В света трябва да има баланс. Трябва да има зло, за да оценяваме доброто, да има тъга, за да можем да се радваме, да има сълзи, за да се смеем. Балансът е нарушен от твърде много време, обществото, земята и цялата планета гние от това. Забравили сме къде е този баланс. Нормалните жестове на доброта ни се струват на неестествени и им се чудим и маем, а в същото време възприемаме убийствата, кражбите и всичко останало за съвсем нормално и в "реда" на нещата. Заливани сме от безпаметна помия, която отдавна ни е осакатила от способността ни да мислим и да живеем. Комуникациите са все по-лесни, но взаимоотношенията - все по-трудни, както бях прочела някъде. Позволяваме на технологиите да отнемат толкова много от нас, че сме забравили откъде идваме и защо е толкова важно да помним. Сърцето ми се къса, докато се разхождам из призрачното ми вече село, а в спомените ми то е пълно със живот и надежда, и бъдеще. Това, че хората са си отишли, е част от естествения ход на нещата, но това, че няма кой да ги замени и да кара сърцето на селето да бие - там е тъжната част. Зададох си въпроса: Та кой в днешно време ще отиде да се бъхти там? Кой ще остави удобствата на града, не, по-лошо кой ще "жертва" от безценните си двадесет дни отпуска, която и без това трудно му дават, за да отиде някъде, където ще копае, тъй като за това кратко време няма смисъл да се занимава с животни? Позволили сме да осакатим живота си, да се откъснем от онова, което ни храни. О, не мислете, че прекарвам времето си на село! Знам как се държи и лопата, и гребло, и кирка, и мотика. Повечето неща в градината съм ги вършила сама, само животни не съм гледала, защото така са се стекли обстоятелствата, но въпреки това съм виждала, докосвала и наблюдавала всички селскостопански животни. проблемът е, че повечето ми познати не са. И знам, че имам невероятен късмет в това. Децата ми едва ли ще го имат, освен ако не отидем на селски туризъм, което си е чиста пародия на действителността. Романтиката на селото. В селото няма романтика. Земята е сурова господарка. Тя изисква жертви, затова ние сме се отказали от нея. Повечето от нас, де. Сигурно в някоя друга реалност във Фейсбук се качват снимки на новата реколта от нивата и се публикуват статуси за новороденото теленце и не изглеждат абсурдни. Говоря за селото, защото по един или друг начин всички сме произлязли от земята, а тя ни и храни. И ние я съсипваме. Съсипваме животите си с безхаберие, с технологии и съществуване под маската на някой, който не сме, но искаме да бъдем. Колко малко познаваме невероятната си страна? Защо не я познаваме? Защото не я уважаваме. Ако я уважавахме, ако уважавахме себе си малко поне, щяхме да сме съвсем на друго дередже. Нямаше да сме гладни, да сме болни, да сме по улиците, да сме сред първите страни с най-скъпи и нови коли, но да сме и в първите по бедност и мизерия. Ако се уважавахме повече, нямаше да самоубиваме нацията си, да я претопяваме в други страни, за да си изкарваме прехраната. А ситуацията е все по-тъжна. Не сме едно цяло. Никога не сме били. Моля се да станем, защото иначе ще спрем да съществуваме, а това изглежда тъврде скоро. Докога ли ще търпим кучето да си лае, а керванът да си върви? Господи, има толкова неща, които са изгнили, които поглъщаме ежедневно - с очите, с ръцете, с устите и със съзнанията си. Гнием и ние отвътре, защото отиваме бавно към унищожение - не мога да си избия клипа на The Wall на Pink Floyd от главата - тези чукове, тези маршируващи деца към месомелачката. Това сме ние, за съжаление. Все още имаме избор. Но трябва да сме едно. Без да сме едно, няма да победим всичко онова, което цели да ни превърне в част от тъпоумната маса, а не от могъщото цяло. Биг Брадър отдавна е жестока реалност, която сами допускаме. Тук не са важни парите, новите коли и марковите дрешки. Тук е важно онова бъдеще, в което сме живи и здрави и сме щастливи. А вие щастливи ли сте сега? Искате ли да бъдете щастливи?
Няма коментари:
Публикуване на коментар