Петъчна приказка: Черният жътвар

Бягах. Някой ме гонеше. Сърцето ми биеше лудо от страх. Улицата се изкривяваше абстрактно пред очите ми. Трудно ми бе да намеря следващата си стъпка. Тичах с всичка сила. Знаех, че трябва да го правя, иначе беше свършено с мен. Бях на края на силите си. Чух стъпките зад себе си. Бяха равни, сигурни, напредващи стремително. Нямаше никакво оживено място, навсякъде бе тъмно, страшно. Преследвачът ми се приближаваше. Чувах дъха му зад себе си. Пред мен видях светлина и с надежда се спуснах натам. Бях на крачка от нея, когато той ме дръпна за косата и ме удари в стената. Ударът ми изкара въздуха и с хриптене се опитвах да си поема дъх. Мъжът запуши устата ми и се втренчи в мен. Виждах само очите му. Бяха очите на луд – кръвясали, с разширени зеници. Вдигна ръката си на нивото на лицето ми и проблясна острието на нож. Замятах се лудо в хватката му. Той изръмжа нещо и с луд смях преряза гърлото ми. Болката блокира сетивата ми и усетих как бавно се свлякох по стената в краката му. Той седеше и ме гледаше, а зъбите му блестяха в най-ужасяващата усмивка, която някога бях виждала. В последния миг, преди да се пренеса в отвъдното, видях друг мъж, който висеше във въздуха над убиеца. Беше целият в черно, сякаш дори бе обвит в черна светлина. В ръката си държеше пясъчен часовник, в който изтичаше последната прашинка от горната половина. Той го прибра и тогава видях, че на кръста му виси ножница. Бавно посегна и извади дълга черна катана от нея. Тогава, в този ужасяващ миг, разбрах, че това е Черният жътвар, дошъл да вземе душата ми...

Поех си рязко дъх и скочих в леглото си. Усетих, че сълзи се стичат по бузите ми. Дишането ми бе накъсано и тежко. Отново бях сънувала този ужасен сън. По дяволите, през последните няколко месеца бях умирала по стотици различни начини. Ходих  по какви ли не специалисти – психолози, врачки, баячки и прочее. Дори бях на ръба да бъда освидетелствана, за да не посегна на живота си вследствие на тия сънища. В мен имаше жажда за живот. Ценях си го, трудно щях да посегна на собствения си. Но въпреки това, бях уплашена. Тези сънища означаваха нещо. Не бяха просто плод на посъзнанието ми. Изчетох всичко, което успях да открия за, така наречените, Богове на смъртта. Като изключим общоизвестната представа за скелета с наметалото и косата, друга персонификация в Японската митология е тази на Енма – негов първообраз е Яма в Индия и Янлуо в Китай. Той управлява подземния свят, подобно на гръцкия Хадес, и преценява дали душата ще отиде в рая или ада.  Шинигамитата са сравнително нови божества, които са еквивалент на Жътварите в западната митология. За тях не се знае много, но са най-близки до човешкия образ. Предпочитаното от тях оръжие е катаната, от време на време и косата. Навсякъде легендите варират и ми беше изключително трудно да ги систематизирам, но като че ли образът, който се появява в сънищата ми, е Шинигами.

 Не знаех защо японско божество е в моя сън, но това, че не знаех, определено не ме успокояваше. С всяка измината нощ, тревогата, която ме бе налегнала, се превръщаше в примирение – в най-лошия случай, щях да умра по един от начините, които бях преживяла толкова пъти. Прострелването не си беше работа, защото болката наистина бе много силна. Обезглавяването го изключвам от персоналните фаворити – според учените, а и според съня ми – още 5 минути усещах всичко и бях в съзнание, по дяволите. Най-бързо се умираше от директен удар в сърцето или разрязана артерия. Но най-любимият ми е приспивателни – тихо, безболезнено, в съня. Е, едва ли щях да имам избор, но поне имах „опит”.

