Петъчна приказка: Моята коледна история

 (Снимка: www.mensfitness.com)

Винаги съм си мечтала за моята коледна история – нали знаете, от онези изпълнени с много сняг, неочаквани обрати, уют и топлина, сбъдване на мечти, нови надежди и коледно настроение. Сняг нямаше. Неочакваните обрати бяха в кофти насока. Уют и топлина липсваха. Какви мечти, или надежди, или коледно настроение, когато си празен отвътре? Поне така си мислех тогава. Беше средата на декември и последните няколко месеца не бяха ми поднесли най-прекрасния си облик. Обикновено подхождах към това време с трепетно очакване и надежда, ала този път само горчивина изпълваше сърцето ми. Бях сама от доста време и за първи път нямах обект, към когото да насоча чувствата си. Това ме депресираше. Исках любов, исках топлина, взаимност, исках мъжа, създаден за мен.

От известно време си повтарях, че мъжът, създаден за мен, не се е родил все още. Ха ха, означаваше, че за вбъдеще трябваше да търся някое бебе. През изминалата година съзнанието ми раждаше невероятни идеи. Учудвах се от креативността си. Обрисувах ги като талантлив художник, виждах ясно всеки щрих от изпълнението им, успявах да набавя всичко нужно за блестящото им поставяне на сцената на живота. И на фона на това, техният крах бе тъй зрелищен, че ме оставяше безмълвна с дни. Не можех да повярвам как една идея не успя да се осъществи по начин, достоен за гениалността й. Е, примирих се, естествено и се вглъбих в себе си. Затворих се в личното си дзен пространство, където нещастно ближех раните си и си налагах да стискам зъби и да се примиря, че просто няма да получа онова, което исках.

Няма кого да заблуждавам. Не успях нито да се примиря, нито да се успокоя. С всеки изминал ден нещастието ми прерастваше в озлобление и се борех с пристъпите на агресия и депресия. Всеки ден отивах на работа и не можех да се отърся от предчувствието, че всеки миг адът ще приключи и ще срещна щастието си. И всяка вечер се прибирах с разбити илюзии и сърце.

Една особено студена вечер се прибирах и реших да се стопля в едно от любимите ми заведения по път. Беше малко и уютно. Дървената му фасада и интериор допринасяха за топлото му излъчване. Слава богу, имаше само една свободна маса и стръвно я заех. Разопаковах се и се насладих на начина, по който огънят от недалечната камина бавно разтопява студа у мен. Сервитьорът дойде и взе поръчката ми – джин с фанта портокал. Гледайки отдалечаващия му се гръб, си мислех дали да не сменя питието с нещо по-топло, но се отказах. Запалих цигара и вдишах дълбоко. Затворих очи. Ммм, колко малко му трябва на човек да се почувства добре. Бях необикновено спокойна и всички грижи се бяха изпарили от изтерзаното ми съзнание.

Няколко минути по-късно отпих от джина и мислено вдигнах тост за коледната магия. Не спирах да вярвам в нея дори сега. Приглушиха светлината в заведението и се загледах в огъня на камината. Имаше нещо хипнотизиращо в пламъците, които подскачаха весело в ритъма на собствената си песен. Усмихнах се. Сервитьорът дойде и ме попита нещо. Бях твърде заета да се наслаждавам на играта на огъня и затова просто кимнах. Установих, че съм се съгласила да настанят някой до мен. Не обърнах внимание на мъжа, който зае другия свободен стол на масата ми. В сумрака на залата нямах особено добра видимост и затова просто кимнах в отговор на учтивия му поздрав. Не усещах заплаха от него, затова и продължих да си пия питието, а не да се изстрелям към вкъщи. Донесоха и неговото уиски и той вдигна чашата си за тост. Без да се обръщам към него, ударих своята в неговата и отпих бързо. Гласът му ме стресна:

