Петъчна приказка: Кукловод

Казаха ми, че не блестя. Казаха ми, че онова, което ме е карало да сияя, вече го няма. Казаха ми, че вече не съм същата. Казаха ми, че истинското ми аз е умряло. Че вече нямам живец. В този момент бяха прави. У мен нямаше живот. Нямаше любов, нямаше омраза, нямаше жажда, нито ситост. Ни радост блещукаше в мъртвите ми очи, ни копнеж. Аз бях една кукла. Кукла, която някой вещ шут ръководеше и с бързите си, гъвкави пръсти ми дърпаше конците, колкото да заблуждава околните, че съм жива. Не ми се услаждаше храната, пушенето не ми доставяше удоволствие, не се смеех, нищо не обичах вече да правя. Една по една, малките радости в живота ми бяха забранени. Живеех в постоянен страх, че нещо, което направя или изям, ще ме повали на земята. И точно този страх ме поваляше всъщност. И аз нямах сили да се изправя, лежах на земята и просто чаках шутът да престане да си и играе с мен, да си намери друга марионетка, която да движи в своя лукав театър.

Но те ми казаха, че не блестя вече. Казаха ми го и това ме нарани. Нарани ме, защото бяха толкова прави, а аз дълго се правех на сляпа за онова, което грееше ярко пред мен. И не можех вече да го пренебрегвам. Не можех да се оставя повече шутът да движи конците ми. Трябваше да ги отрежа, да избягам. Да се освободя и да открия частицата, която бях изгубила. Твърде дълго бях живяла като слънчоглед – гледах към слънцето и чаках да бъда похвалена, да бъда одобрена и наградена.

Изправих се, шутът се стресна и застина за миг. Погледнах към него, изпълнена с ярост. Вдигнах ръка и докоснах хлабавото сега въже, което той не бе опънал от изненада. Огънят, който се бе разгорял в сърцето ми, лумна от пръстите ми и запали нишките му. Те се разгоряха и пламъците плъзнаха към шута.  Изпусна кръстачката, с която ме управляваше. Наведе гигантското си тяло към мен, като постепенно се смаляваше и стигна моя размер, макар и пак да бе по-висок. Вдигнах отново поглед към него. Зад мъртвешки бледата му маска, върху която бе изрисувана сложна плетеница от черни символи, се криеха две искрящо сини очи. Той наклони глава на една страна и звънчетата на шапката му издрънчаха – весел звук в това мрачно място, което сякаш нямаше точно определена граница, а ние се намирахме в самотния лъч на прожектора на някой извратен спектакъл.

Шутът вдигна ръка към лицето ми и още едно звънче – на китката му, издрънча. Не помръднах. Не усещах страх, само ярост изпълваше сърцето ми. стисна силно брадичката ми и се приближи на милиметри от мен. Не усещах тялото му да излъчва топлина. Ръката му беше студена, от нея ме побиваха тръпки.

-                    Няма да търпя повече да ме ръководиш. – просъсках ядно. Шутът ме погледна изненадано, след което отметна глава назад и се разсмя гръмко. Смехът му ме ужаси, но преди да потъна отново в собствените си страхове, той спря и отново се наведе да се вгледа в очите ми:

-                    Това ще бъде интересно, моя малка кукло на конци. Ще се позабавлявам с твоето представление. Знам, че няма да ме разочароваш! – и отново избухна в смях. Притисна ме към себе си толкова силно, че мислех, че ще се задуша. Започна отново да се уголемява, без да ме пуска. Растеше, докато не се превърна в гротеска на гигантски шут и се присви над мен, за да ме погълне в черното си тяло. Отворих уста да надам вик, но единственият звук, който се носеше покрай мен, бе неговият зловещ смях.

Скочих в леглото си,  пот се стичаше по лицето ми, сърцето ми тупкаше от ужас, едвам си поемах въздух след кошмара, който бях сънувала. Ама че странен сън. Легнах обратно и се омотах плътно в завивките си – нормалната ми реакция след кошмар, и зачаках да се успокоя достатъчно, опитвайки се да умра от топлинен удар. След време дишането ми се успокои и установих с лека усмивка на устните си, че това бе наситина тъп кошмар. Явно доста се бях замислила над думите на една от приятелките ми. Свих рамене, докато лежах в своята анти-кошмари поза и се молех да заспя по-бързо.

Въздъхнах. Не можех да си обясня фигурата на шута какво общо имаше с мен. Може би книгата, която бях прочела наскоро, ме бе пленила повече в историята си, отколкото предполагах. Странното бе, че там шутът бе положителен герой. Можех ли да се надявам и при мен да се окаже така. Все пак и Фиц бе управляван от своя Бял ясновидец като кукла, само че не го движеха конци – той сам решаваше съдбата си.

Внезапен хлад ме накара да се сгуша в обятията на завивките си и затворих очи. Нощем бях толкова уязвима. Всяка сянка можеше да се превърне в най-големия ми кошмар, стига да поисках. Прииска ми се да стана и да запаля цигара на балкона. Странно, но не намерих сили да отида. Не успях да се навия достатъчно, за да се изправя. Отново въздъхнах и се излегнах по гръб, загледана в сенките на тавана, осветявани от време на време от някоя окъсняла кола.

