Петъчна приказка: ЦЕЛУВКАТА НА ДЯВОЛА

Времето отново беше срещу нея. Валеше като изведро. Тя нямаше чадър. Не бе имала намерението да се разхожда по улиците в това време. Смяташе да е на топло и сухо. Но плановете й се промениха в последния момент. Всъщност и да имаше чадър, 5 минути след отварянето му той щеше да бъде излишен. Водата се стичаше по бузите й, попиваше в дрехите й, просмукваше се в  костите й. Това нямаше значение. Чувстваше се ужасно – нищо извън нейното вътрешно нещастие нямаше значение. Дори не можеше да заплаче. Защо, по дяволите, се беше случило всичко!? В гърдите й се надигаше яростен вик, вик на отчаяние и болка. Не беше честно, защо на мен? – питаше се тя. Знаеше, че е жалка, защото всеки в подобно положение си задава същите въпроси, но не можеше да спре да се пита защо. Юмруците й конвулсивно се свиваха и отпускаха, гърдите й се надигаха от бързото и накъсано дишане. Сърцето й се разкъсваше от болка и обида.

Мамка му! Нещастникът му с нещастник и парясницата му с парясница! Всичко бе заради него. Оставаха 3 дни до сватбата им. 3 дни. След три дни щеше да се казва Риса Рей Джоунс.  Тази нощ бе отишла у тях. Искаше да се видят. Не се бяха виждали от една седмица – всеки зает със своята част от приготовленията за паметния ден. Поне така си мислеше тя. Имаше ключ от апартамента, той бе още на работа, щеше да влезе, да му приготви вечеря и да го посрещне. Впоследствие реши да не прави вечеря, когато видя, че се бави. Час след обичайното време, в което се прибираше, дочу ключ да отключва вратата. Бе загасила осветлението, за да е по-голяма изненадата.

Е, че изненада имаше -  бе безспорно, само че за нейна сметка бе лошата шега, която съдбата й изигра. В коридора се чуваше учестеното дишане на двама човека, шумолене на дрехи и стонове. Картинката започваше бавно да й се изяснява. Приближи се бавно и светна лампата. Това, което завари, й дойде в повече – бъдещят й съпруг се въргаляше в коридора с най-добрата й приятелка. Те я изгледаха първо изплашено, ала уплахът от срещата им изведнъж се превърна в смях. Рей се смееше толкова високо и с облекчение, че на Риса й се доповръща.

-                      Това е невероятно, Риса! Нямаш си идея, колко твоето присъствие днес тук ми помага!!!! – каза през смях той. Гласът му беше изпълнен с презрение. – Най-накрая вече няма нужда да се крия. Е, хайде де, не ме гледай така, можеше да откриеш и след сватбата, бъди благодарна на съдбата. – подигравателно й подхвърли той. Тя не можеше да повярва на очите и ушите си. Погледът й се премести върху приятелката й. За нейна изненада, тя я гледаше ужасено, примряла от страх, свита в прегръдките на Рей. Риса си пое дъх да каже нещо. От устата й не излезе звук. Затвори очи от болка. Преглътна мъчително и пристъпи към тях. Вдигна ръка. Отново изненадана, видя как Рей и жената се присвиват, вече не толкова надменни и арогантни. Риса усети как косъмчетата на врата й се надигнаха, сякаш зад нея има някой или нещо, но не обърна внимание на това. Не можеше да издържа повече. Обърна се на пети и избяга от апартамента.

 Сега вървеше и се чудеше защо не бе чула смеха им зад себе си! Не бе чула нищо повече. Както и да е, болката не спираше да я изгаря. Колко боли, когато те предадат най-близките ти. Беше ужасно. Изведнъж осъзна какво означава всичко това – сватба няма да има, отново е сама, трябва да пише извинения, да разпрати подаръците обратно. Срина се на земята. Не усети ледения асфалт под краката и ръцете си. Чувстваше само горчивината от всичко. Зарови лице в ръцете си и изкрещя. Около нея нямаше кой да я чуе. Нямаше на кого да се обади и да си изплаче мъката. Бе сама. Изкрещя отново, по-силно, по-гневно, с повече болка. Бе изпълнена с омраза.

