Петъчна приказка: СВОБОДА

/Снимка: devonhealing.com/

Каквото сам си направиш, никой не може да ти стори. Велика мъдрост, която майка ми неведнъж ми повтаряше, когато бях сглупила за пореден път. Тази мъдрост се бе врязала като мантра в съзнанието ми. И сега не спирах да си я повтарям, докато псувах за пореден път съдбата, която сама си бях избрала. Защо ми трябваше да се набутвам отново в този капан?! Нима не знаех какво ме очаква? Нима не знаех, че по-добре едва ли ще бъде? Въпреки това, въпреки това... аз отново се излъгах. Още докато престъпвах прага на новата си работа ми беше ясно, че това ще бъде моят затвор за незнайно колко време. От втория ден още си бях подготвила молбата за напускане и оставаше дата само да й сложа. Колко пъти през последните месеци я вадех и със замах на химикалката тръгвах да вписвам съответния ден от календара и колко пъти се спирах и си казвах - ето, да мине Нова година, за да имам пари да отпразнувам; ето, да минат Великденските празници, за да мога да попътувам малко за Майските празници; ето, да мине лятото, за да отида на море. А през цялото време едвам оцелявах със заплатата си, която хвърлях, за да ходя на работа. То и за тово едвам стигаше. Но сега, година по-късно, си задавам въпроса: "Колко още пъти ще се въртя в порочния кръг на "ето, само да издържа до еди кога си" и ще продължавам да си дрънча с оковите?" Ако сега не предприемех нещо, ме очакваше още една година мизерия, мъка, скандали, мачкане, обиди, нещастие. Бях ли готова да я издържа? Не си бях поставяла цел да бъда великомъченица, но напоследък доста успешно се вписвах в този профил. Чудех се откъде изобщо намирах силите за това? Толкова мразех мястото, хората, работата, храната, времето - всичко, свързано с тази работа! И продължавах - всеки ден ставах с отвращение, пътувах като зомби в метрото и се впусках в поредния гнусен ден, докато усещах как с всеки миг частичка от същността ми умира мъчително. Господи, не можех да продължавам повече, помислих си уморено. Време беше за край.
Знаех, че се самозаблуждавам - и този ден нямаше да предприема крачката към свободата, за която толкова мечтаех. Бяха успяли да ме смачкат дотолкова, че страхът от свободата и липсата на сигурност ме правеше слаба и нерешителна, желаеща да продължи мизерното си съществувание, вместо да захвърля оковите и да намеря истинското си място в живота. Въздъхнах и отново наведох глава над монитора, тръпнейки при острите думи на началството относно компетентността ми , които се лееха над мен. Щях да стисна отново зъби и да изтърпя и това, в името на съмнителното спокойствие, сигурност и "финансова стабилност", които работата ми носеше.
В обедната почивка излязох и запалих с треперещи пръсти цигара. Бях се скрила на моето място, но не очаквах да остана задълго сама, тъй като напоследък и то вече не бе само мое. Вдишах отровата с удоволствие и затворих очи. Боже мой, кога ще свърши това изпитание, което ми изпрати? Въпросът ми, естествено, остана без отговор. Телефонът ми иззвъня. Трепнах от звука и сърцето ми заби уплашено - нормална реакция напоследък. Погледнах дисплея - Началството. Дори не изпсувах, а отговорих с подобния на робот фалшиво любезен глас:
- Да, кажете.
- Къде, по дяволите си, некадърнице?! - прогърмя в ухото ми. Прехапах устни почти до кръв.
- В обедната си почивка. - отговорих тихо.
- Каква обедна почивка?! Връщай се веднага! Отново си осрала положението! Колко пъти вече водим разговора за тоталната ти липса на компетентност?! - вгледах се в една летяща птица. Липса на компетентност ли? Изсмях се мислено. Крадецът вика дръжте крадеца в случая. Моята компетентност значително надвишаваше тази на Началството в конкретния случай. Умората и депресията, обаче, в следствие на същото Началство, бяха причината да не мога да свърша десетте хиляди неща наведнъж и абсолютно без грешка. Птицата кръжеше в небето, крилата й бяха величествено разперени и зявяваха твърдо свободата й. Завиждах й.