Въздъхнах и станах. Опитът изобщо не смекчаваше ужаса и силните усещания, които изпитвах всеки път. Очаквах, че при тези кошмари, щях да имам проблеми със заспиването, но за учудване на всички около мен, и на мен самата, заспивах в момента, в който главата ми докоснеше възглавницата.

Спрях да мисля за това и отидох в банята. Светнах лампата и се надвесих над мивката, загледана в отражението си в огледалото. От там ми отвръщаше едно сънливо изражение на млада, но уморена жена, с дълга чуплива светла коса и зелени очи. Тези очи в момента бяха кръвясали от сълзите и от ранното събуждане. Беше два часа през нощта. Измих си лицето и отидох на балкона. Запалих цигара. Нощното небе беше ясно и изпъстрено със звезди. Тази нощ имаше повече от обикновено. Странно защо. Загледах се в тях.

-                     Звезди, колко ли съдби сте видяли, колко ли животи са угаснали пред вашия поглед, колко ли още ще се изнижат като прашинки в пясъчния часовник на някой Шинигами, докато си изпиете сутрешното кафе? – поклатих глава след откровението, в което изпаднах.

Погледнах надолу от балкона и се задавих си дима от цигарата при рязкото вдишване. Сърцето ми пропусна удар. В уличката зад блока лежеше тялото на жена, убита по същия начин, по който аз бях убита в съня си преди малко. Хвърлих цигарата и се прибрах в стаята си. Облегнах се на стената и се свлякох, захапала юмрука си. Какво, по дяволите ставаше тук?! Погледнах през прозореца и една сянка тъкмо се стопяваше във въздуха. Успях да мярна черната ножница. Ако някога сте били толкова уплашени, че единственото, което можете да правите, е да треперите и да вдишвате и издишвате панически, то знаете как се чувствах аз в този момент. Съзнанието ми отричаше видяното, не искаше да осмисли всичко това, не искаше да направи връзката между съня ми и жената долу в уличката, както и изчезващото нещо в нищото.

Отидох в кухнята и си налях щедра доза джин. Разредих го с фанта портокал и се тръшнах на канапето в хола. Мамка му. Нещо не беше в ред със  съзнанието ми. Не знам, може би трябваше да осмисля добре идеята за освидетелстването ми. Така поне щях наистина да имам някаква безопасност.

Отпих от питието. После го изплюх с всичка сила. Хвърлих чашата и се облегнах ужасено в облегалката. Очите ми се взираха в съществото, стоящо гордо изправено пред мен. Стаята зад него изведнъж бе станала толкова черна. Не можех да различа добре лицето, явно това бе целта, но знаех, че това е Шинигамито, който виждах в съня си. На кръста му проблясваше черната ножница, на колана висеше часовник. Изтръпнах. Ясно – бе дошъл и моят ред. Изведнъж всичко сякаш изчезна и ме обзе безумно спокойствие. Почувствах се отпусната блажено и нищо на тнози свят не ме притесняваше. 

-                      Добър вечер. – каза той и леко се поклони. Кимнах му и  му отговорих със същото.

-                      На какво дължа тази чест, Шинигами? – попитах го след малко. Той махна ножницата с катаната, сложи я на масата и седна на другото канапе.

-                     Ще ми налееш ли каквото пиеш и ти? – помоли ме той. Кимнах и станах като насън. Върнах се след малко и оставих чашата пред него. Той извади цигара и запали. Тъмният облак около него се разнесе и разкри обикновено човешко лице, невероятно красиво, но човешко. Дълга черна коса се спускаше по раменете му. След секунда вече бе вързана на опашка. Очите му, противно на очакванията да са черни, бяха много сиви, почти бели. Това му придаваше леко нереален вид. Чаках да проговори.

-                     Е, Шери, сладко име, между другото, тук съм не по работа. – очаквах да гвори по-сериозно и студено, но тонът му звучеше като на някой, който кара сърф, обича силните усещания и прекарва голяма част от времето си на слънце, цакайки карти и пиейки бира, например.

-                       Допреди малко със сигурност беше по работа. – промърморих, докато отпивах от своя джин. Той се засмя и ме полазиха тръпки. Зловещо си беше Жътварят да седи в хола ти, да пие джин и да ти се смее. Бррр... Добре, че не беше във формата на скелет. Щеше да е трудно смилаем образ.