-                      Дай ми сила! – извика тя. – Дай ми сила да си отмъстя и да преживея това. Помогни ми! Давам ти душата си.  – извика тя на дъжда. Тази черна молитва не бе отправена към никой, но бе чута от точния.

В момента, когато постояла достатъчно в дъжда, чувството й за самосъхранение й каза да стане, пред нея капките застинаха във въздуха. Забравила за себе си, Риса се облещи на това чудо. Капките не само бяха застинали, но се бяха разтворили като завеса, за да направят път. Към нея от нищото пристъпи тъмен силует. Мъж, облечен в най-черното черно на света и с горящи в червено очи, й подаде ръка. Тялото й, отказвайки да се подчини на ужаса и да избяга, не я послуша и пое ръката. Мъжът я изправи и рязко я притисна към себе си.

-                      Здравей, Риса. – дъхът му буквално изгори ухото й. – Дойдох да отговоря на молитвата ти. Тук съм да ти помогна. Искаш отмъщение, искаш да им причиниш болка. Готова си да дадеш душата си за това. Затова съм тук. Аз съм отговорът на твоя проблем. – гласът му беше плътен, нисък и би я ужасил до смърт, ако сетивата й не бяха блокирали. Чуваше думите му, осъзнаваше ги, макар да й бе трудно да ги разбере, но всичко това беше като в мъгла, вследствие на усещанията, разнасящи се по тялото й от местата, които се докосваха до него. Той я бе притиснал плътно в прегръдките си и шепнеше в ухото й. Всичко това разпали кръвта й, устата й пресъхна, колената й омекнаха. Какво й се случваше?! Можеше да оприличи усещанията си само на едно – чиста и греховна похот!

-                      Да, Риса. Готова ли си? Искаш ли да ти дам онова, което искаш? – ръката му се плъзна по тялото й, оставяйки изгаряща следа. Това секна дъха й. Изнасилвач!? – мина през ума й. Не, нямаше откъде да знае името й. Тогава? За какво говореше той – че е дошъл да й даде отмъщение в замяна на душата й. Какви са тези глуп... По дяволите... Да, дяволите. Дяволът. Риса застина ужасено. Извъртя се светкавично в ръцете му и го погледна в очите. Нямаше съмнение. Това беше самият той.

-                      Ааа, осъзна ли всичко сега, малката? – попита той меко. Хвана брадичката й и се приближи на милиметри от лицето й.

-                      Аз съм Сатаната. Твоят вик на отчаяние наистина трогна сетивата ми. Готов съм да ти помогна. Знаеш цената. Само трябва да кажеш да, малка моя. – очите му я изгаряха, докосванията му я караха да забрави коя е. Това беше силата на Дявола. Можеше да си отмъсти.

-                      Трябва да ти дам душата си, така ли?! И тогава ще мога да им причиня болката, която искам да им причиня? – успя да си възвърне гласа тя.

-                      Да, помисли си – вече си сама, няма на кой да кажеш, няма на кой да се оплачеш, дори и приятелка си нямаш вече. За какво ти е душата ти, като няма за кого да живееш? – беше прав. Колкото и да го славеха като Цар на лъжите, в случая беше прав за всичко, думите му не бяха умела манипулация – Риса го осъзнаваше. Затвори очи и си спомни за всичко случило се преди малко. Гняв и болка отново изпълниха цялото й същество. Искаше отмъщение. Докрай.

Когато отвори очи, на лицето й бе изписана решителността, която изпитваше. 

-                      Давам ти душата си. В замяна искам да си отмъстя на онези двамата. – лицето му се изкриви в самодоволна усмивка и сатанинският му смях изпълни всико около нея и в нея. На врата й се появи черен нашийник с шипове. Кожени белезници стегнаха китките й. Веригата изчезна между тях и тя можеше да движи свободно ръцете си.