-                     Не се ли счита за грубо да не погледнеш съседа си по време на тост? – беше нисък и леко дрезгав. Плътен, мъжки, не като нароилите се напоследък женствени гласове. Подскочих при звука му и пламнах от срам. Ядосана от арогантността му, тъй като бе на моята маса и можех изобщо да не се съглася да седне, насочих вниманието си към него, хапливият отговор на езика ми. Итогава го видях. Не, не очаквайте излияния от типа на – беше дяволски красив, с лице на ангел, тяло на смъртен грях и излъчване на демон. Не, пламъците огряваха от едната страна грубо изсечените му черти. Имаше трапчинка на брадичката и очите ми попаднаха на устните му. Случвало ли ви се е да видите някой мъж и да си кажете – този нещо не ми харесва. Обаче лицето му разцъфва в усмивка и се питате в кой кръг на ада ще горите за скверните помисли, които са ви треснали от изневиделица. Случаят беше доста по-трагичен от това, тъй като усмивката не беше в пълния си блясък. С мъка насочих погледа си нагоре и стигнаха до очите му. Пламъците се отразяваха в тях и ги превръщаха в езера от разтопено злато. Това не беше на добре. Трябваше да се махна оттук.

-                     Да, извинете. – промърморих и дръпнах за последен път от цигарата си. Изгасих я ожесточено и посегнах към якето си. Той се наведе напред и повдигна вежда:

-                     Бягате ли? Това не ви прави чест. Не ви мислех за страхливка. – та този човек ме беше видял за няма и пет минути, как точно е могъл да си състави каквото и да било мнение за мен? Възмущавах се вътрешно и се чудех как да се измъкна от ситуацията.

-                     Трябва да си тръгвам. – избълвах и се проклех наум – много интелигентно измъкване, няма що.

-                     Останете, позволете да ви почерпя за добрината, че ме приютихте на масата си в тази студена нощ. – гласът му дърпаше забравени струни в душата ми. Тръснах глава в отрицание:

-                     Няма нужда, беше нищо. А сега, ако позволите…

-                     Не, не позволявам. – прекъсна ме той.

-                     Моля? – възмутих се гласно.

-                     Не позволявам да си тръгнете. – смръщих вежди и отново се вгледах в очите му. Какво пък, беше арогантен, но определено имаше чар. Въздъхнах и се отпуснах на стола.

-                     Е, добре. Ще остана, поне не ме карайте да съжалявам. – и тогава усмивката му разцъфна в пълния си блясък. Вътрешното ми аз се залепи за най-отсрещната стена на залата, затвори очи с ръце и се разпищя от пламъците, които се разпростряха по тялото му. Външното ми аз успя само да преглътне мъчително и да стрелне език, за да навлажни неочаквано изсъхналите ми устни.

-                     Нека се представя – Алекс, на вашите услуги. – той наклони глава в лек поздрав и ми подаде ръка. Ъгълчетата на устните ми трепнаха при тази проява на позабравено джентълменско отношение.

·                     Сая, приятно ми е. – отвърнах тихо и поех ръката му. Той ме изненада като вместо да я раздруса, я обърна рязко и я поднесе към устните си. Докосването беше леко, като пърхане на пеперуда, но аз го усетих с цялото си същество. Предателска топлина плъзна по лицето ми. Слава богу, че беше мрачно. Не си спомням какво сме си говорили, нито колко време сме прекарали на тази уединена маса в любимото ми заведение, но помнех всяко негово движение, всяка усмивка, изражение. Тръгнах си замаяна, а той ме изпрати с поглед, пронизващ ме до дъното на душата ми.

Изминаха дни от срещата ни и Коледа наближи. Щях да празнувам с приятели в една вила. На 24 отпътувахме и изкарахме Бъдни вечер в непълен състав. Последният член на групата щеше да пристигне на другия ден и особено не ме интересуваше, защото беше единственият, когото не познавах. Брат на новото гадже на приятелката ми.

