Петъчна приказка - Светлина

Всеки е имал, има или ще има своя звезден миг. Това е неизбежно. Независимо в каква сфера е, той почти винаги се състои в това – да си в правилното време, на правилното място, с правилните хора, и да направиш правилното нещо.  Или напълно обратното, в зависимост от това дали звездният миг ще е в твоя или в чужда полза. На мен, слава богу, ми предстоеше правилната конфигурация, но онази сутрин, когато се събудих с невероятно главоболие, просто не го знаех още. Навън беше толкова мрачно и студено, че се запитах къде точно ще ходя днес. С нежелание станах и се облякох. В полубудно състояние се измих и оправих, след което седнах да закуся – досадно, скучно и монотонно. Горе долу, това бе последователността всяка сутрин. Нито веднъж изменение, нито веднъж промяна, просто едно и също. Живеех си обикновения  животец и бавно си гниех в съществуванието си.

Дъвчейки с досада корнфлейкса си, погледнах билета, който стоеше пред мен. Билет за концерт. Просто трябваше да отида, да изкрещя мъката си, никой нямаше да забележи в общото крещене, и да се прибера, ако съм жива. Групата не беше супер любима, даже знаех само един албум от дискографията им, но приятелката ми беше подарила билета, за да не е сама и нямах избор.

Е, когато отидох, видях, че избор съм имала, тя определено не можеше да се окаже сама – около нея кръжаха поне десетина дългокоси индивида, които омагьосано гледаха сочните й червени устни, златистите и очи и тъмните къдрици, които меко се спускаха по гърба й. За съжаление, нямах намерение да казвам на тези красавци, че устните й са сочни, защото си е сложила тлъстина от задните си части в тях, очите й са златисти, заради новите невероятно невидими лещи, а дългата й коса е взета назаем от опашката на някое пони. Защо да им развалям кефа, не аз щях да се обяснявам, ако по време на по-страстен секс, опашката остане в ръката на нещастника, който ще се чуди откъде му е дошло. Или да се обяснявам защо изглеждам вечно намръщена на една страна, а всъщност тлъстинките просто са се насложили в едната посока.

Та затова си запалих с досада цигара и се облегнах на пейката. Оставаше малко до концерта, но и да почваше веднага – това не ме вълнуваше. Впрочем, нищо и никога не ме вълнуваше. Отметнах глава назад и издишах дима към оловносивото небе. Щеше да вали. Няма значение, не ме е страх да се намокря. Тръснах светлокестенявата си коса и огледах насъбиращото се множество. Изсумтях.  Такива моменти ме отегчаваха до смърт и знаех, че очите ми изглеждаха мъртви в момента. Предишния ми приятел ми го беше казал, когато скъса с мен. „Толкова си странна! Аз късам с теб, а единствената ти реакция е този мъртъв поглед, който прави очите ти почти черни.” Не ме впечатли особено. Не ми попречи с нищо да го обърна с гръб към мен и да му тегля един здрав шут отзад.

Както и да е. Дръпнах си отонво. Затворих мъртвите си очи и издишах. Чух шумолене зад себе си. Пейката бе с гръб към един гъсталак и общо взето нищо не виждах, но чувах. Някой също извади цигара и ме попита на английски дали имам огънче. Без да се обръщам, макар и заинтригувана от интересния и плътен глас, подадох запалката. Чу се щракване, дърпане и издишване със свистене.

-                     Мерси! – каза гласът все още на английски и настана тишина. Продължихме да пушим и никой не продума. Знаех че е зад мен, чувах шумоленето на дрехите му.

-                     За концерта ли си тук? – попита след 3 дръпки време. Кимнах без да отговарям.

-                     Чувала ли си бандата?

-                     Веднъж и много бегло си спомням. – казах много тихо. 

-                     А хареса ли ти какво чу? – вдигнах рамене. Наистина не помнех. А и какво правеше тоя чужденец в храстите. Е, не беше моя работа. След втората цигара в полу мълчание, той се раздели с мен с думите:

-                     Мерси за огънчето, ако се срещнем отново – кажи ми дали ти е харесал концерта. Чао засега, приятно изкарване!

-                     Yeah… -  казах замислено и загасих цигарата си. Обърнах се към храстите, ала той вече беше изчезнал. Странна работа. Станах и се насочих към входа. Сама, покрай приятелката ми имаше непробиваем кордон от пилци. Дадох си билета с отегчена физиономия и влязох. Намерих си място – беше доста близо до сцената, но някак отстрани. Виждах идеално, сякаш на ръка разстояние, но гледах отстрани. Както винаги – животът ми минаваше покрай мен.

