне. Очите й се напълниха със сълзи и тя се молеше той да не за бележи в тъмното.

-                     Кей! – успя да извика след малко с треперещ глас. – Каква изненада!!! – тя му протегна ръка и успя да си наложи една крива и зъбата усмивка. Той изгледа странно ръката й:

-                      Е, хайде де! Така ли поздравяваш приятел, когото не си виждала 4 години?! Я дай една прегръдка! – извика й той в ухото и я грабна в мечешките си обятия. За момент Лин бе неспособна да помръдне от тоталния шок. Искаше й се да може да запази този миг в сърцето си завинаги. Да усеща топлината му, да вдишва мъжкия му аромат, да бъде притискана така плътно до тялото му. Трябваше да е отново сън! Отдръпна се рязко. Не беше честно да си играе по този начин със сърцето й. Наведе глава и не успя да види съжалението, изписано на лицето му.

-                     Какво имаш предвид като каза, че съм се променила? – той вдигна ръка и отмести кичур от косата й:

-                       Променила си косата си, променила си стила си на обличане, държанието си, станала си истинска жена. – тя преглътна мъчително и се засмя насила:

-                     И всичкото това го разбра само, докато стоя до мен и ме наблюдава за няколко минути?

-                     Може би... – може би ли?! Какво имаше предвид той?!

-                     Както и да е. Не сме се виждали от четири години, Лин. Дай ми номера си, трябва да излезем тия дни и да си поговорим за доброто старо време. – тя кимна и машинално му продиктува номера си. Знаеше, че няма да й се обади. Беше просто акт на любезност. От много време бе престанала да се надява да й се случи някое от онези съдбовни и щастливи стечения на обстоятелствата. Затова и след като той я записа в телефона си, се обърна напред и продължи да следи, макар и наполовина съсредоточена, концерта. Вътрешно се проклинаше, че не можеше да намери сили да проведе нормален разговор. Как можеше?! Та сърцето й щеше да изскочи от гърдите й и да пробяга маратон из тълпата!

Кей не й проговори повече по време на концерта. Това й съсипа още повече настроението. Накрая се примири. Толкова години се бе надявала, бе се молила и копняла. Но й беше писнало. Все тя бе гонила, все тя се беше молила, а той си бе живял блажено животеца. Стига! Край! Вдигна гордо глава. Пожела му набързо лека нощ след края на концерта със усмивка, за която мислено аплодира невероятните си актьорски уминя, след което мина през него и забърза към изхода. Нямаше желание да се измъчва повече. Всичко бе ясно – нямаше основания за надежда, никога не бе имала. Вървеше сред тълпата без да вижда никой. Успя да излезе от стадиона и запали цигара. Ръцете й отново трепереха.

Затича се в неизвестна посока и без да иска се блъсна в нечии гръб. Понечи да се извини, ала човекът се обърна към нея и тя с ужас видя ножа в ръката му. На земята лежеше окървавен труп, който току що бе изпуснал сетния си дъх. Очите й се разшириха от неподправен страх. Сега загази. Мъжът видимо не бе на себе си – пиян, надрусан, луд или и трите наведнъж.  Замахна към нея с ножа. Застинала от ужас, тя не можа да се помръдне. Безучастно наблюдаваше как острието се врязва в рамото й. Бликна кръв. Изпаднала в шок, Лин се питаше защо не изпитва болка? Далече, сякаш на километри разстояние чу нечии разтревожени викове, пред очите й бавно причерня и тя се свлече на земята. Очакваше онзи да й нанесе довършващия удар. Учуди се, че такъв така и не последва. Усети нечии ръце да я притискат към твърд гръден кош. Беше толкова приятно, толкова топло. Съзнанието й бавно се смръзваше. Усещаше все по-голям студ. Някой шептеше в ухото й и я притискаше към себе си. Шептеше горещи молитви, викаше името й, молеше се да оцелее. Беше толкова хубаво да чува този глас, но на кой ли принадлежеше? На кого бяха тези силни ръце? Тя не знаеше. Знаеше само, че не искаше никога да я пускат. Миг преди тъмнината да я погълне, последните й думи, изречени с голяма мъка бяха:

-                     Кей,  защо... те... обичам... толкова... – самотна сълза се отрони по бузата й и попи в ръката на мъжа, който я притискаше, застинал от думите й.  

Ярка светлина заслепяваше болезнено очите й. Не, не искаше да се събужда! Беше й толкова приятно и тъмно, не!!! Някой държеше ръката й. Кой ли? Постепенно любопитството й надделя над режещата болка от светлината и тя отвори очи. След първоначалното объркване, успя да осъзнае, че се намира в болнична стая. След още известно време успя да си спомни, че някой я бе ранил. Размърда се и силна болка прониза лявото й рамо. Изруга тихо. Понечи да вдигне другата си ръка, ала усети, че нещо я спира. Погледна надолу и получи най-големия си шок – Кей държеше ръката й, заспал с глава на леглото.