Събудих се рано. Не бях спала особено добре, защото не обичах да спя на чуждо място. Имаше си някои предимства да съм сама – получавах самостоятелна стая и се излежавах с кеф на огромното легло. Протегнах се доволно и станах с усмивка – беше Коледа. Приближих се до прозореца и ахнах – снегът беше натрупал навън и имахме истинска бяла Коледа. Сърцето ми трепна от радост като на малко дете. Облякох си якето върху пижамата и си обух ботушите набързо. Никой не беше станал още и аз изхвърчах навън в мразовитата утрин. Изтичах на средата на поляната и зарових ръце в пухкавия сняг. Хвърлих го нагоре и се засмях. Повторих движението още няколко пъти и все предизвикваше смеха ми.

Някой ме замери с топка. Стреснато се огледах, но не видях никого. Завъртях се и отново бях уцелена. Започвах да се плаша и понечих да хукна към къщата, когато зад близкото дърво излезе мъж.

·                     Е, Сая, не съм очаквал, че ще се радваш като малко дете на снега. Довлен съм, че пристигнах навреме, за да стана свидетел на тази очарователна гледка. – разпознах гласа. Нямаше как да го сбъркам. Онази вечер той изпълваше сетивата ми.

·                     Алекс? – на тъмно ме омагьосваше с мрачната си мистерия, на светло спираше дъха ми с явния си груб чар. – Какво правиш тук? – успях да промълвя и той се разсмя. Няма да обяснявам усещането.

·                     Аз съм брат на Ерик. – зяпнах. Това беше братът на гаджето на приятелката ми. Неочакваните обрати в живота бяха наистина зашеметяващи.

·                     Изненадана ли си? Аз не съм. Очаквах да те видя тук. Знаех, че Миранда е твоя приятелка, а и често те виждах в заведението си.

·                     В твоето заведение? – ахнах аз. Той кимна. Приближи се към мен и продължи:

·                     Всеки път, когато чуех смеха ти от офиса си зад бара, не можех да удържа на изкушението и излизах. С Миранда се забавлявахте искрено на своите истори, на шегите си. Приятелството ви изглеждаше толкова силно и красиво, рядко срещано. Бях очарован. – вдигнах ръка, в която държах снежна топка, за да махна с нея, когато при движението се подхлъзнах. Земята се извъртя пред погледа ми, за да се превърне в небе, а главата ми се замая. Отместих погледа си малко по-надолу и установих защо ми беше трудно и да дишам. И ми стана още по-трудно. Алекс ме бе затиснал с тялото си, явно паднал в опита си да ме спаси. Гледаше ме с такава тревога, че дяволчето в мен реши да се обади. Все още държах снежната топка. Разбих я в лицето му и се разсмях гръмогласно. Бутнах го настрани и се изправих. Чух боботенето на зараждащото се възмущение от него и хукнах да бягам.

·                     Ах, ти малка…. – прозвуча зад мен. Смехът ми отново се понесе над спящата природа, ала завърши с едно леко хлъцване, защото на два скока той бе успял да ме стигне и ръката му ме дръпна през кръста. Дъхът му опари ухото ми, когато прошепна:

·                     Не си мисли, че ще ти се размине. Устните му почти докосваха врата ми и аз се отпуснах в очакване на атмосферата да се разгорещи. Ала вместо огън, сняг се изсипа във врата ми и аз изпищях. Беше негов ред да се разсмее.

Това окончателно събуди приятелите ни и те наизлязоха да видят какво става. Видяха как една жена по пижама с развято зад нея яке тича устремено след един смеещ се мъж. Миранда и Ерик се усмихнаха многозначително, когато мъжът изведнъж спря и грабна преследвачката си в прегръдките си, за да я дари с жарка целувка.

И, деца, получих и снега, и неочакваните обрати, и топлината и уюта. Сбъднаха се мечти, имаше нови надежди. И още нещо. Винаги има нещо повече от това, което си мечтал. На Коледа наистина се случват чудеса. Не спирайте да вярвате и някой ден ще получите своето малко безценно чудо.

Весели празници!