Петъчна приказка: ТЪНКА Е ГРАНИЦАТА...

Мразех тъпото копеле. Всеки ден от последните месеци ми късаше нервите с арогантните си забележки. По-противното беше, че с всички останали се държеше добре и те го боготворяха. Всеки мой намек за „специалното” му отношение пред началника биваше отминат с махване на ръката и снизходителна усмивка. Вечер лежах в леглото и неспирно измислях какви ли не гадости, които исках да причиня на това недоразумение на природата. Не знаех как издържам по цял ден. Омразата изгаряше вътрешностите ми само като го чуех да влиза в офиса. А последвалата поздравителна тирада ме караше да чувствам сутрешно гадене без реална причина. Той беше коренът на злото в живота ми!

Тази сутрин не бе по-различна. Вратата на асансьора се отвори и чух характерните му стъпки. Наперената му горда походка – на победител, сякаш всичко в тази фирма, включително и ние, служителите, му принадлежеше. Противно на предстоящата за деня жега, той бе облечен в тъмен офис панталон, черна риза и тънка вратовръзка, от онези, които нашепваха „мръсник”. Все още не бе свалил убийственитес си слънчеви очила, с които е карал убийствения си джип. Лъскавата му черна коса бе разрошена от попътния вятър, който е влизал през сваления му прозорец. Махна очилата си и огледа офиса с победоносна усмивка и измамно топлите си кафяви очи. Ето, време беше, поех си дъх при първите му думи:

-                     Добро утро, колеги! Как сте? Надявам се да сте спали чудесно през тази нощ! Навън най-сетне е същинско лято и който не е планувал отпуската си – време е за море!!! – потиснах гаденето си и изстенах наум – защо трябваше да ми напомня за отпуската?! Имах цяла седмица дотогава! Продължих да щракам на клавиатурата, защото идваше втора фаза от сутрешната му шоу програма, а и неговите поданици бяха спряли ентусиазираните овации по негов адрес. Чух стъпките му да приближават бюрото ми. Преглътнах мъчително.

-                     Здравей, проскубаното ми морковче! Изглеждаш ужасно днес! Какво се е случило с теб? Да не би цяла нощ да си будувала в мисли за мен? – гласът му бе изълнен с подигравателни нотки, които, заедно с обръщението му, ме изкарваха всеки път извън кожата ми. Не го удостоих с отговор, както винаги, а той, уж случайно, бутна купчината с документи, които бях подредила старателно на бюрото си. За бога, дори в училище не са ме тормозели така! А дори не беше някоя кучка!

Докато събирах документите си, редях ругатни по негов адрес. Надявах се поне ушите му да имат доблестта да горят от това. Усещах се на ръба на силите си, но просто не можех да напусна. Имах нужда от тази работа. Трябваше да стисна зъби още малко. Само още четири дни и отивам в моя малък райски кът. Там, където няма тълпи, няма арогантния и надут Джон Сойер, има само спокойствие, море, плаж, бриз и домашно приготвено мохито. Примижах и примляснах от наслада при представата за мохитото. В следващия миг подскочих от крясъка, който се нададе от кабинета на шефа – там, където бе изчезнал Джон за сутрешното си бъбрене на кафе с големия бос. Още една черна точка в негова „полза”.

-                     Ханаааааааааа! Ела веднага в кабинета ми! – Раменете ми увиснаха. Явно днес щеше да е от онези изключително гадни дни. Забързах към шефа. Заварих Джон да отпива от кафето си с надменно-доволна физиономия, а Ларсън, шефът, беше в обичайното си прединфарктно състояние.

-                     Хана! Тази седмица има един важен проект, който Джон трябва да изпълни преди да излезе в отпуска. От днес ти ще си му помощник и ще изпълняваш всичките му нареждания. От този проект зависи работата ти! – пребледнях и усетих как сграбчвам ръба на шкафа зад мен. По дяволите, не само денят щеше да е изключително гаден. Цялата седмица се очертаваше такава. Добрата новина беше, че можеше да е последната в този ад. Няма Господ, явно. Щях да съм роб на тоя нещастник.

