Петъчна приказка: ДВУЛИЧЕН

Той беше толкова сладък. Неговата нескопосаност топлеше сърцето ми. Различаваше го от другите, от онези, които се тупаха в гърдите като братя на Тарзан и се обявяваха за мъже. Треперещите му ръце, когато говореше с мен, ме караха да се усмихвам вътрешно. Непрекъснатото му препъване, заекването му, раздърпаните дрехи, рошавата коса, накривените очила – всичко това будеше умилителни и майчински чувства и желание да го закрилям и да бъда до него. Никога няма да забравя колко време му отне да събере смелост да ме заговори и още два пъти по толкова, за да ме покани да излезем. Не го притисках, карах с неговото темпо, защото не исках да се уплаши. Харесваше ми и то много. Сините му очи, често скрити от сянката на косата и сведената му глава, проблясваха притеснено, когато ми хвърляше по някой уплашен поглед. Боже, всеки път ми се искаше да го награбя и нацелувам на момента. Но трябваше да се сдържам, иначе малкото гълъбче щеше да отлети с ужас от напоритостта ми. Затова и все още чаках онази първа целувка. Излизахме от няколко седмици и просто търпението и сдържаността ми се изчерпваха. Знаех, че хората ми се присмиваха зад гърба, когато ме видеха с него, защото изглеждаше за повечето от тях жалък. Но аз не мислех така. Той беше едно плашливо жребче, на което му трябваха любов и грижи, за да се превърне в истински буен жребец. С готовност бях взела тази задача присърце. Въпреки вида му, близостта му караше сърцето ми да тупти забързано, а дланите ми се потяха, когато случайно се докоснехме. Бавното темпо само засилваше тези усещания и всяка непреднамерена ласка или докосване бяха като доза наркотик, която ме извисяваше в небесата.

Един ден през зимата се видяхме. Навън беше много студено. Разхождахме се дълго. Вървяхме толкова близо един до друг, че премръзналите ни ръце се докосваха случайно при всяка крачка. По едно време той се препъна и го сграбчих за ръкава, за да го задържа. От това движение якето му почти остана в ръцете ми. Когато възвърна равновесието си, той се засмя нервно и аз, също усмихната, се заех да наместя якето и шала му. Докато омотавах вълнения плат около врата му и се пресягах, за да го прехвърля откъм гърба му, зад мен мина някой и ме бутна. Изгубих на свой ред равновесие и с изненадваща бързина ръцете на Джейсън ме задържаха да не падна. От залитането лицето ми се приближи към неговото и устните ни се докоснаха. Инстинкт, по-силен от мен, ме накара да се притисна в него и да разтворя устни в по-интимна целувка. Той отвърна с моментна страст , ала бързо ме отблъсна. Вдигнах ръка към устните си и осъзнах, че съм подплашила зайчето. Гледаше ме с потъмнял от притеснение поглед, а гърдите му се вдигаха и спускаха от учестеното му дишане. Господи, изглеждаше толкова секси в този момент, чак краката ми се подкосиха. Прехапах устни:

-                     Извинявай, Джейсън, стана случайно... – започнах аз, ала той ме прекъсна:

-                     Съжалявам, Аби, трябва да тръгвам. – след което се завъртя на пети и хукна да бяга. Сърцето ми се разби от гледката. Помислих си, че това може би бе краят. Реакцията му не ме изненада. Изненада ме какво беше моето усещане след нея.

 С тъга и неприятно предчувствие за раздяла се прибрах у дома този ден. Джейсън не се обади. Не се обади и на следващия ден. И на по-следващия. След седмица ми прати съобщение, че засега е по-добре да не се виждаме, защото не искал да бъда с него от съжаление. Исках да го чуя и да му кажа какво изпитвам към него, но той не си вдигна телефона. С прискърбие признах пред себе си, че повече не трябва да се надявам на нещо между нас. Бях се привързала доста към него и това разби сърцето ми. Така да се уплаши от една целувка! Пък може и аз да не бях прочела правилно знаците. Каквато и да бе причината – всичко свърши тук.

