Петъчна приказка: Червено кадифе

-                     Покажи ми лицето му... – шепнех тихо, - ... покажи ми лицето на бъдещия ми любим! – шепотът ми бе настойчив, с лека нотка на отчаяние. Та кой, ако не някой отчаян, ще моли в нощта срещу пълнолуние да сънува бъдещия си любим?! Заспах със сълзи, съхнещи по бузите ми. Да мисля за тази глупост със сънищата бе само трик, за да не мисля за всичко останало. Исках да забравя за реалността и ако това щеше да ми помогне – нямах нищо против да се чувствам за малко глупава, преди да заспя.

Започнах да сънувам. Бягах. Не знаех накъде или от какво, но бягах. От двете ми страни, в дълъг коридор, висяха завеси от червено кадифе. Те се полюшваха леко и от време на време ме милваха в моя бяг.

-                     Ясинда... – чух името си като далечен шепот. Огледах се да видя откъде идва, но виждах само червено кадифе. Продължих да бягам, докато не започнах да виждам в далечината края на коридора. Колкото повече се приближавах, толкова повече се люлееха завесите.

-                     Ясинда... – отново чух някой да ме вика. Гласът бе изпълнен с чувственост и разтреперваше всяка фибра на тялото ми. Но не посмях да спра. Завесите се люлееха в сластен ритъм и ту закриваха края на коридора, ту го откриваха. Забелязах при поредното полюшване как нещо друго се раздвижва там и в момента, в който видях как мъжки силует застава на края на коридора, чух отново:

-                     Ясинда... – в следващия миг вече бях в ръцете на мъжа. Лицето му бе обвито в мъгла, но очите му ме пронизваха с магическа сила. Бяха черни като нощта и излъчваха обещания, някои изпълними, други – невъзможни.

Когато сведе глава да ме целуне, се събудих обляна в пот и с учестено дишане. Ето какво получавах. Поне да бях видяла наистина лицето му, възмущавах се с огорчение. Беше странен сън. От онези, които те преследват цял ден, че и няколко още след това. Не можех да забравя очите на този мъж, който, бях сигурна, съществуваше само в сънищата ми. Поне наистина бях постигнала целта си – не мислех за реалността в момента. Копнеех да заспя отново и да го видя пак. Но, разбира се, тези неща не ставаха по поръчка, особено, когато ги исках.

Всяка нощ заспивах с мисълта за мистериозния непознат и всяка сутрин се събуждах с бузи, обляни в сълзи, че не съм го сънувала. Започнах да си мисля, че полудявам. Какво ми ставаше, че залетях така по тази история?! Измъчвах се и не спиха да се тормозя. Свързах се с една приятелка, която беше веща жена. Разказах й какво се случва. След като приключих, тя ме погледна с тъжна усмивка.

-                     Дете мое, колко само си заблудена и загубена в момента. И имаш нужда от толкова много любов, но сама се спираш. Защо живееш в сънищата? Защо не си позволяваш да откриеш любовта наяве? Време е да я призовеш в живота си.

-                     Но как, Арлийн? – попитах я отчаяно. Тя ме хвана за ръка и ме вкара в магазина за платове, намиращ се наблизо. Без да се колебае ме заведе до секцията с кадифе и взе топа с червеното кадифе. Каза ми да го купя и да си направя завеси от него. Погледнах я с ужас, но знаех, че не ме кара напразно. Въздъхнах и извадих портфейла си, за да платя. Излязохме от магазина и аз погледнах недоумяващо плика с плата в ръката си. Седнах с Арлийн в едно кафене наблизо. Донесоха ни поръчката и  приятелката ми заговори:

-                     След като ушиеш завесите, ще ги закачиш в спалнята си. Първата нощ, преди да заспиш, искам да запалиш една червена свещ и да си кажеш: „Призовавам любовта в живота си! Аз съм магнит за любов! Аз съм отворена за любовта – дарявам и получавам любов. Аз съм любов!”. Докато говориш, ще се визраш в пламъка на свещта и ще си представяш този мистериозен мъж. Не му давай лице или черти. Просто остави спомена от съня си да те завладее. Спомни си усещането от целувката ви и го изживей максимално силно. Духни свещта, прошепни: „Ела при мен, който и да си ти, където и да си ти, любов моя!” и си легни веднага. – изгледах я недоверчиво, защото ми се струваше твърде странно да правя всичко това. Въпреки недоверието ми, знаех, че тя не говори врели-некипели и затова я попитах:

-                     Какво ще се случи после?

-                     Ще видиш! Ако ти кажа – нищо няма да излезе, дете мое! – засмя се тя на недоволната ми физиономия. Макар и заредена с доза скептицизъм, след като се прибрах, се заех да ушия завесите набързо и с леко нетърпение ги закачих в спалнята. Изрових една стара и прашасала червена свещ от дебрите на секцията в хола и се настаних на леглото. Изпълних стъпка по стъпка заръчаното от Арлийн. Не възлагах кой знае какви надежди, но магическата атмосфера ме караше да тръпна и в един момент можех да се закълна, че усетих енергия да протича през мен.Чувствах се изпълнена със странна еуфория и когато духнах свещта, прошепнах думите с малко повече желание, отколкото възнамерявах да вложа. Легнах си и зачаках. Не знаех какво чакам, но със сигурност не бях подготвена за това, което се случи.

В момента, в който затворих очи, пред мен се появи коридора със завесите от червено кадифе. Сърцето ми запрепуска от радост. Затичах се по него. Видях силуета на мистериозния мъж в края му и нямах търпение да се хвърля в прегръдките му.

-                      Ясинда.... – извика ме той и протегна ръце. Известно време тичах, без да се приближавам към него, което започна да ме изнервя. Той викаше името ми и ме зовеше да отида при него, но аз все не можех да стигна. В един момент спрях и разбрах къде греша. Застанах гордо изправена и му казах:

-                     Ти ела при мен! – той се озова моментално на милиметри от мен и ме прегърна. Прошепна в ухото ми:

-                     Най-сетне, Ясинда! Най-сетне ще дойда при теб! – всичко се завъртя около нас, докато завесите ни обгръщаха в нежната си прегръдка.

Събудих се озадачена, защото не знаех как да възприемам този сън. Отидох на работа на следващия ден и замислено бях зареяла поглед през прозореца.  На вратата се почука и извиках

-                     Влез!

-                     Добър ден, търся Ясинда Уотърс. – обърнах се, настръхнала от този глас. Мистериозният мъж стоеше на вратата ми. Нямаше как да греша, защото макар и да не познавах лицето му, очите му никога не бих забравила. Той ме гледаше хипнотизиращо, а усмивката му подсказваше, че много добре знае откъде точно се познаваме. Не посмях да стана, защото нямах доверие на краката си, но той ми спести притеснението, когато се приближи, подаде ми ръка и аз, без колебание, я приех. Знаех с цялото си същество, че нямаше да имам нужда повече от ритуали със свещи, а червеното кадифе щеше да е само акцент в нашите любовни нощи. Червеното кадифе, което ни събра. Затова се отпуснах в прегръдките му, както щях да правя дълги години занапред.