Намери приказка

петък, 29 ноември 2013 г.

Петъчна приказка: НОЩНА ОРХИДЕЯ



(Снимка www.exoticorchard.com)

Беше един монотонен ден в работата. Въпреки че обожавах това, с което си изкарвах хляба, точно днес не ми беше особено приятно и исках да съм където и да е, но не и в цветарския магазин. Предстояха празници и знаех, че трябва да съм в състояние да поема потока, който щеше да се изсипе тук. Хората щяха да купуват коледни звезди, подаръчни кошници с цветя, вино и бонбони. Щеше да бъде истински празнично. Но не това владееше ума ми в момента. Исках да отида на почивка за няколко дни някъде, да се разсея и да се заредя за предстоящата лудница. Жалко, че нямаше кой да ме замести в магазина, а да го затворя и дума не можеше да става.
Въздъхнах и продължих да аранжирам орхидеите в скъпия букет, който ми беше поръчал за съпругата си виновно изглеждащ мъж. Към него беше добавил и един от луксозните парфюми, които предлагах в магазина, а и няколко бонбона за сладост. С  такъв букет нещастната му жена или щеше да му прости, или да го накара да го изяде. Подсмихнах се, представила си гневната сцена, която той си е заслужил, но едва ли ще получи. За съжаление, жените в днешно време са толкова пресметливи, че са готови да преживеят униженията на съпружеската изневяра в името на парите и луксозния живот, които имат. Не исках такъв живот, който би убил всички ценности, извоювани с толкова борба.  Не че някой ми го предлагаше, изсмях се на себе си.
Спрях за момент и огледах критично магазина. Не беше от онези малки, схлупени цветарски магазинчета, в които се задушаваш от натъпканите цветя, запотяващи прозорците, докато изсмукват кислорода на пространството. Не беше и огромен - с няколко служителя вътре, чист и почти стерилен. Не, беше нормален, средно просторен - повече дълъг, отколкото широк. По едната стена на няколко нива бях подредила цветята. Само малка част от тях бяха обичайните, предлагани навсякъде. При мен хората знаеха, че ако търсят по-рядък букет, ще го намерят. Играех си ежеседмично с подредбата - хем да бракувам тези  с изтекъл срок, хем да сменя вида на витрината.
 На другата страна бях подредила стелажи с различни видове кошници, пълни с бонбони, сувенири, парфюми. На любимата ми секция с кактусите бях отделила специално внимание - всяка седмица аранжирах различна визия с тях, за да покажа на хората, които бяха доста предубедени към бодливите мъничета, че и  в тях има красота. Отвращавах се от така наречените ми "колеги", които напоследък, за да продадат кактусите си, използваха долнопробни трикове от рода на това да залепят със силикон цвят на изсъхнало цвете, за да продадат уж цъфнали кактуси. Тръснах глава и продължих огледа. Бях си направила и удобен плот, на който да правя букетите, а не да се измъчвам на комбинация от щанд, маса, плот и още нещо. Естествено, за да бъде само мое всичко това и да имам свобода, бях платила с години къртовски труд, който да направи "Нощна орхидея" предпочитан магазин в града ми.
Завързах панделката на дръжката на кошницата и залепих една изящна пеперуда на нея. Мислех си, че жената щеше да му прости със сигурност. Чух звънчето на вратата и се обърнах. Там седеше малко момченце и ме гледаше с големи и уплашени очи. Усмихнах му се и се приближих към него.
- Здравейте, млади господине! С какво мога да Ви помогна? - той преглътна мъчително и протегна ръчичката си, в която държеше намачкани банкноти. Повдигнах вежда и се снижих, за да съм на нивото му.
- Какво искате срещу тези парички? - той отмести поглед и огледа нервно цветята. След миг видя нещо, което хареса и очите му светнаха. Посочи  една огромна червена роза от специален сорт.
- Да ти я опаковам ли като букет, или така ще я подариш? - попитах с усмивка. Той поклати глава. Подадох му розата  и той протегна отново ръчичката с парите. Взех, колкото струваше розата. Момченцето се обърна да си върви с цветето, притиснато към гърдите. Тъкмо стигна до вратата, спря се рязко, сякаш си припомни нещо, обърна се и дотича при мен. Помоли ме да се наведа да ми прошепне нещо. Когато го сторих, той ме целуна по бузата, изстреля набързо"Това е за теб!" набута розата в ръцете ми и изчезна яко дим. Аз ахнах и хукнах да го догоня. Видях го да свива зад ъгъла на пряката и се приближих. Дочух приглушен разговор:
- Даде ли й я? - гласът беше мъжки.
- Да, тате! - детският глас звучеше развълнувано.
- А каза ли й от кой е? - последваха няколко мига мълчание и леко подсмърчане:
- Съжалявам, тате, забравих! Но тя беше толкова красива, че едвам успях да събера смелост. - усетих как се изчервявам. Реших да видя от кого всъщност е розата и надникнах зад ъгъла. Пред плачещото момче беше коленичил мъж, с гръб към мен, с дълга тъмна коса, сплетена на плитка. Това беше интересен акцент. Рамената му бяха широки, а сакото му се опъна, когато той вдигна ръце, за да притегли момчето към себе си да го утеши.
- Нищо, синко, гордея се с теб. Поне първата крачка сме я направили, остава да успеем да я убедим, че сме идеални за нея! - лека вълна на възмущение се надигна у мен при това изказване. Кой беше този мъж, че използваше долни методи като това да прати сина си, за да ми подари цвете и да ме спечели?! Понечих да се покажа и да изразя това възмущение, но чух звънчето на вратата на магазина и се обърнах да видя, че влиза клиентът за орхидеите. Хвърлих обратно един поглед и бащата и синът бяха изчезнали. По дяволите! Нищо, щях да знам вече да се пазя от разни типове с дълги коси, сплетени на плитка. Притичах до магазина и се извиних на клиента, че се е наложило да ме изчака. Той остана много доволен от кошницата и беше сигурен, че и жена му ще я хареса.
Бях забравила за случката, улисана в работа покрай поръчка за една сватба. Младоженката държеше всичко да е цветово издържано и плащаше добра сума за това. Всичко беше решено в лилаво-зелената гама. Тортата щеше да бъде тъмнозелена с лилави гардении от фондан. Булката искаше от мен да направя окрасата за ресторанта и букета й от гардении в същия цвят, комбинирани със зелени цветя. За всеки гост щеше има подарък кошничка от зелените цветя с лилаво сладко. Много обичах да се занимавам с поръчки за сватби. Естествено, имах и случаи, в които булките ме влудяваха с безумните си желания и капризи, но това беше част от чара на работата.
 Та бях забравила за случката, докато тъкмо когато правех поредната зелена кошничка и нагласях бурканчето със сладко вътре, звънчето издрънча и ме стресна. Изненадах се, че за първи път се стряскам от него и докато сърцето ми препускаше бясно, вдигнах поглед. Очите ми се разшириха от изненада - на прага ми беше поставен малък пакет, завързан с бяла панделка. от него стърчеше картичка. Приближих се колебливо, чудейки се как този, който го беше оставил, се беше измъкнал толкова бързо. Взех пакета и го занесох на плота. Кръвта бучеше в ушите ми. Какво беше това, по дяволите??! Огледах го внимателно и с тих ужас развързах панделката, молейки се да не е бомба или нещо от този сорт. Отворих кутията и ахнах, сривайки се на стола. Няколко секунди ми отнеха, за да вдигна треперещите си пръсти и да извадя съдържанието на кутията. Никога не бях виждала нещо толкова красиво. Върху пурпурно кадифе лежеше колие с изящно изработени цветчета на джейд – нефритена лоза, преплетени в сложен сюжет. Имаше и обици към колието. Бях безмълвна от красотата на изработката. Сякаш бяха истински. Докоснах ги с благоговение и с нетърпение отворих картичката.
  