Въздъхнах и продължих с ежедневието си. Приятелки решиха да ме заведат в популярна игрална зала. С отегчение се съгласих, поне щях да поиграя малко билярд. Заведението беше мрачно и с приятна музика. Идеалната обстановка. Докато играехме с приятелките ми, шумна компания ми разваляше настроението. Беше през две маси от нас и един от мъжете беше надут самохвалко и се държеше все едно заведението беше негово. Беше с тъмни панталони, неприлично прилепващи по него, а незакопчаната до половината черна риза разкриваше тяло, от което би ми се напълнила устата със слюнка, но в случая  го сметнах за излишно разхищение от страна на природата с този самохвалски характер. Очевидно мъжът бе добър играч и не пропускаше да го изтъкне пред компанията си. Той бе лидерът и другите нямаха против. Тъмната му коса бе загладена назад и му придаваше леко гангстерски вид. Надигаше бутилката си с бира с онзи надменен мъжкарски маниер, който ме дразнеше безумно. Позата му излъчваше доминантност и изискваше подчинение. Изсумтях презрително. За какъв се мислеше тоя?! Мразех такива надути мъже. Те се държаха с жените като с материални придобивки и ги експлоатираха безсъвестно. Идеше ми да отида и да се изплюя в краката му, за да му покажа мнението си за пауновата му наглост.

-                     Аби! Абиии! АБИ! – музиката спря и най-сетне чух приятелката ми да ме вика. Обърнах се към нея тъкмо в момента, в който надутият паун се завъртя в наша посока. Чудесно, нямаше нужда да види, че зяпам към него и да си извади погрешни заключения. След още една игра, в която загубих, заради разсеяността си, реших да посетя тоалетната. За моя неприятна изненада, трябваше да мина покрай компанията на пауна, за да стигна дотам. Изправих се гордо и с всичкото безразличие, на което бях способна, минах покрай тях. Чух някой да подсвирква след мен. Бях сигурна, че е той. Само той имаше това самочувствие. Не му доставих удоволствие да му обърна внимание.

В тоалетната наплисках лицето си. Не се чувствах много добре. Липсваше ми Джейсън и си го изкарвах на всички мъже. Започваше да ме е яд колко безхарактерен беше той, че да се уплаши от една нищо и никаква целувчица (която ме остави без дъх, но да не изпадаме в излишни подробности). Може би ако имаше само мъничко от самоувереността на пауна, сега щяхме да сме заедно. Ударих ядосано по мивката и изръмжах.  

-                     Харесват ми жени със страстта на диви котки. – чух плътен мъжки глас зад гърба си и настръхнах. Обърнах се. Паунът се беше облегнал нехайно рамката на вратата от външната й страна, с гръб към мен.

-                     А аз не харесвам мъже, които развяват пауновите си опашки при всяка възможност. – изсъсках и тръгнах да излизам, бутайки го нарочно. Преди да съм направила и крачка, той ме сграбчи за ръката и ме притисна към стената. Устните му ме нападнаха и опустошиха. Ръцете му държаха моите здраво и не можех да помръдна. Дори не можех да извия глава настрани. Не защото нещо ми пречеше, а защото не исках. Целувката му беше толкова еротична и умопомрачителна, че се молех скимтенето, което чувах, да не е от мен наистина. Когато след малко я прекъсна, за да зарови лице в косата до ухото ми, се опитах да се освободя от хватката му, но той само я стегна още повече.

-                     Как смееш?! Ще викам! – възмутих се тъпо аз. Той се засмя, а дъхът му във врата ми изпрати възбуждащи тръпки по тялото ми.

-                     Защо тогава не крещиш? Нали не харесваше пауни? Защо не си ми издрала очите все още? – Това арогантно копеле! За кой се мислеше точно?! Замятах се бясно в ръцете му, но само с едно движение на тялото си ме укроти. Той отново се приближи до ухото ми и прошепна:

-                     Ако знаех, че ще предизвикам такава страстна реакция у теб, изобщо нямаше да губя последните няколко седмици. – застинах. За какво говореше той? Устните му докоснаха ухото ми и той леко го захапа. Потреперих, противно на волята си и стиснах зъби в отчаяние. С малки целувки се придвижи по бузата ми и нежно докосна устните ми. Бях стиснала очи и не исках да ги отварям.

