Бях на
село за уикенда. Използвах малкото свободно време, което имах, за да си почина.
Напоследък ми се насъбираше доста. Тъкмо се бях възстановила от коварен грип и
още се чувствах слаба, в работата напрежението нарастваше, а околните изпадаха
в излишни истерии. Исках да се махна от всичко това и отпраших на село.
Пристигнах
късно вечерта и направо се строполих да спя. Тогава ме споходи много странен
сън:
Разхождах се из улиците на
селото. То беше пусто, но не потискащо. Виждах сякаш през чернобял филтър и
непрекъснато валеше. На няколко пъти се разминавах с една и съща двойка мъж и
жена. Мъжът ми се струваше смътно познат и нещо силно ме влечеше към него, но
беше зает.
Слизах по едни стълби – от лявата
ми страна имаше черешово дърво, чиито клони почти стигаха жълтия ми чадър. Малко
преди последното стъпало вдясно от мен се появи двойката – мъжът държеше червен
чадър и снимаше жената, която се усмихваше щастливо. Докато се разминавахме,
чадърите ни са закачиха и само над нас двамата се посипаха череши. Погледите ни
се кръстосаха и усетих нещо съдбовно.
Последната ми среща в съня с
двойката беше на една светла улица. Те вървяха срещу мен. Аз и мъжът забавихме
крачка, докато се приближавахме един към друг, а жената с щастливи подскоци ме
подмина и продължи напред. Той беше само по бял потник и панталон, при
положение, че валеше и не беше топло. Част от кестенявата му коса, стигаща до
раменете му, бе вързана по индиански на върха на главата. Сърцето ми трепна от
вида му. Чувствах мъжа като стар приятел /въпреки че исках да бъде много повече/,
затова само го потупах по рамото и с усмивка го подминах, докато ръката ми се
плъзгаше надолу по неговата. Изненадах се, когато пръстите му ме сграбчиха и се
преплетоха с моите, за да ме задържат. Той ми промълви:
-
Помня
те! От онзи купон... аз съм брат на приятеля на Светлозара. – понечих да го
попитам какво има предвид, но се събудих.
Скочих в леглото си, обляна в пот, макар и
сънят да не беше кошмар. Вътрешно усещах, че беше важен. Поне да помнех коя е
тази Светлозара, на кой купон е била с гаджето си и брат му....
През деня сънят не излизаше от
съзнанието ми и ме преследваше образът на този мъж. Кой, по дяволите, можеше да
бъде той? Накрая ме нападна главоболие и спрях да мисля за това. Насочих вниманието
си да си почина максимално и затова, когато телефонът ми иззвъня привечер, не
бях особено очарована.
-
Здрасти, Марги! Видях, че свети у вас и реших
да ти звънна! – завъртях с досада очи. Елинор никога не е била любимата ми
компания на село.
-
Здравей, Елинор. Как си? –
попитах пресилено учтиво.
-
Добре съм, добре съм. Събрали сме
се една компания и искаме да те поканим да се присъединиш към нас.
-
Благодаря ти, но... – започнах да
отказвам поканата, но Елинор ме прекъсна:
-
Имаме нови попълнения към компанията.
Рено, Женвиев, Светлозара и приятелят й Георг, дори и брат му ще е тук. С тях
ставаме около двадесетина човека. Моля те, ела! С теб винаги е весело! –
обичайно бих й отговорила хапливо, че е весело, защото избиват комплексите си
на мой гръб, но името Светлозара ме накара да се закова на място.
-
Добре, Елинор, ще дойда. В колко
да бъда там? – сред радостното пискане на домакинята успях да различа нещо за 8
вечерта. С треперещи ръце оставих телефона на масата, а мислите ми трескаво
препускаха. Този брат... дали беше същият от съня ми?
Часовете се точеха бавно, а
търпението ми се бе изчерпило отдавна. Едва се удържах да не хукна още в 6 към дома на Елинор, който бе на две преки
от къщата ми. С огромни усилия на волята си успях да си наложа да вървя бавно и
спокойно натам. Не носех кой знае какви дрехи за купон с мен, тъй като не
възнамерявах да се социализирам с други хора, затова се примирих с дънки и
памучен пуловер с падащи рамена.
Пристигнах в разгара на купона. Всеки
вече си беше намерил събеседник, а докато Елинор се беше увесила на врата ми,
очите ми трескаво търсеха него. Домакинята ме запозна с присъстващите, но
Светлозара и Георг, както и брат му, не се виждаха. Не попитах за тях, защото
щеше да прозвучи странно, при условие, че не ги познавах. Смесих се с тълпата,
пийнах едно, две и дочух някой да казва зад мен:
-
Светлозара, Георг, Дийкън! Колко
се радвам да ви видя най-накрая! – при споменаването на името Дийкън нещо се
преобърна в стомаха ми. Завъртях се бавно, но всички бяха с гръб към мен. Двамата
братя си приличаха като фигури и не можах да разпозная кой би бил Дийкън от
тях, докато Георг не прегърна свойски въпросната Светлозара. Погледът ми
моментално се прилепи към широкия гръб на другия мъж. Той се обърна в този
момент и очите му се приковаха в моите. Те говореха толкова много. Сякаш се
познавахме от години. Бавно се приближи към мен и ми протегна ръка.
-
Здравей, Марги. Приятно ми е да
се запознаем най-сетне. – промърмори той, докато стискаше нежно ръката ми. Със сигурност
бях изпаднала в транс, иначе щях да се окопитя и да попитам какво има предвид с
това най-сетне и откъде знаеше името ми. Но в момента бях твърде заета да
потъвам в канелените му очи, докато бавно ме притискаше към себе си в танц. Нещата
се развиваха като в мъгла. Смеехме се, танцувахме, не се отделяхме един от друг
и почти не приказвахме. Само компанията ни, близостта ни беше достатъчна за
нас. Другите не съществуваха. Вечерта приключи и дори не помня как се озовах в
къщи, защото всичко сякаш беше сън за мен. Последните му думи ме изгаряха:
-
Ще се срещнем отново, Марги! Не
ме забравяй! – но аз го забравих. Така и не разбрах как, но го забравих. На следващата
сутрин всичко ми се струваше нереално и мъгляво. Затова и постепенно се изтри
от съзнанието ми. Върнах се към еженевието си, макар че нещо ме човъркаше за
този уикенд дълго време.
През пролетта отново избягах на
село. Но бях забравила отдавна и за съня, и за купона. Валеше, а аз се
разхождах с жълтия си чадър по улиците на селото. На едни стълби се сблъсках с
един мъж с червен чадър и върху нас се посипаха череши, докато приятелката му
чакаше да я снима с фотоапарата. Извиних се, без да спирам, и продължих. След няколко
преки двойката изникна отново срещу мен. Този път се вгледах в мъжа и нещо
трепна в мен. Аз го познавах от някъде, но не можех да си спомня откъде. Приближи
се бавно към мен, а приятелката му избърза напред. Той ме хвана за ръка и очите
му се впиха в моите.
-
Аз те помня, Марги! – всичко изникна с пълна
сила в съзнанието ми и се отпуснах в прегръдката му.
-
Дийкън! – успях само да промълвя,
преди устните му да ме заклеймят като негова. Приятелката му нямаше значение –
тя не му беше приятелка, защото беше Светлозара, която щастливо бе изтичала към
Георг, вървящ зад мен.
Притисках се към Дийкън и вече знаех,
че понякога сънищата се сбъдват!
Няма коментари:
Публикуване на коментар