"Здравей, цвете мое,
За мен ти си с толкова рядка красота - външна и вътрешна, както е и нефритената лоза. Приеми този скромен подарък като израз на моето възхищение от твоята прекрасна персона! "
Б.
 
Първо се изсмях на момента с "прекрасната ми персона", но после изтръпнах от осъзнаването на цялата ситуация. Кой беше този Б, че да ми подарява толкова скъп подарък? На прима виста не си спомнях някой с Б, когото да познавам и да може да си позволи подобен жест. Също така не можех да си спомня някой клиент, например, да е изразявал подобно възхищение, когато е купувал нещо от мен. Дишането ми се учести от адреналина, бушуващ в тялото ми. Не знаех дали да се полаская или да започна да пищя от ужас.
Този Б ме беше наблюдавал, най-вероятно знаеше, че работя основно сама. И това означаваше, че бях седяща мишена за всякакви изроди. Отправих няколко бързи молитви към господ да ме опази от тях. Искаше ми се да вярвам, че някой изверг няма да има такъв добър вкус, но си спомних за приказката за Синята брада. Жалко, че нямах една тайфа братя, които да извикам да ми помогнат в напечения момент. Въздъхнах и си позволих изкушението да се насладя още малко на колието преди да затворя капака и да прибера кутията. Не знаех какво щях да правя, ако нещата се влошаха. Плюс това, колкото и да се изкушавах, подобен подарък не можех да приема. Засега реших да оставя проблема настрана - имах работа за вършене.
Тази вечер останах до късно. Бях изморена и изнервена, тръгнах си почти в несвяст и изобщо не обърнах внимание на единствената заета маса отсреща. Ако бях обърнала внимание, щях да видя самотния тъмен силует на мъж, чиито поглед проблясваше в мрака, докато ме съпровождаше с него. Но тъй като не обърнах внимание и не видях това, лъкатушейки от умора, се носех към вкъщи.
Стигнах до входа на кооперацията и влязох вътре. Обикновено не си проверявам пощенската кутия, защото не получавам поща, и затова изненадата ми беше огромна, когато забелязах, че един плик стърчи от там. Заковах се на място и с трепереща ръка посегнах и го извадих. качих се бързо вкъщи и заключих след себе си. Хвърлих си чантата на масата в кухнята и се тръшнах на стола. нещо емоциите в този ден ми идваха вповече. Отворих писмото и вътре се оказа покана за коледен бал, а към нея беше прикрепено листче с надпис:

"Ще те чакам там, скъпа моя Фиора. "
 Б.