-                     Погледни ме. – не реагирах на думите му. Ръката му пусна моята и докосна бузата ми. След малко изрече твърдо:

-                     Погледни ме.... Аби! – отворих рязко очи. Не заради заповедническия му тон, не заради името ми, което не би трябвало да знае. Погледнах го, защото гласът, с който произнесе думите, бе на Джейсън. Дъхът ми спря, когато се взрях в пронизителните му сини очи – единственото, което бе непроменено от образа на Джейсън. На моя Джейсън. На онзи мил и сладко нескопосан Джейсън. Ала сега обичайно нежните и притеснени очи ме гледаха с твърдостта и страстта на силен и уверен в себе си мъж. Лицето му не бе изкривено от страх или неудобство. Чак сега осъзнах колко привлекателен мъж бе всъщност Джейсън. Без очилата и рошавата коса уцелваше 15 по десетобалната система. Стомахът ми се преобърна. Вдигнах свободната си ръка и погалих бузата му. Лицето ми се смекчи от нежността, която изпитвах към Джейсън. Вложих я в гласа си, когато промълвих:

-                     Нещастник! – замахнах и му забих стабилно дясно кроше. Той се олюля от изненада и аз използвах възможността да се върна в клуба. Грабнах нещата си и, без да се обяснявам на приятелките си, се насочих към изхода. Джейсън ме догони малко преди да стигна вратата. Сграбчи ме и ме метна на рамото си. Истински неандерталец! Въпреки мятането ми и юмруците, с които налагах гърба му, не ме пусна. Успях само да видя, че ме завлече навътре в заведението, към някаква служебна стая.

...

Той лежеше до мен на леглото. Държеше ме в ръцете си, сякаш страхувайки се да не избягам отново. Галеше голата ми кожа лениво и със собственическо чувство. Изсумтях престорено.

-                      Имаш добро кроше. – каза той и целуна свитата ми в юмрук ръка.

-                     Малко ти беше! – изсумтях аз. Джейсън се засмя.

-                     И гърба ме боли от юмруците ти. – измрънка отново.

-                     Да и това си го заслужаваше. Знаех ли накъде ме мъкнеш? Кой би предположил, че се държиш арогантно насред заведението, сякаш го притежаваш, а да се окаже, че наистина е така?! Повярвай ми, в момента, в който ме метна на гърба си, бях готова да ти натроша кокалите, ако можех!  Толкова ме уплаши!

-                     Знам. Но толкова много те исках... – сърцето ми пропусна удар и червенина плъзна по бузите ми.

-                     Очарователно е да се изчервяваш след тази нощ, скъпа моя. – промърмори той и се наведе да ме целуне.

-                     А ти изобщо не си очарователен! Как можа толкова време да ме лъжеш по този начин?

-                     Не съм те лъгал чак толкова – аз наистина си бях нескопосан и нелицеприятен.... допреди десетина години. – отблъснах го привидно ядосано:

-                     Колко си арогантен и самовлюбен само! – възкликнах възмутено.

-                     О, тук грешиш много. Самовлюбен изобщо не съм! Но виж – влюбен в теб – със сигурност. – след това си признание ме притисна към себе си и нежно започна да целува лицето ми. Между целувките попита:

-                     Можеш ли да ми простиш, Аби? – целувка – Да ми простиш, че те лъгах? – целувка. – Че те заблуждавах? – целувка – Че се влюбих толкова в теб, но разбрах че арогантните мъже те плашат и се наложи да се престоря на идиот? – целувка – Че те обичах толкова много, че нямах сили да ти призная лъжата си от страх, че ще ме отблъснеш? – целувка – Че когато случайно се целунахме, избягах, защото щях да ти се нахвърля и да разваля всичко? – целувка – А после не можех да спя с дни наред и затова не исках да те виждам, защото нямаше да мога да играя ролята си и щях да се издам. – продължителна целувка. Всяка негова дума се забиваше в сърцето ми като стрела на Амур.

-                     Аби, обичам те и се моля да можеш да ме приемеш – арогантен и самонадеян. – Този път треперенето в гласа му не беше игра. Макар и да притежаваше споменатите качества, знаех, че може да бъде нежен, несигурен, нескопосан и всякакъв – само за мен. Това спечели сърцето ми и ме накара да обичам този двуличен паун!