-                      Кей?! – извика изненадано, след което се прокле наум. Щеше да го събуди. Отдъхна си, когато видя, че той не помръдна. Измъкна си леко ръката и я вдигна към лицето си. Колко ли време бе стоял така, хванал ръката й, че беше заспал? Поддаде се на изкушението и зарови пръсти в косата му. Изглеждаше като ангел в съня си. Сърцето й се сви болезнено. Погали бузата му. Погледът й се спря на устните му. В този момент, той се размърда и тя виновно се отдръпна. Осъзнал, че не държи ръката й, Кей скочи разтревожено. Когато я видя, на лицето му се изписа видимо облекчение. Тя се изненада – изглеждаше й истински разтревожен за нея – много повече, отколкото един приятел, когото не е виждала четири години, би се разтревожил за нея в това положение. Продължаваше да я гложди мисълта кой ли я бе прегръщал. Изведнъж я осени мисъл – дали... да не би..., не, не бе възможно... ТОЙ?!

-                      Ти си будна. – каза той с облекчение. Изглеждаше й измъчен.

-                      Да, чувствам се все едно са минали през мен с валяк, но се радвам, че съм жива. – засмя се нервно тя и изстена от прорязалата я болка. Той видимо се напрегна.

-                     На косъм се отърва. Ножът е минал на милиметри от дробовете и сърцето ти, но е раздробил част от костта. – говореше й равнодушно, сякаш без да се опитва да разбере онова, което й казва и избягваше да я гледа в очите. Тя протегна здравата си ръка и хвана лицето му, карайки го да я погледне.

-                     Кей, какво има? – той продължаваше да избягва погледа й. – Кажи ми! Започваш  да ме плашиш! Какво се е случило още? – попита го в моментно прозрение. – Какво стана с мъжа, който ме нападна? – след дълго мълчание, той я погледна с поглед, изпълнен с омраза, ала сякаш не я виждаше:

-                     Той вече няма да го направи отново.

-                     Какво имаш предвид? – неразбиращо го попита. Не получи отговор. Вместо това той скочи и се насочи към вратата под предлог, че трябва да върви.

-                     Кей! – извика след него. Той спря с ръка на дръжката. Наведе глава за миг. В следващия се намираше до леглото й и се надвесваше над нея. Хвана лицето й в ръце и я накара да го погледне, след което бавно се приближи я целуна нежно, всепоглъщащо и истински разтърсващо Съзнанието й изключи тотално за всичко, освен целувката. Отвърна му вяло, ала и това предизвика достатъчно искри. С нежелание се откъсна от нея и й каза:

-                     Чакай ме! – след това изхвърча през вратата, почти отнасяйки влизащия си приятел Нико. Макар и объркана, с пулсираща болка в ръката и засилващо се главоболие, Лин се славеше с остър и бърз ум. Прикова Нико с поглед и го попита:

-                      Какво е станало, че Кей ми каза да го чакам? – той извърна поглед.

-                     Не мога да ти кажа, Лин. Обещах му, че няма да те притеснявам в това състояние. – тя си придаде вид, че не я интересува и потупа стола до нея, гледайки плика в ръцете му.

-                     Това за мен ли е? Ела, седни тук. – цялото й изражение бе толкова невинно, че той без да иска се поддаде и седна до нея. Не успя да разбере кога ръката й се стрелна и го сграбчи за ризата.

-                     Нико, няма да те питам трети път – кажи ми какво се е случило!!!

-                     Добре! Ще ти кажа. Кей, аз и останалите от компанията стигнахме, точно когато ти се строполи на земята, след като онзи те бе намушкал. Кей провери в какво състояние си, докато ние държахме виновника. В момента, в който видя кръвта ти и тя покри ръцете му, Кей изключи тотално. Взе ножа и намушка оня. Фатално. – тя извика. Не, това не можеше да е истина. Очите й се напълниха със сълзи.

-                     Полицията ни завари така. Кей призна всичко и помоли да остане с теб, докато се събудиш. В момента се предава на властите. – от гърлото на Лин се изтръгна сърцераздирателен писък, който се превърна в плач. В стаята влетяха останалите приятели на Кей и сестрата. Докато те се суетяха около нея, тя успя да види между телата им полицаите, които отвеждаха Кей с белезници на ръцете. Погледите им се срещнаха и той й отправи усмивка, с която й казваше толкова много. Сълзите потекоха неутешно по лицето й. Не, това не можеше да й се случва. Нейната любов отиваше в затвора, защото бе убил човека, намушкал я с нож. Лин бе виновна за всичко. Започна да буйства и да се тръшка в леглото, изпаднала в неконтролируем бяс от осъзнатото. Тя беше виновна! Заради нея той бе провалил бъдещето си.