Идеше ми да изкрещя. Този Б започваше да ми лази по нервите. откъде беше открил адреса ми... О, чакай, пишеше го в регистрацията на фирмата. Добре де, но все пак, трябва да си наистина извратен, за да търсиш някого по адресната регистрация на работното му място. И защо смята, че ще отида на този бал?! Захвърлих поканата настрана. Чудех се дали да не подам сигнал в полицията, но си представях реакцията – „Ама, госпожице, какъв ви е проблемът - погледнете какъв красив подарък, какъв галантен мъж, а вие подавате срещу него жалба! Не ви е срам!" После мъжете в днешно време не били нормални.”  Не, реших, че ще видя накъде ще избият нещата - накрая или камилата, или камиларят!
Опитах се всячески да не обръщам внимание на тревогата, клокочеща в дълбините на душата ми. Не обичах да се поддавам на подобни състояния, защото това означаваше, че съм слаба. Изпълних поръчката със сватбата, капризната булка остана предоволна, съответно аз също, и сега се върнах към по-спокойния си ежедневен живот, който не остана дълго такъв.
Камъните започнаха да идват един понеделник в средата на ноември. Първо дойде прекрасен екземпляр аметист във формата на парченце от пъзел. Беше оставен пред вратата вкъщи, когато тръгвах за работа. Към кутийката му имаше прикрепена кратка бележка:

"Подреди пъзела."
Б.

Аметистът беше с толкова чист цвят и беше толкова красиво изработен, че не можех да му се нагледах. Този Б щеше да ме развали. никога не съм била жена, обичаща скъпите неща, а сега започвах доста да ги харесвам. И какво означаваше това "Подреди пъзела"? Ако не ме лъжеше интуицията, това парченце беше първото от поредица.
Не сгреших. На следващия ден открих подобна кутийка на капака на колата ми. Рядко я използвах, но точно тогава трябваше да отида до една клиентка на по-дълго разстояние. Седнах в колата и се заключих. Отворих я - парчето беше от амолит, синжиращ в червеникаво-зелената гама. Докоснах го леко с пръсти. Красив камък. Бележката този път гласеше:

"Още една крачка по-близо."
Б.

Въздъхнах. Подлудяваше ме.  В следващите дни все на неочаквани места намирах подобни кутийки, поставени така, че само аз да ги открия. Парчетата, които съвпадаха и наистина се редяха във формата на пъзел, бяха от ахат, малахит, кехлибар, оникс, аквамарин, тюркоаз. Последните три бяха кулминацията от нещо като великолепната четворка - сапфир, изумруд, рубин и черен опал, които се ситуираха в средата на скъпоценния пъзел, ограждайки мястото за  последното парченце. Подигравателно си помислих, че сигурно е искал да е диамант, но не е имал парите за него. Порицавах се вътрешно за тази мисъл, докато не дойде последната кутийка. Намерих я на перваза на балкона си една неделна сутрин. Живея на шестия етаж - нямах представа как я беше сложил там. Отворих я с нетрпение, станало присъщо през последните дни за всеки път, когато видех кутийка някъде. Вътре лежеше парченце непознат императорски нефрит. Цветът му беше абсолютно същият  като на очите ми. Тръпка премина по гръбнака ми. Разгърнах бележката към кутийката:

"Сега всичко е пълно - обградена с червеното на моето сърце, синьото на моите очи, зеленото на моята родина и преливащата палитра на моите чувства към теб, си ти - прекрасна и рядка като нефрита. За мен пъзелът е нареден, но ако нещата все още не са ти ясни, остави мрака да обгърне камъните и ще получиш своите отговори."
Б.

Е, признавам, че беше странен, но определено романтик. Притиснах ръка към бунтуващото се в гърдите ми сърце и взех таблата с подредения пъзел, за да я занеса в банята. Там, с изгасена лампа беше най-тъмното място. Почаках няколко секунди в мрака и почти се бях отказала, когато върху камъните започнаха да се появяват призрачни букви.

"Скъпа моя Фиора, ако желаеш да разкриеш най-сетне мистерията на Б. и да ми дадеш отговор дали ще дойдеш на коледния бал, ела утре в 16.00 следобед  в книжарницата на ъгъла на Сейнт Джон и Прудънс. Там е достатъчно пълно с хора, за да не изпитваш страха, който си развила към моята скромна персона. Ще получиш отговор на всичко, което те измъчва."
Б.