-                     Мда, наложи се. Знам, гадно е – под прозореца ти точно и така нататък. Незнайно защо, обаче, напоследък доста често те виждам да шпионираш работния ми процес през очите на жертвите. – преглътнах мъчително. Какво означаваше това „незнайно защо”? Нима и той не бе наясно, с тревога си помислих.

-                      Не бих определила това като шпиониране, повярвай ми. – побързах да се защитя. Нямах желание да оставям лошо впечатление у госта си.  – А и със сигурност бих искала това да престане. Отворена съм за предложения. – той премести ръката си от облегалката на дивана към часовника на кръста и кръвта ми се вледени във вените, докато очаквах да ме съсече.

-                     За Бога, момиче, не съм дошъл да те убивам, спри да ми се цъклиш на всяко движение. – възкликна възмутено той, ръкомахайкии във въздуха. Последва едно полуоцъкляне от моя страна, което успешно превърнах в примигване.

-                     Благодаря за това успокоение, имах нужда. – прочистих гърлото си след малко, а той махна с ръка, че темата е приключила.

-                     Колкото до предложенията, към които си отворена – там ще имаме малък проблем. Той се състои в това, сладурче, че нямам ни най-малка представа защо се случва всичко това с теб. Досега не съм имал такъв случай, но трябва да прекратим цялата лудост по някакъв начин. Не, няма да те убивам, но не ме и разбирай погрешно – не съм загрижен за теб, колкото за себе си. Обикновено жертвите, чиито живот вземам, имат празен поглед, душата им е изчезнала. Но твоето цъклене от преди малко го гледам непрекъснато и почва да ми лази по нервите. – размърдах се от неудобство. Не беше добре да лазя по нервите на Жътваря. Окопитих се:

-                     Да не смяташ, че ми е безкрайно интересно и приятно да умирам всяка нощ по десетки различни начини? С удоволствие бих си го спестила. – изсумтях възмутено и гаврътнах остатъка от джина. Неговият изчезна също толкова бързо, докато мислеше как да продължи. Предложих да му долея и той кимна. Аз продължих на сок. Не исках съвсем да се натряскам в негово присъствие. Не беше ясно какво ще се случи – „Искаш ли да ти покажа катаната си?  Ууу, колко е остра! Направо не усетих как мина през телевизора и половината стена. Е, сега вратата ми е като от каубойки филм.... Ау, извинявай за обувките. Е, нищо де – ще ти купя нови, кво като не ти трябва вече една.”. А можеше и по-лошо: „Искаш ли да разбереш какво е да го направиш със Жътваря? Довери ми се – убийствено е! Ааа, тези скелетчета не са от мен, да знаеш! Използвах предпазни мерки!”. Потръпнах при мисълта. Май и първия джин не трябваше да го допивам, ама карай-  късно беше вече.

-                     Шери, не бях съвсем искрен, когато казах, че нямам идея за случващото се. – прекъсна полуделите ми мисли той. Погледнах го въпросително.

-                     Да, може би се досещам за причината.

-                     И тя е?

-                     Преди няколко месеца, отивах да взема живота на жертва на пожар. – Спомних си и потръпнах отоново – това беше първия път, когато умрях. Беше ужасяващо преживяване.

-                     Виждам, че си спомняш. Това е добре. Защото тогава ти не беше там като жертвата. Ти беше като страничен наблюдател. Усетих присъствието ти и се почудих, но ти само наблюдаваше. Не ме видя, което доведе до това да минеш през катаната, докато замахвах към жертвата. Моят меч има няколко допълнителни свойства, едно от които е да вижда последните минути на жертвите, да ги преживява. Това, което искам да кажа е, че тъй като премина през катаната не откъм острието, а от другата страна, това доведе до придобиването ти на нейното свойство. – той вдигна ръка  с отчаян жест и посочи към очите ми умолително. Оправих цъкленето и го попитах:

-                     Дори и да е така, какво можем да направим, за да премахнем този ефект. – той доста убедително придоби изненадан вид:

-                     Та кой е казал, че искам да го премахвам?! – аз се преборих с ново оцъкляне, той ми изръкопляска, а после се засмя.