-                      Добре, Риса. Много добре. Приемам условието ти. Сега чуй моите. Днес имаш голям късмет. Лично аз, Сатаната, ще бъда твоя Дявол. Ще останеш на земята, докато не отмъстиш. Тъй като душата ти е ценна инвестиция, аз оставам с теб. В момента, в който си успяла да отмъстиш, веригите ще се появят отново и ще заключат ръцете ти. Тогава времето ти на земята ще е свършило и ще те отведа в Ада. Нито секунда повече ще можеш да останеш тук, ясно ли е. – тя преглътна с усилие и кимна. Осъзнаваше вече какво е направила, но бе твърде късно. Връщане назад нямаше. Примири се с решението си. Притесняваше я единствено това, че Сатаната щеше да остане с нея. Но нямаше избор.

-                       И така. Тъй като ще ти помагам и ще те следя отблизо, е време да ти кажа първото, което ти е нужно за твоето отмъщение. Рей смята да се ожени за Лин, приятелката ти след три дни. – Риса изпищя. Ръцете му я хванаха здраво, когато тя се замята като дива от бяс.

-                       Да, точно така, те ще използват твоята сватба. Но това не е важно.

-                      Как не е важно?! – изръмжа животински тя.

-                      Не е важно. По-важното е, че ти имаш друга задача. Утре ще се срещнеш с един мъж. Аз ще те наблюдавам отдалече. Този мъж е стар любим на Лин. Все още има тлееща страст към него в тялото й. Ти ще го омаеш и ще спиш с него.

-                      НЕ!!!

-                      ДА!  - Риса се сви от силата на гласа му. Кимна колебливо.

-                      Ще спиш с него, докато той не е луд по теб. Имаш 2 дни. Трябва да отидеш заедно с него на сватбата, където двамата ще изиграете страхотно представление, с което да разбуните страстите. Рей и Лин ще се скарат. Тогава ще е твоят шанс. Когато Лин и Рей се скарат, защото тя ревнува друг мъж, ти ще направиш всичко онова, което ти се иска, за да си отмъстиш. Тогава ще си моя. – последното бе произнесено с похотлив шепот,  от който кожата по цялото й тяло настръхна.  Риса изпитваше съмнения дали ще се справи с всичко това. Трябвше да спи с някакъв непознат и прочее. В следващия момент се замисли – ако всичко, което Сатаната бе казал, наистина щеше да се случи, значи тя имаше по-малко от 3 дни, оставащи й на земята, тъй като днешният вече беше приключил. Защо, по дяволите, да не се забавлява тогава, на макс!?

-                      Добре, Риса, виждам, че си решена вече. Прибери се тази нощ у вас и се наспи! Утре ще се срещнеш с мъжа, за който ти говорех.

-                      Но как ще го позная?!

-                      Спокойно, той ще те потърси. Не изпускай шанса. – той и кимна усмихнато и изчезна в нищото. Все още невярваща на всичко случило се, тя се обърна да си върви.

-                      О, Риса, забравих нещо. – чу гласа му зад себе си. Обърна се и се оказа на сантиметри от него. Той я сграбчи и я притисна отново към тялото си. С другата ръка хвана лицето й и я целуна. Целувка е слаба дума за това, което последва – езикът му нахлу в устата й и я облада - като опитен любовник девственица. Изследва всяко кътче от нея и я накара да стене безпаметно. Тялото й се извиваше от желание в ръцете му. Тя отговаряше на целувката му без да се замисли. Изгарящата буквално страст я караше да се притиска плътно в него и да моли за още и още. След миг ли, след цяла вечност ли, той се отдръпна от нея и я огледа. Косата й бе разбъркана, устните й лъщяха подути и влажни от целувките му, първите няколко копчета на ризата й бяха изгубили битката с пръстите му и зееха разкопчани.

-                      Това е, за да не забравиш задачата си за утре – ако изглеждаш така и с него, всичко ти е в кърпа вързано. – каза той и се засмя похотливо, изчезвайки сред струйка дим. Тя се строполи на земята след този шок, за да й поднесе втори – намираше се в апартамента си.