Замислих се дали е разумно да отивам. Но после си казах - да, може и да е луд, може и да е сталкър, но ако искаше да ми навреди, имаше достатъчно възможности всяка вечер, когато оставах сама до късно в магазина. Излязох от банята и оставих пъзела на тоалетката в спалнята ми, където седеше кутията с бижутата и поканата за бала. Щях да отида, пък ако ще да е последното нещо в моя живот. Любопитството беше много по-силно от страха и ме убиваше.
Едвам дочаках следващия ден, а на всичкото отгоре имаше адски много работа в магазина. Дълго се бях колебала какво да облека, но в крайна сметка реших, че няма нужда да го карам да си мисли, че специално съм се наконтила за него. Наближи време да тръгвам за срещата, книжарницата се намираше на съседната пряка. Затворих Нощна орхидея и се насочих с трепет в сърцето и душата натам. Книжарницата беше от онзи уютен тип книжарници, станали популярни напоследък. В нея хората отиваха не само да си купят книга, а да седнат, да изпият едно хубаво кафе сред интересна обстановка, да хапнат малко био шоколад и да почетат някой приятен роман. Мислех това и да направя, е, поне с кафето. За четенето на романа едва ли щях да мога да се съсредоточа достатъчно от нерви.
Стигнах до книжарницата и влязох вътре. Това беше едно от любимите ми места. Намерих си маса - единствената свободна,  и седнах на нея. За съжаление, беше много открита и нямах видимост навсякъде. Това правеше възможно Б да ме изненада в гръб. Дали изненадата щеше да е приятна или не - щяхме да разберем скоро.
Не се оглеждах нервно, а просто седях и си почивах след тежкия работен ден. Отпивах с наслада от кафето и чаках. Часът на срещата наближаваше. Старинният стенен часовник на стената - елемент от ретро атмосферата в книжарницата, отброи четири удара. Това ме стресна и аз подскочих. В  този момент дойде един от служителите. Остави пред мен пакет шоколад, от любимите ми. Към него имаше привъзана с червена панделка бележка, навита на руло. отвих я и прочетох:

"Радвам се, че си тук. Ако искаш да дойда и да седна до теб, отвори шоколада и изяж едно парченце от него."
Б.