Отговорих автоматично на придружените с "прекрасни" епитети обвинения от Началството и изгасих със съжаление недопушената си цигара. Трябваше да се върна в офиса. Носех се като привидение през фоайето и ме срещна онова момче от фирмата, с която имахме договорени отношения. Бях луда по него, но не ми се занимаваше да му привлека вниманието. Носеше документи, които трябваше да обработя за малко и да му ги върна. Кимнах му да ме последва и влязохме в офиса. Началството не се виждаше на хоризонта, затова си позволих за мъничко да се насладя на компанията на Тим. Разменихме няколко неангажиращи реплики. Дори не усетих жадния му поглед, с който попиваше всяко мое движение. Бях сляпа и глуха, а съзнанието ми трескаво се подготвяше за големия скандал лице в лице. Бях толкова изморена. Напоследък имах проблеми със сърцето, а и ми се виеше свят. Не понасях леко стреса. То кой ли го понася?!
Чух вратата да се отваря и изтръпнах при вида на Началството. Тим до мен се опита да поздрави любезно, но Началството почти го прегази, за да хвърли безцеремонно някакви сгрешени документи на бюрото ми. Отново заваля тирадата за некомпетентността, сравнението с овце, патки и прочее, да не ви занимавам излишно с фермерските наклонности на Началството. Тим седеше до мен и едвам се сдържаше. Усещах как тялото му трепери от напрежение. Опита се да застане между мен и Началството, което вече беше побесняло, пяна се зараждаше в ъгълчетата на устните му и пръскаше наляво надясно, а ръката му от време на време заплашително се повдигаше към мен. Исках да мога да се изключа и да избягам, да се излежавам мислено на плажа и да не ми пука какво ми говори това същество и как ме унижава пред този, когото харесвам. Чувствах се засрамена от себе си, че позволявам това да се случва. Тим се намеси в разговора и се опита да ме защити. Аз го стиснах за ръката да спре, въпреки че Началството не насочи вниманието си към него, а започна да ми се подиграва, че имам нужда от такива жалки защитници. Чудех се кога ще ми писне.
- Защо мълчиш, жалко създание?! Защо не ми кажеш защо тези документи са в този вид? - попита за пореден път Началството, но този път въпросът бе подкрепен със светкавично сграбчване на косата ми. Причерня ми. От болка или от ярост, така и не разбрах. За миг от секундата главата ми бе размятана наляво-надясно в опитите на Тим да ме освободи от Началството. Ушите ми бучаха от притока на адреналин. Усетих как постепенно оковите започнаха да се късат, мрачната пелена се пропука. Дръпнах се рязко с цената на няколко дузини косми от косата ми. Тим ахна ужасено, а аз замахнах и с отворена длан ударих лицето на Началството, захождайки отдолу. Чу се пукот и хрущене. Бях счупила носа му. Не изпитах задоволство, когато той се срути долу и започна да се търкаля, а кръв шуртеше от нараненото място. Наведох се към него и го хванах за реверите на сакото, за да привлека вниманието му. За части от секундата, но достатъчни за това, което имах да му кажа, той застина и ме погледна. Очите ми блестяха от ярост:
- Напускам, копеле! - неговите очи се разшириха от изненада. Изправих се и се спуснах към вратата. Гадеше ми се от всичко това. Чух как Тим ме последва, не преди да извика секретарката на Началството, за да се погрижи за него. Догони ме чак навън. Сграбчи ме в мечешката си прегръдка и го чух как мълви в косата ми:
- Гордея се с теб! - след време се отпуснах в ръцете му и тялото ми се разтресе от ридания. Бях свободна. Най-сетне! Когато се успокоих и спрях да пълня ризата на Тим със сълзи и други неща, го погледнах и му казах:
- Благодаря ти. - той ме целуна по челото и се ухили:
- Ще ми благодариш довечера, когато отпразнуваме заслужената ти свобода. Аз и ти, бутилка шампанско и вечеря на свещи! Какво ще кажеш?
- Звучи като прекрасно ново начало!