-                     Надявам се да се разбираме добре... – докато шефа гледаше на другата посока, Джон оформи с устни думата „морковче”. Трябваше да вдигна бюрото и да го стоваря в нахилената му физиономия. Мразех тъпото копеле. И мразех обръщението му! Аз бях с тъмночервена коса! Изобщо не приличах на морков, а и какво да направя, че беше безподобно къдрава и не признаваше никакво оформление. Боже, щях да се разплача пред двамата ми най-големи врагове. Овладях се с херкулесово усилие и кимнах мълчаливо.

-                     Хайде, Джон, Хана, залавяйте се за работа и само да се провали проектът, Хана изхвърча! –тонът на Ларсън не търпеше никакви възражения. Изчаках Джон да стане и тръгнах към вратата. Той се втурна и с подигравателен жест я отвори пред мен. Едвам сдържайки се, тръгнах да излизам. Докато минавах покрай него го чух да казва:

-                     О, ще бъде незабравима седмица, морковчето ми! -  Боже, порази ме с мълния тук и сега!

И наистина беше незабравима седмица. Той ме правеше луда. Звънеше ми в 11 през нощта с нареждане да напиша нещо или в 4 сутринта, че трябва спешно да му занеса нещо за деня веднага. По цял ден нямах минутка спокойствие. Всичко, което виждах, чувах и мразех, беше Джон.

Дойде петък и бях на ръба на изтощението. Дори не обърнах внимание на Джон, когато влетя в офиса със стандартната си нахилена физиономия. Не реагирах, когато дойде и ме обля с противните си думи. Цяла сутрин ме болеше главата и ми се виеше свят. А денят щеше да бъде дълъг. Имаше още да се работи по проекта и започваше да ме осенява мисълта, че наистина ще е окончателно последният ми работен ден тук.

Някъде по обяд обърках един от файловете, които трябваше да напиша и го изпратих в грешен формат на Джон. Докато той викаше по мен, изнервен от крайния срок, усетих как постепенно изчезват всички шумове покай мен и потъвам в блажен мрак, докато разтревожен глас крещи името ми. Чудно на кой ли принадлежеше? Беше ми странно познат.

Отворих очи. Чувствах се чудесно и когато видях, че съм си у дома, се протегнах и изцвилих щастливо. За първи път от дни се чувствах отпочинала.

-                       Радвам се, че вече си по-добре. – сериозният мъжки глас отекна от тъмния ъгъл на стаята ми, където стоеше любимият ми люлеещ се стол. Потиснах писъка си и с трепереща ръка светнах лампата. Зяпнах от изненада, когато видях Джон да седи на стола с измъчено и брадясало лице.

-                     Какво правиш тук, за бога?! – възкликнах, когато се опомних.

-                     Нищо ли не помниш? – попита с мъка той.

-                     Какво да помня?

-                     Ти припадна, Хана. – потръпнах от странно чувство, когато ме нарече за първи път с името ми. Чакай малко, припаднала съм?

-                     Какво?!

-                     Да. Лекарите казаха, че е от преумора. И вината за това е изцяло моя. Когато вчера се срути в краката ми, осъзнах на какво съм те подложил.

-                     Аз, няма проб... Вчера?! Кой ден сме днес?!

-                     Събота. – отговори тихо той.

-                     Ти си бил през цялото време тук? – с треперещ глас попитах.

-                     Да. Лекарите казаха, че не трябва да си сама, а не знаех на кой твой познат да се обадя.

-                     Ъм... нямаше нужда... аз... благодаря ти...

-                     Няма за какво да ми благодариш! Та аз те докарах до това състояние заради проклетия проект! – изръмжа той. За първи път го виждах толкова ядосан. От арогантността и надменността му нямаше и помен.

-                     Ами проектът? – попитах тревожно.

-                     Всичко приключи. – махна той с ръка.