Подбелих очи. Колко още щеше да ме тормози с тези бележки?! Отворих с яд шоколада и изядох едно парченце. Хайде да приключваме вече! Огледах се, но не видях никой да се насочва към мен. Това ме изненада и изнерви едновременно. Отпих отново ядно от кафето си и затропах с нокти по масата. Зад гърба ми по едно време настана суматоха, но не й обърнах внимание, докато не усетих две малки ръчички да ме прегръщат. Застинах изненадано и се завъртях в детската прегръдка, за да застана лице в лице с момченцето, което ми подари розата. Ахнах изненадано, но то не помръдна. Стояхме  и се гледахме, докато не започна да ми става смешно.
- Привет, малки разбойнико. Как се казваш? - лукаво го попитах.
- Гавин. - отговори той и по бузите му плъзна червенина. Аха, с Г. Добре. Започнах да добивам ясна представа кой стои зад всичко, но досега го бях забравила изобщо.
- Аз съм Фиора. И какво правиш тук, Гавин?
- Прегръщам ви. - едвам сдържах кикота си.
- Това и аз мога да видя, миличък. Въпросът ми е защо?
- Ами татко каза, че по този начин няма да можете да си тръгнете, докато той се появи.
- А защо трябва да чакам баща ти да се появи?
- Защото имате сметки за уреждане. - повдигнах стреснато глава при думите, произнесени с нисък мъжки глас, от който се разтреперих цялата. Погледът ми попадна на мъжа, когото бях видяла с гръб, когато Гавин ми бе подарил розата. Сапфиреносините му очи ме изпиваха толкова алчно, че усещах почти физическия допир на погледа му. Беше висок, красив и мъжествен. Три от три. Мнооого добра комбинация.   
- А вие сте? - попитах аз с непроницаема физиономия.
- Простете грубостта ми! Аз съм Балтазар О`Конъл. Безкрайно ми е приятно да се запознаем...най-накрая. - Последното бе добавено с многозначителен поглед, докато хващаше ръката ми и я поднасяше към устните си. Докато го правеше, стоях и като хипнотизирана го следях. Това значи е Б... Нещата ставаха интересни.
- Тате, тате, успях да я задържа! - гордо бърбореше Гавин. Балтазар се усмихна топло на сина си и без да ме попита се настани до мен на масата.
- Е, г-н О`Конъл, както сам казахте, имаме сметки за уреждане, ако вие сте прословутия Б-точка.
- Моля, наричайте ме Балтазар.
- Съжалявам, Балтазар, но не мога да ви върна любезността. Не и преди да получа някои отговори.
- А аз как да ви наричам тогава?
- Засега никак, макар добре да си служите с малкото ми име по разни бележки. - измърморих аз, с което предизвиках лек смях, прикрит от тактично прокашляне.
- Добре, скъпа моя, да видя дали мога да ви задоволя... с отговорите си. - тръпка отново премина през мен от скрития намек в думите му. Не, Фиора, не се поддавай на привличането, което изпитваш към него. Не и преди да си разбрала какви точно са психичните му отклонения.
- Първо, Балтазар, искам да разбера защо, след като не сте ми изобщо познат, вие очевидно сте твърде добре запознат с "прекрасната ми персона"?
- А, това е въпрос, на който бих отговорил, ако ме придружите на бала. - успях да потуша желанието да го фрасна по красивата физиономия. Той се наведе леко към мен и погледът ми проследи тежката му плитка, която бавно падна отпред:
- Но на всички други въпроси ще отговоря с удоволствие.
- Въпроси като например? - повдигнах вежда с леко раздразнение.
- Не се ли изкушаваш да разбереш нещо повече за мен?
- Изкушавам се да отговоря на този въпрос с "не". - той се разсмя и раздразнението ми нарастна. Този мъж започваше да ме дразни много. Гавин седеше мълчаливо до него и ме гледаше с предана вярност, преливаща от детските му очички. Балтазар използваше наистина подли методи. Усещах, че ако откажа да отида на бала щях да разочаровам много едно малко момченце и това дълго време щеше да ми тежи на съвестта.
- Не те ли е срам, че го използваш, за да постигнеш целта си? - Балтазар погледна с обич сина си, след което се обърна към мен, разцъфна в широка усмивка и ми отговори:
- Никак! - изсумтях и отпих от кафето, мислейки над следващия си въпрос. Щом беше решил да постави нещата сякаш е на интервю за работа - щях да играя засега неговата игра. 
- Какво е станало с майката на Гавин, че толкова безсъвестно използваш невръстното си дете, за да си търсиш любовни завоевания? Освен ако нямаш друг проблем, който да налага това - например някое психично отклонение? - той се разсмя:
- Скъпа, аз имам много отклонения и си ги обичам всичките!
- Знаех си. - промърморих с отчаяние аз и отбелязах, че не потвърди или отхвърли твърдението ми за любовните завоевания. Очите му още блестяха от шегата, когато отговори и на другия ми въпрос:
- С майка му сме разделени от много години. Тя категорично отказа да го отглежда. Едва издържа да стане време да го отбие от кърменето и ми заяви, че е дала много повече за него, отколкото е искала, и си събра багажа. Впоследствие пристигнаха документите за развода плюс отказ от попечителство и така се стигна дотук - да си живеем двамата с Гавин. - погледнах към момченцето със съжаление. А после погледнах сините очи на баща му и се замислих какво ли е преживял и от какво се е лишил, за да може да го отгледа. въздъхнах - точка в негова полза. Много долни методи и той го знаеше.
- С какво се занимаваш?
- С теб. - в усмивката му имаше един много тънък и много примамлив нюанс на похот, който ме накара да потръпна от странно усещане.
- Ще задам по друг начин въпроса си - с какво си изкарваш хляба и парите, с които купуваш подаръците, за да ме впечатлиш?
- А успявам ли? - лукаво ме попита, сменяйки темата.
- Аз задавам въпросите, господин О`Конъл! - той вдигна ръце в помирителен жест и стана сериозен.
- Притежавам компания за организиране на нестандартни събития. Малък клон на компанията се занимава с изработката на бижута по поръчка. Преди години я започнах като бижутерско ателие, което успя да ме насочи към идеи за това какво харесват хората и подпитвах богатите си клиенти как се забавляват и какво се търси в средите им. Тогава ми хрумна идеята за специалните събития. Започнах първо с клиентите си от магазина - включвах бижутата в дизайна на събитията и подшушвах, че могат да бъдат закупени. Адски много се хареса на богатите. Впоследствие се насочих към други аспекти на специалните събития - създаването на уникални визии, цялостна промяна на мястото, където ще се проведе мероприятието, дребните детайли. Имаме работилница за ръчно изработени покани - всяка една е уникат, за еднократни осветителни тела, също така за дребни подаръчета или брандирани материали за гостите на събитието. Дори и организаторите да не искат да има подобен елемент, аз държа. тогава го давам от себе си, брандиран е с името на моята компания и хората знаят, че когато и да дойдат на мое събитие, винаги ще си тръгнат с нещо дребно, полезно и красиво. И ще знаят, че професионализмът ми е на ниво, ако решат да ползват услугите ми някой ден. Немалко са ме потърсили впоследствие. Обичам да работя с ръцете си и това ме прави щастлив. Естествено, напоследък ми е по-натоварено и не винаги ми остава време за това, но се старая да отделям поне веднъж седмично по един-два часа. Радвам се, че се появи ти в живота ми, за да се амбицирам и отново да работя, за да създавам красота, която радва хората. - сините езера на очите му се бяха вперили в мен и аз потъвах в тях, докато си мислех, че всичко, което съм получила от него, е всъщност дело на собствените му ръце.