-                     Спокойно, искам да го премахнем. Проблемът е, че няма да ти хареса начина. – повдигнах вежда предизвикателно.

-                     Трябва да умреш. – скочих и запсувах усилено. Той ме спря с ръка:

-                     Не, не да умреш за постоянно. Трябва да те убия и след това да те съживя.

-                     Ти се шегуваш!!! – възмутих се аз. Изглеждаше убийствено сериозен.

-                     И как ще стане това? – попитах след малко, когато видях, че не смята да продължи. Той докосна катаната. А, ето го, дойде момента  с  „Искаш ли да ти покажа катаната си?”.  Извади меча от ножницата и се изправи. Приближи се до мен. Предчувствах какво ще последва, затова не се изненадах, когато той отговори:

-                     Ще трябва да те убия с катаната.  – Добреее... да направим една бърза равносметка в случай на невъзможност за правилното изпълнение на служебните, в случая – неслужебни, задължения. Платила съм си сметките, печката е изключена, завещание нямам, но е ясно при кой отива сребърния сервиз, кафемашината и  малката акула, която си отглеждах в аквариум в кухнята.  Съседката много държеше да ги получи, така че сигурно щеше да си ги вземе сама, когато дойде сутринта да ме тормози да й направя кафе, щото не й работи уж кафеварката, и ме намери мъртва. Е, ок, примирих се.

-                     Щом се налага... – промърморих и установих, че това са най-тъпите предсмъртни думи, които можех да измисля. Можеше да се впусна във величествени тиради или гневен изблик, но не. Докато съжалявах, той насочи острието към врата ми и то премина през мен като през масло. Душата ми напусна тялото и видя как то лежи бездиханно на фотьойла. Жътварят отпусна катаната и падна на колене пред мен, или по-скоро пред това, което бях допреди миг... Какво, по дяволите правеше този тип? Та той се навеждаше да ме целуне... не, той ме целуваше... ооо, и език пускаше!!! Перверзник! Некрофил, само да можех да му забия един...

Отворих очи и видях, че съм сама в стаята. Примижах подозрително и се огледах. От Жътварят нямаше и следа. А аз дори не можех да му забия шамара, който си заслужаваше. Всъщност, трудно ми беше да си спомня за какво трябваше да му забивам шамар.... а, на кого трябваше да забивам шамар? Какво правех в хола по това време? Защо имаше още една чаша на масата? Боже, тотално бях сдала багажа с тия кошмари напоследък. Кошмари ли? Какви кошмари?! Ох, заболя ме главата! Отивам да си лягам.

Няколко месеца по-късно бях на море. Сезонът на сърфистите. Седнах на плажа да плакна очи с хубави мъжки тела, докато отпивах от коктейлчето с чадърче, което си бях поръчала. Заведението беше претъпкано и когато срещу мен, след моето позволение, се настани един сърфист, не се изненадах.  Загледах го – косата му беше черна и дълга до раменете. А очите му бяха толкова, сиви, почти бели, и странно познати.

-                     Извинете, виждали ли сме се някъде? – попитах го колебливо аз. Той поклати глава отрицателно. Странно, можех да се закълна, че ми е познат. Той си поръча джин с фанта портокал. Почувствах се странно. Почти никой не пиеше тази комбинация, освен мен. Това е доста шантаво съвпадение. Разменихме няколко любезни реплики за времето, вълните и вятъра, а после той тръгна към водата. Спря за миг, обърна се, усмихна ми се и ми махна:

-                     Довечера ще съм в бар Убийствена наслада. Ела, ако искаш, Шери! – след което хукна към вълните. Помахах механично след него, докато ръката ми не замръзна във въздуха. Откъде знаеше името ми и защо думата „убийствено” предизвикваше ледени тръпки по гърба ми? Не знаех, но смятах да разбера довечера...