Като насън влезе в банята. Пусна водата да тече върху нея – така, както беше с дрехите си. Споменът за целувката преди малко предизвика в нея такова диво желание, че започна да крещи под душа. Не знаеше колко време бе стояла така, но имаше след това сили само да се преоблече и да си легне.

Не успя да мигне цяла нощ. Тази дяволска целувка не й даде мира. Беше и изнервена за това, което я чакаше. Трябваше да спи с някаккъв непознат мъж. След като се беше отдала изцяло на бъдещия си съпруг, никога не си бе представяла, че ще принадлежи на друг мъж. Сълзи на горчивина и яд изпълниха очите й. Как бе могъл Рей да я мами по този начин. Огорчението й прерастна отново в гняв и решимостта й да си отмъсти й помогна да се успокои – наистина нямаше какво да губи. Поне можеше да си отмъсти, взимайки всичко, което й се дава и може би дори с удоволствие.

Преди да излезе на другата вечер, реши, че може би трябва да се облече по-секси. Прерови гардероба си – в него много отдавна не преобладаваха секси дрехите – беше се чувствала прекалено спокойно с Рей, а това е била голяма грешка. Въздъхна и продължи да рови. В дъното на гардероба намери някаква кутия – нямаше представа каква е. Отвори я и вътре откри червена разголена рокля, чиито корсет се завръзваше с черни връзки на гърба. По ръба на полата имаше черна дантела.

Риса нямаше спомен да е купувала такава рокля. Вдигна да я разгледа и от гънките изпадна бележка. Взе я и я прочете: „Приятно изкарване. Д.” Бележката опари ръцете й – Дяволът й беше оставил тази рокля. Поколеба се за секунда, но я облече. Когато се погледна в огледалото, меко казано, бе изумена. Тази рокля сякаш бе като втора кожа – червеното кадифе плътно прилепваше по тялото й, дантелата се плъзгаше съблазнително по бедрата й, корсета повдигаше и оформяше гърдите й. Най-лошото бе, че не оставяше много на фантазията. Реши, че няма да я носи, ала в следващия момент промени решението си – нямаше какво да губи.

Разпусна косата си и меднокафявите й къдрици се разстлаха по раменете й. Сложи тъмен грим и излезе. Вече се смрачаваше. Сатаната каза, че мъжът сам ще я намери. Лошото е, че с тая рокля не само този мъж щеше да я намери. Забелязваше как всички, покрай които минаваше се опитваха да я заговорят, но така и не успяваха. Учуди се, ала за кратко – стигна до бара, в който бе решила да отиде. Когато влезе вътре, разговорите замлъкнаха, дори песента, която звучеше допреди малко, имаше  благоразумието да свърши точно в този момент. В тишината, която настана, Риса бавно се запъти към бара. Токчетата й отекваха по каменния под. Погледите я следяха безмилостно. Седна грациозно на стола и с дрезгав глас си поръча питие. Извади цигара и зарови за запалка. Няколко ръце със запалени запалки се стрелнаха към нея. Тя огледа мъжете един по един. Последният й направи впечатление – нещо в очите му я накара да приеме неговата запалка. Вдигна цигарата към устата си и го остави да я запали. Издиша дима и го погледна.

-                       Свободно ли е мястото до вас тази вечер? – попита той с плътен тембър, от който сърцето й се разтуптя. Значи това е той. Огледа го преценяващо – хареса й онова, което видя. Беше висок, с широки рамене, стегнат и с излъчване. Голямо излъчване.

Тя кимна на въпроса му. Мъжът се настани до нея и й подаде ръка:

-                       Адам, приятно ми е.

-                       Риса, удоволствието е взаимно. – тя пое ръката му и го дари с убийствена усмивка.

-                       Да ви призная, Риса, тази вечер рискувам живота си.

-                      Така ли? Защо? – учудено възкликна тя.

-                      Огледайте се. Няма един мъж в този бар, който да не е готов да ме убие за това, че избрахте мен. – Риса  се засмя звънко.

-                      Не! Това не е вярно, аз си мислех, че всяка жена е готова да ме убие по същата причина. – той се присъедини към смеха й.