- И как съм се появила аз в живота ти? - попитах тихо.
- Опитваш се да хитрееш! Казах, че само ако дойдеш с мен на бала - тогава ще получиш тези отговори. - изсумтях разочарована, че хитростта ми не е минала. той се усмихна криво.
- Добре, разбрах, че обичаш да твориш с ръцете си, но това едва ли е основното ти занимание в свободното ти време. Кажи ми какъв си. - той въздъхна, затруднен от въпроса ми, и се вгледа в Гавин, който си играеше с една салфетка, която сам беше превърнал в оригами на конче. Момчето очевидно имаше сръчните ръце на баща си.
- Обичам да съм с Гавин. Позволявам си с него да сваля всички задръжки, които светът на възрастните ми налага. Играем си, тичаме боси по поляната зад имението ми. - повдигнах вежда при думата "имение". Какво си мислех за живота на богатите, който никой не ми предлагаше.  - Обичам да карам ски, да пътувам, да виждам нови неща, да се уча на нови неща. Обичам да живея, но не съм от онзи тип купонджии, които са всяка вечер по клубовете. Ако бях, сигурно щях да имам собствен клуб. - Опа, леко, момчето ми, не прекалявай с хваленето, едва първа среща е.
- Очевидно, скромност не ти липсва.
- Скъпа моя, ако ме познаваше, щеше да знаеш, че това не е въпрос на скромност. Надявам се да си позволиш да ме опознаеш.
- Въпросът е с каква цел? Търсиш си бавачка за Гавин с допълнителни задължения? Не мисля, че имаш нужда да влагаш толкова усилия - всяка ще ти се хвърли в краката и само поканата за бала да й пратиш. - той ме погледна със съжаление:
- Обиждаш ме с този въпрос, но ще кажа първо, че ти не си всяка, че аз не искам всяка, а искам теб. Защо - ще потърпиш малко и ще разбереш, но не е за това, за което си мислиш. - този отговор ме изненада и вкара в размисли. Може би все пак беше някой извратеняк! 
- Не, не си мисли това, моля те! - засмя се той.
- Откъде знаеш какво си мисля? - подозрително го изгледах.
- Имаш много изразителни очи. - вдигна рамене той. всичко беше твърде нереално, за да се забивам в дребните подробности.
- Мразя да се опитват да си играят с това, че имам голямо любопитство. - възнегодувах аз.
- Това означава ли, че приемаш да дойдеш на бала? - попита с надежда той.
- Не. - видях как лицето му посърна и ми се прииска да се засмея с пълно гърло. Въздържах се.
- Означава, г-н О`Конъл, че освен голямото любопитство, имам и голяма воля. А колкото до бала - все още не съм чула или видяла нещо от теб, което много силно да ме убеди да дойда.
- Какво искаш да направя - да падна на колене и да ти се моля ли? - отчаяно попита той.
- Е, и това е добра идея, но все пак, не съм чак толкова жестока. Разкажи ми нещо повече за този прословут бал и защо е толкова важно да дойда с теб там. - той се облегна назад в стола и погали разсеяно Гавин по главата. 
- Коледният бал, след Хелоуин, е любимото ми събитие през годината. Обикновено го използвам, за да обявя бъдещите си планове за компанията, да наградя заслужилите служители и да се похваля с нещо.
- Май си голям егоцентрик?
- Не, обикновено хвалбите за моите успехи носят бонуси на служителите. И ако има нещо особено добро, с което да се похваля, разигравам награди на случаен принцип. Това е любимата част от вечерта за тях. - В очите му проблясна гордост.
- Ти май обичаш служителите си?
- Разбира се, та нали без тях съм загубен. - това беше добро твърдение, помислих си, заинтригувана. Не знам каква част от думите му бяха истина и каква част - празни хвалебствия в опит да ме впечатли. Но се надявах да е първото.
- Добре, но не разбрах защо държиш да дойда с теб? - видях как на лицето му се изписа моментно колебание, докато вътрешно търсеше най-добрия отговор.
- Фиора, аз...
- Все още не съм позволила да ме наричаш по име. - прекъснах го с усмивка.
- Явно "скъпа моя" ти харесва повече. - ухили се той. Завъртях очи и го подканих с жест.
- Добре, СКЪПА МОЯ, - наблегна той на обръщението, - ще се опитам да ти обясня без да издавам напълно намеренията си. Да речем, че имам планове за нашето общо бъдеще. Засега можеш да го тълкуваш както искаш, но трябва да знаеш, че няма да се отървеш лесно от мен, а нашите взаимоотношения ще бъдат определено взаимоизгодни. - думите му бяха твърде двусмислени. По дяволите. Е, сега, ако трябваше да бъда честна, една краткотрайна и задоволителна афера с него би ми дошла доста добре - хич не беше за изхвърляне. Но нещо ми подсказваше, че не това имаше той предвид. Или поне не само това. Въздъхнах и се вгледах в очите му. Не усещах някаква заплаха да струи от него, затова реших да приема. Пък и пустото ми любопитство...
- Добре, Балтазар. Ще дойда, но да знаеш, че цялата ми рода ще бъде уведомена къде съм. Имам и братовчед полицай, да знаеш! Ако случайно изчезна - ще ти цъфне на вратата поне едно полицейско управление! - заканих му се аз. Лицето му светна и той възкликна:
- Ти ме нарече Балтазар! Значи мога вече да ти казвам Фиора? - опрях лице в дланта си в отчаяние:
- От всичко, което казах, само на това ли обърна внимание?! - той закима нахилен като тиква. Изсумтях, за да скрия кикота, който напираше. Безнадежден случай.
- Време е да тръгвам, скъпа Фиора. Благодаря ти, че прие. Сигурен съм, че няма да съжаляваш. - той стана, пое ръката ми и я поднесе към устните си. Потръпнах от приятното докосване. Стоялият мирно и тихо през цялото време Гавин сега скочи като на пружинка, весело избъбри нещо за сбогуване и заедно с баща си се насочиха към изхода. Дългата плитка на Балтазар се поклащаше на гърба му при всяка крачка по същия начин, както би се поклащала на някой воин от миналото. Въздъхнах и прекратих тези мисли, защото ме вкарваха в нежелани филми.
Тази нощ спах неспокойно и образът на един ирландски воин, с очи като морски дълбини, ме преследваше.