-                     О... значи в понеделник ще дойда да си събера нещата тогава... – омърлуших се аз.

-                     Какви глупости говориш? – възкликна ядосано той.

-                     Ами нали каза, че всичко е приключило и проектът се е провалил.

-                     Кога съм казвал, че се е провалил? Всичко е наред. От днес си в отпуска официално. Имаш нареждане от лекарите да си починеш добре. Ларсън дори ти даде 3 допълнителни дни. – облещих се насреща му. Ларсън ми е дал още отпуска?! Та това е чудо на чудесата! Е, все пак съм спретнала страхотно шоу. Изправих се в леглото и тръгнах да ставам. Джон се спусна да ми помогне. Поредната изненада.

-                      Благодаря ти. – промълвих.

-                     За нищо. Вече ти казах, че няма за какво да ми благодариш!

-                     Добре, поне нека ти направя нещо за хапване. Банята е на твое разположение, ако искаш. – проявих гостоприемство, на каквото не очаквах да съм способна заради този човек.

-                     Не, аз ще ти направя нещо за хапване, а после ще се уверя, че си добре и ще се прибера вкъщи за душа.  – в следващия един час той ми приготви палачинки, въртеше се около мен като майка квачка и наистина не си тръгна, докато не се увери, че съм добре. Обеща дори да се обади по-късно, за да ме провери. Когато останах сама в апартамента си, почувствах странна празнота и невероятна самота.

Джон действително се обади няколко пъти, а и на следващия ден. В понеделник вече бях отпрашила с колата за моето райско кътче и се постарах всичко това да остане зад гърба ми като странен спомен. Когато най-сетне стигнах до бунгалото, което наемах обикновено, излязох като пияна от колата. Строполих се върху стола на верандата и обхванах с поглед ширналото се пред мен море. Сълзите мокреха бузите ми, а сърцето ми прескачаше. Беше красиво. Най-сетне отново бях тук. Моето място. Моето най-прекрасно място, където границата е толкова тънка между световете, където стихиите пируват една с друга. Тук, където съм аз. Беше прекрасно.

Съвзех се след известно време и разопаковах багажа си. Харесвах това , че комплексът беше така организиран, че от каквото имаш нужда, можеш да го намериш без да излизаш от него, а също така и без да се налага да контактуваш с други хора. Това беше място за отдих и истинска почивка, а не да чуваш трополящите крачета на чуждите деца, които бяха избягали от зоологическата градина, или да чуваш нечии препирни и скандали. В близост до мен нямаше бунгала, освен едно, което никога не бяха наемали, докато аз почивах тук. Бях прекарала най-страхотните си моменти на това място – ловях риба, правех дълги разходки по безкрайната плажна ивица, отдавах се на йога и самовглъбение – все неща, от които имах убийствена нужда, заради тежката и стресова работа. Особено заради Джон. Отпъдих веднага мислите за него, защото тръгнаха в нежеланата посока на странното му държание в събота и неделя.

Вечерта, след като бях прекарала страхотен ден в гореизброените неща, видях, че за първи път имам съсед. Мернах колата, която спря пред бунгалото и някой слезе от нея, но от храстите не видях кой беше, а и се стъмваше вече. Обещах си сутринта да видя кой ще ми нарушава спокойствието.

Отпочинала и безкрайно щастлива се събудих за новия ден, огрявана от лъчите на морското слънце. Чувах веселото плискане на вълните и скочих с готовност от леглото. Исках да отида и да потичам по плажа. Вече правех втората дължина, когато забелязах някой да седи в края на ивицата. Забавих малко и го огледах. Беше с гръб към мен. Сърф панталоните му прилепваха неприлично по мммвф... чудесно оформените му крака. Вода се стичаше по широкия му гръб, който придаваше внушителност на силуета му, огрян от слънцето. Кърпата с малки пиратски черепчета скриваше косата му. Предположих, че това е съседът ми. Въздъхнах, трябваше да го поздравя, рано или късно, и да го помоля да не прави диви купони.

