Петъчна приказка: ДЯВОЛЪТ, КОЙТО ПОЗНАВАШ

 Снимка: Luis Royo 

Денят протече странно. През цялото време се чувствах все едно не съм сама у дома. Ту нещо ми дишаше във врата, ту чувах стъпки, ту някакъв пукот, трясък и прочее. Следобяд се бях облегнала в стола пред компютъра и си почивах между задачите. Ръцете ми лежаха в скута ми, а клавиатурата си беше на бюрото. Погледнах изморено през прозореца и се насладих на един облак във формата на дракон. Напоследък доста такива имаше. Когато върнах погледа си към монитора, всички косми по тялото ми настръхнаха. В прозореца на документа, който подготвях, имаше три реда с буквата „д”. Погледнах към ръцете си, погледнах към клавиатурата. Преглътнах мъчително. Сигурно бях преуморена, опитах се да се успокоя. Но вътрешно знаех, че не преумората причиняваше всички звуци, дъха във врата ми и трите реда призрачни букви на екрана на компютъра ми.

След толкова години продължавах да се съмнявам. Такава беше природата ми. Винаги си казвах, че ще повярвам само ако мога да видя и да пипна случващото се. А когато се случваше нещо подобно, съзнанието ми удобно успяваше да замаскира всичко в самозаблуждение и въображение.

Този път чувствах, че нещата нямаше да са толкова прости. Отидох и си сипах чаша чай. По дяволите! Знаех, че ругатните няма да ми помогнат, даже напротив, но бяха мизерна утеха за разбушувалото ми се сърце. Въздъхнах и отпих от живителната течност. Започнах да се разхождам из стаите и да ръся по ъглите сол от пакета, който бях взела с мен от кухнята. Засега това бе основната ми защита. Ръсех сол и мърморех позабравените думи. От колко време не ми се беше налагало... Знаех, че покоят не продължава дълго, но можех да се надявам, нали?

Мразех страха и ми отне години, за да се преборя с него. Усещах как се опитва да се завърне сега, бълбукайки в сърцето и стомаха ми, проправяйки си път към повърхността. Призовах най-доброто оръжие срещу него – хладнокръвието, и безмилостно смачках жалкото съществувание на страха. Нямаше да позволя тази слабост да ми коства повече, отколкото бих искала да дам.

Навън вече се бе стъмнило, когато пакетът със солта свърши, а чаят бе отдавна изпит. Време беше да си лягам. Не си позволих да се поддам на паниката от мрака. Напротив. Загасих всички лампи и се потопих в него, за да се преборя с неговото влияние. Той нямаше власт над мен!

Легнах си. Въртях се дълго – ту ми беше студено, ту изгарях от жега. Накрая се предадох и отворих очи в мрака. Започнах да си мисля  за онзи актьор от новия сериал. Беше добър екземпляр и определено успяваше да завладее вниманието ми. Призовах чертите му в съзнанието си. Яркосините му очи ме гледаха от волево лице с добре оформена челюст. Косата му падаше на непокорни кичури, които бяха осветявани от огъня, който гореше зад гърба му. Той свали ризата си и светлината на пламъците погали кожата му със златните си лъчи. Леглото проскърца под тежестта му, когато бавно и хищнически се изправи над мен. Тялото му се притисна в моето и изстенах доволно. Бях хипнотизирана от очите му, от светлината, от силата, която се криеше в него. Сливането не беше предшествано от излишни ласки – нямаше нужда от тях. Извих гръб към него, докато ръцете му шареха по кожата ми. Ритъмът беше сладостен и толкова чувствен.

Помислих си, че никога не съм усещала толкова ясно и ярко някой мъж в съня си. Постепенно започнах да се пробуждам, а усещането не изчезваше, нито тласъците. Светлината на пламъците изчезваше постепенно, колкото по-будна ставах. Протегнах ръце, за да хвана лицето му и да го придърпам за целувка. Отворих очи и го видях в мрака. Не е особено приятно да се събудиш с демон без глава върху себе си. Преглътнах хладнокръвно, докато наблюдавах как кръвта се стича върху мен от мястото, където би трябвало да има глава, но зееше гротескна рана, прошарвана от белотата на оголени кости. Ръцете му, които бяха с размерите и вида на зловещи клони, се опитаха да ме притиснат и да ме смачкат. Със силата на волята си успях да накарам своите ръце да се задействат и да спрат набезите на клоните. Освободих се от хватката му, макар и все още да беше върху мен. Колко е изнервящо да няма глава, мислех си. В съзнанието ми проблесна дума и въздъхнах с облекчение:

-                     Върви си, Езриел! – тихо, но твърдо казах аз. Чу се вой на негодувание от липсващата глава и демонът изчезна. Отпуснах се и усетих как започвам да треперя.