-                      Какво правите сама тук? По работа или за забавление?

-                      Хмм, и в двете има доза истина – дойдох по работа, но определено смятам да си тръгна за забавление. – отговори тя и дръпна от цигарата, без да отделя очи от неговите. Той схвана намека.

-                      Тогава, защо не ускорим нещата и да преминем към забавлението? – хвърли няколко банкноти на бармана, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Докато бързаха натам, Риса забеляза нещо странно с периферното си зрение – атмосферата в бара бе станала мрачна, някакси сатанинска. Стресна се, но нямаше време да го възприеме, вече излизаха. Вървяха в посока на паркинга. Спряха пред черна спортна кола. Вместо да й отвори вратата, той я притисна към колата и я целуна. Тази целувка опасно й напомни онази от предния ден – дяволската. Накара я да затръпне от желание, коленете й отново омекнаха, ушите й забучаха от нахлуващата в главата й кръв. Сърцето и препускаше бясно. Какво й ставаше, всеки ли друг мъж, който я целунеше освен Рей, щеше да я кара да си губи ума?!

Когато откъсна устните си от нея, Адам отвори бързо вратата и я бутна вътре. Заобиколи колата и влезе. Запали и потегли с мръсна газ. Риса все още се опитваше да успокои бясно препускащото си сърце, ала неуспешно. След известно време спряха пред двуетажна къща в един от скъпите квартали. Той отключи бързо и я пусна пред себе си. Запали светлините и метна сакото си на един от фотьойлите. Отпусна вратовръзката си и се насочи към стаята, която очевидно бе кухнята.

-                       Какво искаш за пиене? – попита той, заровил се в хладилника. Риса понечи да отвърне джин, но нещо я спря.

-                       Сок или вода с лед, ако обичаш. – той застина за миг. Сякаш не бе очаквал подобен отговор. Подаде й след малко чаша със сок от праскова и запали цигара. Облегна се на бара и я изгледа преценяващо.

-                      И така, Риса... – проточи и издиша дима. Изведнъж в нея се надигна страх. Беше  направила сделка с Дявола, трябваше да спи с този човек, продаде душата си, за да си отмъсти на онзи кретен, нямаше какво да губи, щеше да гори в ада цяла вечност. Бе се примирила. Тогава защо изпитваше такъв ужас? Защо се страхуваше, че този мъж я привличаше неудържимо, възбуждаше я, защо да не спи с него? След миг отговорът сам дойде – не си струваше. Не си струваше да жертва душата си, заради онзи дебил. Нямаше смисъл, най-ценното, което притежаваше в момента, единственото, което бе само и единствено нейно – душата й, нямаше да пожертва и нея в негово име. Взе решение. Остави чашата със сока на плота. Завъртя се рязко на токчетата си, което предизвика пронизителен звук, и изхвърча през вратата, която слава богу, не бе заключена. Чуваше виковете след гърба си. Чуваше ги, сълзи течаха по бузите й, сърцето й отново биеше побесняло. Ала се чувстваше толкова лека. Бягаше с всичка сила. Хвъли се в първото такси и почти изкрещя адреса си.

Когато се прибра в апартамента си, заключи плътно вратата и се облегна на нея. знаеше, че това не би спряло някой като Него, но странното бе, че когато бягаше, не го правеше, за да избяга от Него. Съзнаваше напълно, че няма как да избяга от Дявола, но щеше да се опита да изживее напълно оставащото си време. Седна пред компютъра. Нямаше време за губене. Бе решила какво иска да прави. Намери телефона на един стар познат. Знаеше, че няма да има проблем да му се обади по това време. Не бе карала от 5 години. Искаше да го направи за последно. На втория сигнал, отсрещната страна вдигна весел мъжки глас.

-                       Хей, Рико!!!! Какво правиш?! Риса е. – започна тя.

-                       Риса!!?? Ейййй, къде се изгуби през тия години бе, мацка?! Как си? Какво става с теб?

-                      Положението не е цветно, Рико. Не ми остава много време.

-                      КАКВО?! – в гласа му се прокрадна ужас.