Приближих се и го заговорих, преди да се е обърнал:

-                      Здравейте, аз съм от номер 6. Казвам се Хана... – той се обърна и възкликна:

-                     Морковчето ми, какво правиш тук?! – както се бях засилила към него, в изненадата си се спънах в едно дърво, изхвърлено от водата, и се захлупих върху него. Той изпъшка от сблъсъка с мокрия пясък. Лежах върху него и не можех да повярвам, че Джон е тук. Вълните обилаваха  раменете му, а в очите му имаше странен блясък.

-                     Джон?! – извиках аз.

-                     Не че нещо, но ще може ли да слезеш от мен, морковче? – усетих се в каква поза сме и скочих. Той се разсмя на физиономията ми.

-                     Как така си тук?

-                     Защо? Не може ли да почивам и аз на подобно място?

-                     Не, просто никога не съм те виждала тук! – отвърнах раздразнено и се обърнах, за да си тръгна.

-                     Може би просто не си гледала достатъчно. – каза той зад гърба ми.  – Е, радвам се, че ще има с кой да си изкарам отпуската, поне. – продължи след малко и аз се заковах на място. Какво имаше предвид с това, за бога? Изстенах мислено и се опитах да задържа самообладанието си на място, а беше трудно.

-                     Моля? – с несигурен глас попитах, докато се обръщах към него. Познавах тази физиономия. Джон изглеждаше като ангел, само когато е намислил нещо много демонично.

-                     Ами, ти си тук, съседи сме, сами сме – защо да не обединим усилията и ресурсите си, за да си прекараме чудесно? – исках да изкрещя, дори почти си отворих устата да изкрещя, мислено изкрещях, но знаех, че няма смисъл.

-                     Дошла съм да си почина и да се откъсна от работата си, Джон, не да почивам с нея.

-                     О, колко интересно – нима аз съм олицетворение на работата ти? Явно само мен възприемаш като надежден и приятен колега, с когото свързваш работата си. Това е чудесно – значи няма да ти е неприятно. – представих си как дера очите му. Връщам си думите назад – Бог очевидно имаше и ме мразеше! Врътнах се ядно и прекосих разстоянието до бунгалото си с яростна крачка. Джон извика зад мен:

-                     Ще дойда по-късно, за да обядваме! – препънах се точно на входа на бунгалото и ако не се бях хванала за рамката, директно се пльосвах по очи на пода. Проклетият идиот! Как смееше да идва и да ми разваля почивката така?!

С някакъв невероятен късмет, успявах да му се измъквам няколко дни, докато накрая не ме причака пред вратата на бунгалото, седнал на масата ми и опънал една впечатляваща софра. Само при вида на различните плодове, гарнирани с шоколад и други тайнствено-вкусни нещица и ми се напълни устата със слюнка.  После забелязах морковите поставени на празното място срещу него и кръвта ми закипя.

-                     Какво правиш?

-                     Не виждаш ли – вечерям. Дори и на теб съм донесъл нещичко. – той махна неопределено към морковите.

-                     Не обичам моркови. – изръмжах тихо.

-                     О, извинявай, колко съм тъп. Не съобразих, че това би било проява на канибализъм. – завайка се той. Сграбчих единия морков и го размахах заплашително пред лицето му:

-                     Ако още веднъж направиш препратка към проклетите моркови, ще ти избода очите с тях!!! – той ме погледна стреснато и после отметна глава назад, за да избухне в див смях!

-                     О, Хана, това е чудесно! – каза след малко, когато вече се бе успокоил, а аз го гледах кисело, скръстила ръце. Чинията с морковите бе отдавна дръпната настрана, за да бъде заменена от щедра порция пъпеш, диня и грозде.

-                     Много ми харесва, когато си така ядосана. Заприличваш толкова много на мор... – ръката ми се стрелна към морковите и той млъкна, вдигайки ръце в помирителен жест.

-                     Извинявай. Спирам. – той се облегна назад в стола и запали цигара.