Очаквах, че след като съм приела поканата за бала, който беше след 2 седмици, "тормозът" с подаръците от "тайния" обожател ще спре. Разбрах, че очевидно греша, когато намерих поредната доза в градинката на магазина, която поддържах в задния двор на магазина. Два дена след срещата ни в книжарницата, бях затворила магазина за обедната си почивка и с чаша кафе и топъл кроасан от съседната пекарна се настаних на масата, възползвайки се от рядкото декемврийско слънце и топло време. Видях големия пакет на съседния стол. Въздъхнах с примирение и посегнах да го взема. Отворих първо прикрепената бележка:

"Фиора (колко е хубаво така директно да се обърна към теб), това е първата част за бала."
Б.

Отворих и пакета. Ахнах. Вътре имаше главозамайваща коледна рокля - корсажът беше от кървавочервен сатен, комбинация с много тъмнозелено кадифе. Полата се спускаше като камбанка до малко над коленете, подплътена с няколко слоя фусти, подаващи се закачливо под ръба й. Този Балтазар какъв точно бал организираше - това не беше особено благопристойна рокля за коледно тържество. Изкуших се и се вмъкнах в тоалетната да я облека. Дъхът ми спря, когато застанах пред огледалото. Тъмнокестенявата ми коса се спускаше на вълни до кръста, облагородявана от цвета на роклята. Нефритенозелените ми очи сияеха с празничен блясък. По дяволите и този ирландски дявол. Той знаеше как да впечатли една жена. Съблякох я и усетих, че ме изпълва нетърпение да дойде бала. По-лошото е, че очаквах с нетърпение да получа следващата си доза подаръци. Този тип щеше да ме развали тотално!

 Докато пазарувах в супера, един куриер изникна до мен и ми връчи огромна кутия, адресирана до мен. Изпитах "леки" затруднения да се прибера с нея и покупките вкъщи, но със сигурност на Балтазар са му горяли ушите от "прекрасните" мисли по негов адрес. В кутията ме посрещнаха умопомрачителни червени ботуши до коляното. Щях да приличам на похотливия елф на Дядо Коледа.
Последният пакет Балтазар достави лично. Имах наистина уморителен ден в цветарницата и исках само да отида и да си легна. Балтазар се появи пет минути преди края на работното време и ме заведе на вечеря. Там ми подаде плик с нещо от червен плат. разгърнах го и видях, че е шапчица на елф. Идеше ми да се плесна по челото. Той ме гледаше със зле прикрит ентусиазъм.
- Ти ще бъдеш Дядо Коледа, нали? - попитах с примирение. Балтазар кимна ухилен. Изсумтях. Боже, в какво се забърках?!
Като изключим странното начало, вечерята продължи учудващо приятно. Балтазар беше приятен събеседник, дори повече от приятен - на няколко пъти смятах, че може да съблазни и най-сериозната монахиня. Погледът му излъчваше убийствена доза мъжко възхищение, която доста ме притесняваше, но той успяваше да я смекчи с перфектните си маниери и джентълменско поведение.
Той настоя да ме изпрати до вкъщи, което не отказах  - най-малкото вече знаеше къде живея. Вървяхме бавно, наслаждавахме се на коледното настроение на улиците. Когато застанахме пред вратата, вечерният мраз беше обагрил в червено бузите ни и двамата приличахме на ледени шушулки, но блясъкът в очите ни беше очарователен и наистина се бях забавлявала през цялото време. Той хвана ръката ми. Приготвих се за обичайната за последните ни срещи целувка по нея, но той ме изненада, като ме дръпна към себе си. Блъснах се в гърдите му и затаих дъх. Знаех, че ще последва целувка. Балтазар, обаче, ме изненада отново. Той просто ме прегърна силно.
- Благодаря ти, Фиора. - погледнах го въпросително, но той само се усмихна, пусна ме и си тръгна. Наистина ме влудяваше.