-                      НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!! – Крещеше тя. Внимавайки да не се отвори раната й, приятелите й успяха да я усмирят доколкова, че сестрата да й бие успокоително. Със сълзи на очи, продрано гърло и разбито сърце, Лин се унесе под влиянието на наркозата.

Единственото, което помнеше от следващите няколко седмици бе, че се събуждаше от време на време в началото, спомняше си всичко и изпадаше в същата истерия. Налагаше се първите няколко дни да я усмиряват с успокоително. Винаги до леглото й имаше някой от приятелите на Кей или нейните близки. Тя не говореше с тях. Не искаше да се събужда. След известно време вече не буйстваше – просто лежеше, плачеше безмълвно и искаше да умре. Не поглеждаше храната. Опитаха се насила да я хранят, ала не успяха и я сложиха на системи. Едно бе явно – тя линееше с всеки изминал ден. Живецът в нея бе прекършен. Не знаеше какво се случва с Кей, не знаеше колко дни са минали. Всичко изгуби смисъл за нея. От време на време идваха непознати хора, говореха покрай нея, но тя не чуваше какво, не я интересуваше. Минаха няколко, докато се възстанови дотолкова, че да я изпишат на домашно лечение. Смятаха, че домашната обстановка ще й помогне да си стъпи на краката по-бързо. Грешаха.

След известно време, Лин започна да вижда хората около себе си и осъзна в какъв товар за тях се е превърнала. На няколко пъти бе поискала да отиде да види Кей, ала не й разрешиха. Замисли се над всичко и осъзна, че това, което прави е черна благодарност за онова, което той бе извършил за нея. Стресната от изводите, до които стигна, Лин реши да се върне към стария си живот. Трябваше да престане да бъде товар за всички. Върна се на работа, успяваше да си наложи дори усмивка, макар и изпълнена с тъга, на лицето си. Опитваше се да изглежда сякаш се е въстановила. Това беше само привидно.

Един ден излезе с Нико на кафе. Запали цигара с изтънялите си пръсти. Погледна го в очите и попита направо, както тогава в болницата:

-                       Как е той? Знаеш ли нещо? – Нико отпи от кафето си и въздъхна.

-                      Не е добре. Докато не свърши процеса, е под арест. Не ни дават да го видим, така че не знам повече от това. – тя наведе глава и изхълца в шепите си.

-                     Лин... – започна той. – Знаеш, че не е твоя вината и не трябва да се самообвиняваш. Решението бе само и единствено негово. Ако той знаеше в какво състояние си, никога нямаше да си прости. – Лин преглътна сълзите си и вдигна решително глава. Вдишвайки дима, тя затвори очи. Това й попречи да види вкамененото от изненада лице на Нико. Все още със затворени очи, тя заговори.

-                     Нико, преди четири години му признах в гимназията, че го харесвам. Той ме отхвърли. Не спирах да имам надежда, че може би съдбата ще се смили над мен и ще ми позволи да съм щастлива, но нищо повече. Не хранех напразни илюзии. Просто харесването се превърна в любов, която независимо колко време минаваше и колко неща ми се случваха, не угасваше, а се разгаряше все повече и повече. Копнеех да го видя, а какво се случи, когато най-накрая го видях? Реших да го игнорирам, за да не разбие отново сърцето ми, за да не ми даде надежди. Може би, ако си бях тръгнала с вас тогава, а не бях избягала страхливо, нещата нямаше да са такива. Всичко може би щеше да е наред... може би дори щяхме да излезем на кафе. – тя отново зарови лице в ръцете си и захлипа. – Не е честно!!!

Питаше се защо не чува отговор от Нико. Понечи да го погледне, когато някой я прегърна изотзад. Очите й се разшириха от изненада.

-                     Лин, животът не е честен, но за всяко нещо си има причина. – гласът принадлежеше на Кей. Сърцето й пропусна няколко удара. Ръцете му я притискаха силно. – Ако не се беше случило това, никога нямаше да разбера, че още ме обичаш, нямаше да знам, че имам шанс. Нямаше да имаш смелостта да ми признаеш втори път. Знаех, че те беше страх да не ти разбия сърцето отново, и въпреки всичко те пуснах да избягаш. – той бе допрял бузата си в нейната и шепнеше.

-                     Ъъъъм, мой човек, извинявай за прекъсването, но какво правиш тук?! –тихичко се намеси Нико. – Не трябва ли да си в затвора?!

Кей обърна лицето й към себе си и я погледна в очите:

-                      Оправдаха ме. – простичко й каза той, след което се наведе и попи с устни сълзите на щастие, който се стичаха по бузите й. – Втори път няма да те изпусна. – зарече се той. Лин се засмя щастливо, грабна лицето му в ръцете си и го целуна със страст, събирана с години.

-                     Защо ти отне толкова дълго да го осъзнаеш, Кей?! – промълмви тя между две целувки.

-                     Хубавите неща стават бавно, но траят завинаги – такава е съдбата на нашата любов.