-                     Кажи ми, Хана, защо жена като теб идва сама на почивка в това забутано място? Всеки друг бих разбрал, но теб – не.

-                     Какво има за разбиране? Обичам усамотението, така си почивам най-добре, особено след като в работата е... – затворих устата си с изтракване, преди да продължа. Все още не ми се беше разминало уволнението напълно, така че да не натискам късмета си.

-                     Какво в работата? – попита сериозно той. Отместих поглед от него, за да наблюдавам уж морето.

-                     Нищо, та както казвах – обичам уединението. Нямам кой знае какви приятели, повечето са семейни и затова се налага да идвам сама, особено последните години. А тук ми харесва – природата е във вихъра си на това място. – дори се усмихнах. Когато се обърнах към Джон, той ме гледаше странно. Прочисти гърло и каза:

-                     Ти си странна жена, Хана.

-                     Знам, не е нужно да ми го напомняш непрекъснато. – горчиво му отговорих.

-                     Не, не ме разбра – нямах предви в лошия смисъл. Аз обичам глъчката и морето – неразривно свързани са. И си имам дори любимо място на юг. Както се пееше в една песен „Мечтая за море от септември”, но обичам компанията, защото, когато са споделени нещата – всичко е по-прекрасно. Затова си ми странна, трудно ми е да си представя да бъда сам.

-                     Че защо ти е да бъдеш сам? Ти нямаш нужда от това. Теб всички те харесват и са готови да стъпваш по тях. – той ме изгледа изненадано, а после допълни:

-                     Всички, освен теб.

-                     Да. Нямам желание нито да стъпваш по мен, нито да ме наричаш морков, нито да те харесвам, Джон. И не мога да разбера защо, след като толкова те ненавиждам, се озовавам тук, на моето свещено място, където бягам от теб и лекувам раните си от твоите думи и действия, с теб?! Защо Бог ме наказва с това?! – изпитах съвсем лека вина, когато забелязах болката в погледа му, но побързах да стана и да се прибера в бунгалото, залоствайки вратата след себе си. Господи, какво беше това ужасно чувство, което изпитвах? Защо наговорих всички тези неща? Та аз се принизих до неговото ниво и станах ужасна. Хвърлих се в леглото и заспах от изтощение след необяснимя рев, който му дръпнах.

На сутринта всичко ми беше черно. Станах и излязох на терасата. Морето ми изглеждаше необичайно бурно, сякаш в отговор на думите ми от снощи. Погледнах надолу и видях една бележка закачена за масата. Взех и зачетох:

„Хана, извинявай, че съм те накарал да ме мразиш толкова много. Не очаквах, че държанието или думите ми ще те озлобят дотолкова, че да ме ненавиждаш. Прости ми за всичко. Бъди спокойна, няма да те закачам повече.”

Бележката не оправи настроението ми. Погледнах към бунгалото му и с облекчение установих, че колата му е още там. Значи не си беше тръгнал, слава богу. Вкопчих се в масата, когато установих, че не искам той да си заминава и че това би ме наранило повече от глупавото му обръщение. По дяволите! Какво ми ставаше?!

Отидох към плажа. Шумът на вълните ми харесваше. Предстоеше май буря. Усещах как се наелектризирам. На няколко метра пред мен видях някой да излиза сред вълните. Затаих дъх, беше Джон. Той вървеше към мен, когато нещо сякаш го дръпна и се строполи във водата. Започна видимо да се бори с вълните и аз хукнах към него. Морето ставаше все по-бурно, едва го стигнах. Не видях с какво се бори и дали изобщо има нещо, но успях да го хвана и, под въздействието на адреналина, го издърпах на безопасно място. Имаше кръв навсякъде. Сърцето ми спря. Видях следите от зъби по крака му. С херкулесовски усилия го завлачих до бунгалото ми. Промих раната, докато чаках лекаря на комплекса да дойде. Не беше много сериозна, но Джон бълнуваше. Това, че ме притесни – притесни ме, но повече ме притесни какво бълнуваше. Чувах комбинации от „моркови”, „обичам те” и името ми. Загледах се безпомощно в него и установих мрачно, че границата между омразата и любовта бе наистина тънка. Проклех се наум, че съм позволила това да се случи, докато галех лицето му.