Сложих ръка на челото си и не се опитах да скрия от себе си сълзата, която се стече по бузата ми. Не я скрих, не скрих и следващите. Единственото, което скрих, бяха хлиповете, за да не събудя сестра ми. Не можех да понеса, че бях стигнала дотам, че да ми кажат, че вече няма живец у мен. А толкова се стараех в момента да живея живота си, както го искам. Това означаваше ли, че искам да умра, пламъкът ми да угасне? Не мисля. И не можех да се примиря с това твърдение. Знаех, че наистина бе така, че вече не живеех, а живурках. Нямаше нещо, което да искам, към което да се стремя. Нещо, което да ме кара да се движа, да ми бъде светлина в мрака.

Свих се отново на една страна и за първи път не се завих през глава. Исках да хвърля одеалото на земята в знак на някакъв протест, сякаш щях да умра от студ и с това да покажа, че не се примирявам. Изсмях се безмълвно с горчивина – аз бях шута в момента, но онзи, истинският, на когото всички се присмиват. Затворих очи и започнах да се унасям от умора. Отново странен хлад ме лъхна почти нежно и усетих призрачно докосване на бузата си. Несъзнателно се притиснах, докато потъвах в мрака на подсъзнанието си. Миг преди да изгасне и последната ми будна частичка дочух нежен шепот, сякаш от отдвъдното, да се разнася над мен:

-                    Спи, любима, спи, за да имаш сили... – изгубих борбата със съня, когато се опитах да остана будна, да разбера дали сънувам, и потънах в другия свят...

Изминаха няколко седмици след тази нощ и бях напълно забравила за нея, докато не попаднах случайно на една изключителна картина на шута от съня ми. Можех да се закълна, че е наистина той, въпреки че никога бях виждала това произведение.. Не устоях на изкушението и си я купих. Прибрах се вкъщи и я извадих да я огледам добре. Шутът се намираше в приемната зала на краля, но вместо в краката на владетеля си, бе заел почетното място на трона. Бе облечен изцяло в черно, а единственият намек за шахматното облекло на кралските смешници, бяха бялата и черната ръкавица на ръцете му. На главата му се мъдреше шапка със звънчета, а лицето му бе скрито от маска. Лявата й половина бе изцяло черна, а върху дясната се зееше тъмен процеп вместо око и гротескно извита в зловеща усмивка уста. Потръпнах. В черната си ръка държеше скиптър с умалено свое копие, а бялата бе протегната напред в приканващ жест. На фона на демоничното излъчване на шута, всичко около него бе пресилено весело и триумфално. Художникът бе уловил скритата форма на този персонаж – а именно, тъмната, алтер егото, което обикновено пращаме да убива вместо нас. За разлика от клоуните, които ненавиждах, нещо в него ме привличаше.

Тръснах глава и върнах картината в опаковката й. Беше рано да я окачвам на стената. Опитвах се да не мисля за съня си, но това не ми се удаваше. Подсъзнателно чувствах някаква тревога и трескаво чаках нещо да се случи. Трудно ми бе да си призная, че в главата ми не спираха да кънтят думите от съня ми. Не спирах да си повтарям как не блестя. Колкото и да се стараех да си ги избия, само те се въртяха там.

Запалих цигара с деликатно отвращение и си затананиках една песничка от детството си, зареяла поглед през прозореца. Думите постепенно се връщаха от спомените ми и цигарата застина на милиметри от устните ми. Беше Песента на Шута. Когато баща ми ми я пееше навремето, винаги се разплаквах от историята й. Наивният шут се влюбва в своята кралица. По нейна молба изсвирва серенада и получава целувка. Макар да бленува за нея всяка нощ, тя все друг целува. Ревнив слуга издава злощастния шут и краля подарява на своя смешник главата на кралицата.

Излязох от вцепенението си и се разсмях горчиво, издишайки дима. Значи това бе моята съдба – шутът искаше главата ми на тепсия. Разсмях се още по-силно, на ръба на истерията. Добре. Тъй да бъде, но нямаше да я получи лесно.

Излязох на балкона. Светлините на града бяха в краката ми. На небето нямаше нито една звезда. Потръпнах от хладния вятър, нехарактерно студен за това време на лятото. Скръстих ръце и прокарах енергично длани по тях, за да се стопля. Постоях известно време загледана в бездната на многолюдния град и една решителна мисъл изплува на повърхността на тревожното ми съзнание, която изказах на глас.

-                    Аз сънувам. – в този момент наистина сънувах, защото пред мен изникна вълк. Нямаше как, защото се намирах на шестия етаж и пред мен не можеше да изникне вълк, плуващ в нищото. Но той се появи и пристъпи към мен:

-                    Време е да се събудиш, Айви. Нямаш повече място в тази страна на кошмари!!! – промълви вълчата муцуна и отстъпих крачка назад. Думите му продължаваха да кънтят в главата ми. Събуди се, събуди се!!! Повтаряше вълкът. Озовах се в червено-бял водовъртеж и започнах да падам, докато пред очите ми се сливаха образите на различни персонажи от книги. Алиса ми се смееше, прегърнала Лудия шапкар, Шутът и Фиц клатеха тъжно глави, Бела и Едуард бяха заети със себе си. Накъде водеше този водовъртеж? Какво можех да очаквам от другата страна?  

...

В тронната зала Шутът се размърда на трона си. Сенките около него се раздвижиха, докато той не ги укроти с жест на ръката си. Погледна отново картината, която гледаше допреди малко. Гледаше как Айви се спускаше по мрачния водовъртеж. Там, отвъд. Безжизнена, но свободна, тя отиваше към него, за да остане в света му навеки. Шутът се ухили горчиво и светлината премина по гладката и бяла като мрамор повърхност на онова, което някога беше лицето му... Най-сетне...