-                      Да, чу добре. Имам само още един ден живот. Искам да те помоля за услуга. – от другата страна настана мълчание.

-                      Риса, сигурна ли си? Нищо ли не може да се направи? – попита той след малко с разтреперан глас.

-                      Не. Нищо. примирила съм се, сама съм си виновна, така че ще приема съдбата си.

-                      Без да ми се довериш не мога да ти помогна.

-                      Не става дума дали мога или не мога да ти се доверя, Рико. Просто това е окончателният вариант на нещата.

-                      Добре. Кажи какво искаш от мен – каквото и да е, ще го направя.

-                      Искам да събереш Ангелите. Всички – стари, нови членове. Искам да ги събереш и да отидем утре да поздравим една съпружеска двойка. – тя се озъби в усмивка.

-                      В колко ги искаш? – попита той делово, без излишни въпроси.

-                      Хммм, да речем по обяд. Искам да ми докараш и моето Харли. Възможно ли е?

-                      Иска ли питане? Все още е при мен и се грижа за него, като за мой собствен. – Риса затвори очи, предвкусвайки блаженството.

-                      Благодаря ти, Рико. За всичко. Липсваше ми. Съжалявам, че ви забравих през тези 5 години заради този кретен.

-                      Радвам се, че ние сме онези, за които си спомняш сега. Искам да те питам нещо – сватбата, която ще посетим... на Рей ли е?

-                      Да.

-                      Утре не е ли датата на Вашата сватба.

-                       Вече не. Вече е датата на сватбата на Рей и най-добрата ми приятелка. – разнесе се сочна псувня от страна на Рико.

-                      Добре, скъпа. Ще се постараем да ги поздравим подобаващо.

-                       Благодаря ти отново, наистина се радвам, че те познавам. – тя затвори телефона и наведе глава. Искаше да заплаче, но не си позволи.

На другата сутрин се събуди, изпълнена с живот. Тръпнеше в очакване. Извади метален куфар от гардероба си. Беше прашен. Сложи го на леглото и внимателно избърса праха. Погали го с любов и го отвори. В него имаше кожена униформа – яке и панталони. На гърба на якето имаше избелял надпис – Ангелите на Ада. Облече се. Сложи си рязаните ръкавици, ботушите, кърпата. След няколко минути чу онова, което чакаше – грохот на мотори. Шумът наближаваше и се усилваше. Затвори очи. Сърцето й препускаше бясно от удоволствието, което изпитваше. Изхвърча от апартамента си и излезе навън. Рико стоеше на своя мотор начело на 40 моториста. Всичките носеха якета като нейното. Като я видяха, нададоха радостни възгласи и я поздравиха с моторите. Рико й посочи черното Харли до себе си и я повика с ръка. Тя пристъпи към него. Той я прегърна за кратко.

-                       Аз също се радвам, че те познавам. Ти си най-добрият лидер, който сме имали. – тя примигна, за да прогони сълзите. Погледна другите и извика:

-                      Момчета, готови ли сте за веселба?!

-                      Да!!!!!! – отговориха й с рев. Риса яхна мотора си и го запали с ръмжене. Огледа се – от всички сгради бяха наизлезли хора да видят какво става. Тя отметна глава назад и се засмя със сатанински смях, след което потегли с мръсна газ. Останалите я последваха. Рико караше плътно зад нея.

След известно време наближиха градината, в която беше сватбата. Колкото повече наближаваха, толкова повече сред гостите се надигаше ужас. Някои дори избягаха. Риса навлезе с мотора сред масите. Останалите мотористи заобиколиха в кръг мястото. Спряха и от време на време ръмжаха с моторите.  Тя спря пред дългата маса на младоженците. Рей и Лин стояха, притиснати един към друг, гледайки ужасено. Тя се засмя. Слезе от мотора и се приближи до масата. Взе две чаши шампанско и ги изля към тях. След това свали каската си.

-                       Риса?! – възкликна удивен Рей.