Лекарят дойде след малко и установи, че Джон е ухапан от някаква отровна риба, но, слава богу, има антидот. Щеше да му е нужна почивка няколко дни и някой да се грижи за него. Въздъхнах – е, определено беше незабравима ваканция.

Джон прекара нощта в моето бунгало. Треската беше попреминала и вече не чувах непрекъснато за морковите, които той обича. Не можах да заспя, защото новооткритите ми чувства ме държаха твърде будна. Не знаех с какво съм заслужила всичко това, но по-неподходящ човек не намерих, за да се влюбя. 

-                     Хана... – чух дрезгавия му глас да ме вика. Сега съм Хана, а? Цяла нощ за моркови мислиш, проклетийо! Скочих и отидох при него.

-                     Как си, Джон?

-                     Защо се чувствам все едно ме е прегазил валяк? – попита той, примлясквайки от сухота в устата. Дадох му да пие вода.

-                     Ами, ухапа те отровна риба.

-                     Уау... – каза той, спирайки чашата на средата на пътя до устата му.

-                     Да, уау. Аз те извадих от водата. – той се задави с водата и ме погледна изумено. Вдигнах рамене:

-                     Искаше да те оставя ли? Тюх, извинявай. – ухилих се гадно аз.

-                     Май е мой ред да ти благодаря. Даже съм ти длъжник. – промълви той, а след малко ме попита тихо:

-                     Защо ме мразиш толкова? – изненадах се от въпроса му и се замислих, преди да му отговоря.

-                     Ти си арогантен, нахален, всеки ден ме тормозиш, наричаш ме морков, правиш ми номера, а с всички други се държиш добре. – той се засмя тъжно на думите ми.

-                     Явно моят еквивалент на дърпането на плитки от ученическите години не е свършил работа. – зяпнах го тъпо. Какво имаше предвид? Той погледна плитките, които, по странно стечение на обстоятелствата, си бях сплела снощи. Протегна ръка и хвана едната, въртейки я между пръстите си.

-                     Нали знаеш, морковчето ми, че малките момченца показват на едно момиче, че го харесват, като му дърпат плитките и му въртят какви ли не номера, за да го впечатлят. – примигнах още по-тъпо насреща му. Какво общо имаше това с мен и защо си играеше с плитката ми. В следващия момент разбрах. Сграбчи я и ме дръпна към себе си. Устните му бяха топли и сухи, когато докоснаха моите. Съзнанието ми се изключи и тялото ми включи енергийното захранване, насочено само в една точка. Целувката разгоря желания, които не съм подозирала, че имам, а когато приключи, исках да изхленча разочаровано. Джон ме гледаше с блеснал поглед.

-                     Искаш да кажеш, че през цялото време си ме харесвал?

-                     Не, скъпо ми морковче. Бях безнадеждно влюбен в теб през цялото време. – Известно време давах на заето.

-                     А защо ми викаш морков? – попитах кисело аз.

-                     Защото, скъпа моя, първият път, когато те видях, седеше на една пейка в градинката пред офиса. Слънцето те огряваше, правейки косата ти почти с цвета на въпросния плодо-зеленчук, а ти ядеше един морков с такава наслада, че си помислих, че това е подходящо обръщение. Очевидно съм грешал. Поклатих отрицателно глава.

-                     Не, през цялото време си мислех, че живееш, за да вгорчиш живота ми, затова мразех обръщението. Но, така поставени нещата... да речем, че нямам против. – усмихнах му се леко.

-                     Какво искаш да кажеш? – попита ме той с надежда в гласа.

-                     Искам да кажа, че границата между омразата и любовта, очевидно, е твърде тънка. – и го целунах, за да му покажа колко точно...