В следващите няколко дни нетърпението ми се засилваше и очаквах следващата ни среща с Балтазар, която щеше да се състои на коледното парти. Вършех като робот задълженията си в магазина и бях много разсеяна. Всички коледни елементи около мен само ми напомняха за събитието и ме караха да тръпна в очакване.
В деня на събитието затворих по-рано и отидох да се приготвям вкъщи. Взех си вана, за да премахна напрежението от себе си и се заех да се приведа във вид на коледен елф. Когато застанах пред огледалото в окончателен образ, сърцето ми спря. Изглеждах зашеметяващо и това нямаше да бъде така без помощта на Балтазар и неговите подаръци. Докато си мислех за него, една ужасяваща мисъл се стовари с пълна сила в съзнанието ми. Бях се влюбила в този очарователен самотен баща и влюбването беше опустошително. Цялата се разтреперих от силата на това осъзнаване и панически се зачудих какво да правя. Той очевидно имаше интерес към мен, но не знаех докъде се простираше. Господи, какво щях да правя? Почти реших да се откажа да ходя на събитието, но с последни остатъци на волята си реших все пак да отида.
Като нервна влюбена ученичка се завлачих до мястото, където щеше да се проведе. Всичко бе украсено подобаващо и коледното настроение се усещаше във всеки детайл. Балтазар бе надминал себе си. ресторантът беше с огромна зала, пълна с кръгли маси, а в дъното й имаше параван с коледна тематика, който скриваше сигурно поредната изненада на Балтазар. Докато се чудех каква ли е тя, ме настаниха на една от масите. Залата започна да се пълни постепенно и забелязах, че всички бяха облечени  с някакъв костюм на герой от приказките. Явно дрескодът го изискваше, помислих си с усмивка. Имаше еленчета, Снежанки, джуджета, елфи и всякакви други митични същества.
Докато се наслаждавах на всичко това, до мен се приближи един Дядо Коледа и ми каза:
-                     ХО ХО ХО,  малък сладък елф! Ела с мен! Имаме работа за вършене! – засмях се, когато установих, че това е Балтазар и поех с удоволствие ръката му, макар сърцето ми да биеше до пръсване. Очите му блестяха над бялата му пухкава брада и ме омагьсваха. Завлачи ме до центъра на залата, където можехме да бъдем видяни от всички и започна да говори:
-                     Скъпи мои приятели! Тази вечер е прекрасна, благодарение на вашето присъствие! Подготвил съм ви няколко изненади и веднага започвам да ви ги показвам. Първо, днес ОКонъл Ентърпрайсиз става на 10 години! – в залата гръмна бурна вълна от аплодисменти, а аз се изненадах, че има такава годишнина. Явно затова се стараеше толкова.
-                     Без вас това нямаше да бъде възможно! Затова, едно голямо БЛАГОДАРЯ! – той изрева последната дума, а в залата от тавана полетяха стотици балони.
-                     Тези балони не са обикновени. Във всеки от тях има по едно картонче. На него може да пише „Весели празници!”. Но ако пише: „Дядо Коледа ще сбъдне ваше желание!”, елате с картончето при мен и моя елф, за да видим дали сте слушали наистина през годината. – след тези думи и нова вълна аплодисменти, Балтазар ме повлече отново към един трон, който бяха донесли специално за него. Той се настани на него със самодоволен вид и печелившите започнаха да се наредят на опашка, която аз контролирах. Балтазар изслуша желанията на всеки един от десетките късметлии и с усмивка в гласа нареждаше на други помощници да изпълнят желанията по един или друг начин. Не отказа на никой и всичко беше наистина прекрасно, защото служителите му бяха луди по него. Когато и последният се върна на масата си с доволна и глуповата усмивка на лицето си, Балтазар се обърна към мен, подаде ми ръка, която поех и ме дръпна да седна в скута му. Изкикотих се истерично и той ме щипна по бузата.
-                     Е, мое малко сладко елфче, кажи на Дядо Коледа, слушка ли тази година? – поклатих отрицателно глава.
-                     Дядо Коледа не ти вярва, защото лично е проверил, че си в списъка на най-послушните деца. Затова и има нещо за теб. Той хвана един балон, който летеше наоколо и ми го подаде. Спуках го и извадих картончето. На него не пишеше нито „Весели празници”, нито „Дядо Коледа ще сбъдне ваше желание”. На картончето пишеше следното:

„Скъпа моя Фиора, години наред скитах самотен по света, управлявах компанията си и търсех щастие. Никога не съм очаквал, че ще го намеря в едно малко кокектно магазинче за цветя, докато купувам букет за майка си. Няма да забравя твоята лъчезарност, докато с любов правеше букета. Ти беше светлина и любов. Още в този момент исках да те грабна и да те отвлека. Но, за съжаление, нямаше да е особено цивилизовано. Затова реших да те спечеля по друг начин. Знаех си, че няма да те трогна особено с подаръците или с това, че използвах Гавин, но въпреки това не се отказвах. Затова тази вечер искам да ти разкрия чувствата си и да сбъдна едно твое желание.”

Вдигнах рязко поглед към него и отворих уста да изсипя една камара въпроси. Той докосна с пръст устните ми и заговори:
-                     Нека аз говоря, Фиора! Иначе никога няма да мога да ти го кажа. Влюбих се в теб от пръв поглед. Ти беше прекрасна! Всеки път, когато те наблюдавах, аз се влюбвах още повече в теб. И когато най-сетне се видяхме след като Гавин ти даде розата, не можех да издържам повече. Не очаквам да отвърнеш на чувствата ми, но ти обещах да изпълня едно желание. Само трябва да кажеш какво да бъде то. – той сви рамене и зачака моя отговор. Гледах го невярващо и исках да се ощипя, за да видя дали не сънувам. Мислих дълго какво да му отговоря. Щом споделяше моите чувства, нямаше какво да чакам после. Наведох се и прошепнах в ухото му:
-                     Искам теб! – ръцете му ме притиснаха радостно към него и след хвърлянето на бялата брада настрана, Балтазар ме разтопи с най-сладката целувка, която съм получавала някога. Този мъж определено знаеше как да се целува. Всяка рационална мисъл изчезна от съзанието ми. След миг или вечност, той се отдръпна леко от мен и хвана ръката ми.
-                     Тогава, безценна Фиора, ще ме имаш! – той сложи на пръста ми умопомрачителен годежен пръстен. Очите ми се насълзиха, защото не можех да повярвам, че след всичките тези самотни години, най-сетне открих щастието си. Балтазар обяви новината на присъстващите, а след малко щракна с пръсти и паравана се махна. Зад него видях свещеник, моята най-добра приятелка и още един мъж, които, очевидно, бяха свидетели. Нещата ескалираха твърде бързо за вкуса ми, но какво пък – един живот живеем. Церемонията беше пищна и красива, докато Дядо Коледа и неговият елф сключваха съюз, стар като легендата за белобрадия старец. А аз получих своето коледно чудо!

Няма коментари:

Публикуване на коментар