Секунди преди концерта обаче, ме изгониха от мястото ми. Не разбрах причината, но двама охранители дойдоха и ми наредиха да се преместя отпред в  мелето. Даже лично ме ескортираха до най-предната линия. За части от секундата нещо кипна в мен и бях на ръба да се разбеснея, но поддържаното с години безразличие и непукизъм надделяха и се опитах да се настаня максимално удобно. Това беше невъзможно – непрекъснато ме блъскаха, потни тела се натискаха в мен и започна да ми се повдига. Мамка му. За първи път ми идеше да изкрещя и да пребия някой. Откъде накъде ме изхвърлиха от удобното ми местенце и ме накараха да дойда тук. В момента, в който вече обмислях да си тръгна, на сцената блесна ярка светлина и залата гръмна от аплодисменти. Заслепена в първия миг, успях да различа силуетите на бандата. Примигах няколко пъти и очите ми свикнаха. Огледах мъжете и погледът ми попадна на застаналия с гръб вокалист. Той се обърна и за първи път в живота ми останах безмълвна при вида на мъж. Висок, добре сложен, с невероятно внушителна аура. Харизматичен. Той се усмихна и краката ми се подкосиха. Успокоих се с факта, че в тълпата няма къде да се свлека.

-                      Hello, my friends!!! How’re ya? Are you ready to be rocked? – тълпата ревеше, а аз продължавах да стоя там, без да мога да помръдна, блъскана от телата. Гласът му беше адски познат. Този нисък дрезгав глас. Бях го чувала някъде, много наблизо. Миг преди да започне да пее, на фона на гърмящата музика, времето сякаш спря и погледът му улови моя. Намигна ми и запя. Дори и да съм слушала тази група някога, преди, сега звученето бе коренно различно. Сега бях неудържимо привлечена от гласа на вокалиста, усещах се лека, в екстаз, непривично за мен, крещях, махах с ръце подскачах. Куклата с мъртвия поглед се бе превърнала в истинско момиче.

По някое време, докато тълпата бе замлъкнала, за да си поеме дъх, в един дълъг миг, докато бандата свиреше, а вокалиста пееше, в тъмната зала, аз вдигнах ръце нагоре и засвирих одобрително. И отново за един дълъг миг, прожекторите осветяваха само мен. Нямах време за срам, нямах възможност да обмисля всичко. Вокалиста скочи пред мен от сцената. Приближи се, без да отмества поглед от мен и хвана ръката ми, придърпвайки ме към себе си. Наведе се към ухото ми и сред настаналата тишина, разцепяна тук там от одобрителни подсвирквания, ми каза:

-                     Ако не те бях срещнал, този концерт никога нямаше да е толкова як! Мерси за огънчето. О, и още нещо... -  вцепенена от изумление, вдигнах очи към него. Той се усмихна и си помислих, че очите му са невероятно сини, миг преди да ме целуне. Най-сладкото нещо, случвало ми се някога, невъзможно да се опише с думи. Останалата част от концерта премина в сън, в който той пееше само за мен, гледаше само мен и ми подари най-невероятната вечер в живота ми.

Тълпата ме гледаше с такава завист, че в един момент доста се уплаших дали няма да ме убият, като изляза. Затова преди да е свършил напълно конерта, помолих един от стоящите наблизо бодигардове да ме съпроводи до изхода, под предлог, че не знам къде е.

Заредена с невероятната енергия на Дерек, както впоследствие разбрах, че се казва вокалиста, се мотах безцелно по улиците. Нямах желание да се прибирам все още. Вървях и вървях и в един момент чух звън на мобилен телефон. Наблизо. Прекалено наблизо. Огледах се, ала не виждах никой, а усещах странни вибрации по тялото ми. Сведох поглед и видях единият джоб на суитчъра ми да свети. Опулих се, защото не си носех днес телефона. Бръкнах и извадих телефон, който звънеше. Непознат номер, странно. Затворих. Ала след малко упорито звънна пак. Реших се и вдигнах.

-                     Здрастиии, как сиии? Хареса ли ти концерта? – чух в ухото си познатия глас на Дерек, ала говорещ перфектен български. Отдалечих телефона и го изгледах, сякаш ме бе ухапал.  

-                      Ъ...ъ...ъ. да. Хареса ми. Ама... ти...

-                      Да, аз съм Дерек. – отговори бързо той. – Странно ти е, че говоря български ли? Аз съм си българин, но това никой не го знае. – гледах тъпо в една точка и не можех нищо да кажа. Туй бе странно?!?!

-                     Това е странно? Така ли? А не е ли странно, че си пуснал телефон в джоба ми и ми звъниш?!?! – възкликнах аз.

-                      В малко неизгодна позиция съм – ти знаеш доста за мен, а аз за теб – нищо.

-                      Казвам се Риан. – той се засмя.

-                     Колко изчерпателно. Приятно ми е да се запознаем, Риан! А сега, нека се опознаем в колата ми! – последните думи не дойдоха от телефона, а някъде зад гърба ми. Заковах се на място. Обърнах се бавно и занемях – той наистина стоеше зад мен, облегнал се нехайно на колата си. Изглеждаше много добре. Махна ми с ръка да отида към него. Поколебах се само за части от секундата – веднъж се живее. Не можех да продължавам повече това безумно съществуване. Пристъпих към него и той ме прегърна. Нямаше значение какво щеше да излезе от това – секс за една нощ, краткотрайна връзка или любов за цял живот. Единственото, което имаше значение бе светлината, която този човек излъчваше, която ме привличаше неудържимо.

Това беше моето „да съм на правилното място и правилното време” и прочее. По-нататък ли? Това си е моя работа, не е ваша. Затова, бързайте да си намерите вашето място и време и го направете правилното!!!