-                     Мамка му! – процедих през тракащите си зъби. Адреналинът бавно напусна тялото ми и потта изсъхваше по дрехите ми, по-скоро остатъците от дрехи. Демонът ги беше разкъсал. Любимата ми тениска, със съжаление си помислих.

След няколко минути успях да си наложа да стана. Облякох нова тениска и излязох на балкона да изпуша цигара. Тялото ми тръпнеше все още – къде от остатъчния адреналин, къде от нещо друго. Мразех инкубите. Бях преполовила цигарата, когато започнах да рисувам с нея знаци във въздуха, който затрептя от вибриращата покрай мен сила.

-                     Мориел, ела при мен! – казах, когато нарисувах последния знак. Усетих как се прозорците се разтресоха зад гърба ми и след малко две ръце, слава богу не клони, ме прегърнаха и устни, още едно слава богу, целунаха врата ми. Отпуснах се в обятията.

-                     Липсваше ми, Лисандра. – тръпки от удоволствие пролазиха по тялото ми, когато чух гласа му.

-                     Ти на мен не, Мориел. – той се засмя в рамото ми и ме завъртя към себе си. Зелените му очи искряха в мрака като два изумруда на лунна светлина. Подуши ме леко и чух изръмжаване:

-                     Ще го убия!

-                     Спокойно, не би си позволил втори път да ме посети.

-                     Не и след като си поговоря с него. Знае, че ти си моя!

-                     Не, Мориел, не знае.

-                     Защото скоро не си ме викала! – не си направи труда да прикрие негодуванието си.

-                     Защото знаем, че нещата не са прости! – отвърнах аз. Той ме погледна и кимна отсечено. Права бях.

-                     И за да са още по-сложни, трябваше да премина през пакет сол, за да дойда при теб сега. – нацупено имрънка той.

-                     Хайде, хайде, и по-лоши неща си преживявал.

-                     Да, все още помня онази светена вода, която ти подариха от манастира. – тялото му се разтресе от неприятна тръпка.

-                     Те се притесняваха за мен. – нежно му казах и погалих лицето му.

-                     Лисандра, те искаха да те изгорят на клада!

-                     Ако бяхме няколко века по-рано – щяха да го сторят. Но тъй като не сме, а те са от същата страна на барикадата, се опитаха да ме вкарат в правия път. Наскоро разбраха, че няма смисъл – душата ми е загубена. – той се ухили и зъбите му проблеснаха в мрака.

-                     О, не, душата ти е абсолютно в безопасност, скъпа моя. – аз се изсмях с ирония. Напротив, аз най-добре знаех, че душата ми е изгубена. Усещах го, докато си мислех с нетърпение как искам да съм час по-скоро в леглото с него. Той прихвана нюанса на мислите ми и изръмжа тихичко.

-                     Защо ме извика тази вечер, Лисандра?

-                     Защото Езриел беше при мен. – убийствен блясък се появи в очите му.

-                     Това го знам, но не обяснява присъствието ми тук сега.

-                     Той не беше ти. – простичко му казах аз. Демонът застина и в следващия момент вече ме беше грабнал, обвивайки ни с крилата си. Обожавах това усещане. Нищо не можеше да го замени. Притиснах се към него и знаех, че съм си у дома. Вещица, изпитваща ужас от всичко свръхестествено, съмняваща се винаги в собствените си очи и сетива, но обичаща безрезервно един луд демон.

-                     И аз съм? – зъбите му прокарваха огнени следи по врата ми. Потреперих и отворих с махване на ръка вратата.

-                     Дяволът, който познавам...  – отговорих и пламъците избухнаха в спалнята ми, за да осветят любимото ми демонично лице. Това беше раят! (Фигуративно казано, разбира се!)