-                       Ти, скъпи мой, си едно противно влечуго. Всяка обида бледнее пред истинската ти същност. Затова няма да се хабя. Лин, моя добра приятелко, знаех, че си змия, просто незнаех, че си усойница. Двамата сте си един за друг. Пожелавам ви всичко най-хубаво. – каза всичко това с усмивка. Преди да продължи, тя угасна и очите й изгледаха младоженците смразяващо. – А когато мизерният ви живот приключи, ще ви чакам в АДА и там ще получите истинското си наказание! – двамата изскимтяха нещо нечленоразделно. Тя им махна да млъкнат.

-                      Момчета! – извика на Ангелите. – Правете каквото искате, забавлявайте се, това е сватба все пак. Нека потанцуваме!!!! – те това и чакаха. Запалиха отново моторите и опустошиха мястото, поиграха си с гостите, закачаха младоженците. Риса стоеше на мотора си и наблюдаваше, смеейки се лудо. Най-накрая се почувства добре. Това беше отмъщението, което искаше. Почувства голямо облекчение. В следващия миг дочу ръкопляскане до себе си. Обърна се и видя Рико – беше се облегнал на резервоара и пляскаше нехайно.

-                      Ааах, моя сладка Риса! Най-накрая! Най-сетне си такава, каквато искам. Чаках те толкова дълго. Накрая дори ми продаде душата си, за да изкараш истинската си същност наяве! – какво, по дяволите говореше той?!

-                      Рико?

-                      Неее, можеш да ми казваш Диабло! – Риса замръзна. Какво ставаше тук?! Рико се изправи и съседното дърво избухна в пламъци. Тя ахна изумено и усети как на ръцете й отново се появяват веригите и белезниците и се заключват. Бе изпълнила отмъщението си.  

-                      Ще ти простя, че снощи ме изостави така незадоволен и избяга от апартамента ми. – тя се оцъкли. Гласът, с който й говореше, беше на Адам.

-                      Какво става тук?! – попита тя с пресъхнала уста.

-                      Нищо особено. Аз съм Сатаната, вече се запознахме. Всъщност познаваме се от около 7 години. Наблюдавам те, обаче от много повече. Харесваше ми твоят потенциал. Всичко вървеше прекрасно с Ангелите – твоята дива природа те правеше наистина добър лидер на бандата. Тоя тъпак обаче те развали. – той кимна към строполилия се на земята Рей.

-                      Чаках те наистина дълго, Риса. Най-накрая си моя – цялата – душата ти, тялото ти.  – все още й бе трудно да възприеме случващото се, но започваше да усеща.

-                      Значи ти си е Дяволът? – той кимна.

-                       Бил си през цялото време? – ново кимване.

-                       И си ме искал, чакал си ме да се пробудя?  И сега съм  твоя и ще бъда с теб в Ада цяла вечност? 

-                      Точно така. Не си мисли да се опитваш да се измъкнеш!

-                      Да се измъкна ли?! – възкликна тя. Устата й се разтегли в хищна усмивка и Риса избухна в дивашки смях.

-                      Да се измъкна, викаш!!! Неее, нямам такова намерение, Рико!!! Неее, далеч съм от тази мисъл, след като най-накрая ще съм с теб и ще се изпълни най-съкровеното ми желание. – след тези думи тя се хвърли към него и впи устните си в неговите. Секунда по-късно, когато той се отърси от изненадата си, я притисна към себе си, а веригите й паднаха. Навсякъде избухнаха пламъци и с рязък звук  на гърба му се разпериха черни крила. За миг се обвиха около целуващата се двойка, образувайки параван между тяхната интимност и останалия свят. Двамата се наслаждаваха на дяволската страст и желание, което изпитваха с целувката си.

Земята се разтвори с грохот около тях. Рико разпери отново крилата си и се издигна високо в небето, държейки Риса плътно в ръцете си.

-                       Хей, Рей, Лин! – извика тя. Младоженците стояха, вцепенени от шок и страх.

-                      Не забравяйте какво ви казах! Ще ви чакам в АДА!!!!!! – след което Рико и Риса се спуснаха във въпросното място.

Една Дяволска целувка, една продадена душа – две сърца в едно!