Петъчна приказка: В прегръдките на Посейдон

Отворих очи и видях как една акула плува стремително към мен. Изкрещях. Бях заобиколена с вода, но акулата се удари в невидима преграда и се отказа от опитите си да ме достигне, макар и да ми хвърли няколко гневливо-хищни погледи. Размърдах се и се огледах. Намирах се в нещо като стъклена камера под водата. Лежах на морскосиньо легло и всичко около мен създаваше илюзията, че съм действително на дъното на океана. Докато наблюдавах с крайчеца на окото си акулата, която ядосано се отдалечаваше от неядливата си храна, т.е. мен, чух стъпки зад гърба си и се обърнах стреснато.

-                     Виждам, че си се събудила вече. Как се чувстваш? – мъжкият глас, който изрече това, ме заля като морска вълна в горещ ден и ме остави бездиханна с влиянието си. Ала когато видях и собственика му, бях като риба на сухо. Мъж в средата на тридесетте, може би, с тъмна като морските дълбини коса, очи, да, познахте, с цвят на лазурно море, се приближаваше към мен. Беше облечен в бяла тениска и тъмен панталон, които прилягаха перфектно на слънчевия му загар. Приличаше на някой бог, замечтано си помислих, но веднага се отърсих от тези мисли.

-                     Ами бих се чувствала и по-добре, ако знаех къде се намирам и защо. – отвърнах, преодолявайки смущението, което той предизвикваше с пронизителните си очи.

-                     О, прости ми лошите маниери! – възкликна той и се приближи до мен. Подаде ми ръка:

-                     Аз съм Ейдън, а това е моят скромен дом. Намираш се тук, защото припадна на плажа, който е вблизост до дома ми. – изгледах го невярващо и с частичка възхищение, че това е неговия дом.

-                     Хей, казвам истината, имаше и свидетели, че те намерих там. По една малка случайност, имам приятел лекар, който беше с мен, и те прегледа. Каза, че е от преумора и не се налага да те заведа в болницата. Затова реших, че е по-добре да дойдеш тук, докато се възстановиш. – историята звучеше твърде правдоподобно, защото през последните дни наистина се лишавах и от сън, и от почивка, но казано от непознат, докато се намирам под водата, в леглото му... не бях склонна да му се доверя толкова бързо.

-                     Този твой приятел лекар... има ли си име и координати? – той ме погледна изненадано и каза след миг:

-                     Да, казва се Пол и има частен кабинет наблизо. Защо?

-                     Исках да го посетя и да му благодаря, че ме е прегледал. – някаква тъмна сянка премина през очите му и, ако не се познавахме само от няколко минути, бих се заклела, че е ревност. Морето зад него започна да бушува и рибите, които допреди малко нехайно си плуваха насам-натам, изведнъж изчезнаха. Той продължи с глас, който не загатваше дори за бурята в очите му:

-                     Но, разбира се, psihi mou!¹ Само след като съм се уверил, че наистина си добре. – не знам какво беше обръщението в края на първото изречение, но ми звучеше на гръцки.

-                     Аз съм добре! Благодаря ти за гостоприемството, Ейдън, и за това, че си ме спасил, но ще трябва да тръгвам. Очакват ме. – той се усмихна, а зад него морето бушуваше все по-заплашително, чак се уплаших дали стъклото, или какъвто и да бе материалът на стаята, ще оцелее.

-                     Да, добре... о, почакай, все още не знам името ти! – възкликна с добре обигран жест. Поколебах се и отвърнах:

-                     Ириан. – той се поклони леко и взе ръката ми в своята, за да долепи убийствените си устни към кожата ми. Сякаш земетресение разтърси душата и тялото ми в този момент. Знаех, че трябва да избягам много бързо оттук, иначе рискувах да се предам твърде лесно на фантазиите какъв ли би бил сексът в тази стая, заобиколена от море. Преди да пусне ръката ми и да ме поведе към изхода очите му най-сетне укротиха бурята, но станаха толкова тъмни и страстни,  че тръпките по тялото ми хич не бяха за пренебрегване. Качихме се няколко етажа нагоре и стигнахме до врата. Вкопчих се в дръжката като удавник за сламка. Благодарих отново и я отворих. Слава богу, виждах улица и други къщи наоколо, не бях някъде в пустошта или далече от града. Дори разпознах улицата – наистина беше вблизост до мястото, където имах бегъл спомен, че се разхождах. Отчасти това потвърждаваше думите му. Оставаше и да намеря доктора... не знам защо така ровех в историята и бях подозрителна, но имаше нещо в този мъж, което ме караше да бъда много, много предпазлива. Почти бях излязла през вратата и той ме хвана за ръка:

-                     Почакай, Ириан, забравих да ти върна колието, което беше паднало до теб! – аз го погледнах неразбиращо, а той взе от шкафа до вратата колие с раковина и синьо-зелени мъниста. Беше изключително красиво... и не принадлежеше на мен. Понечих да откажа, ала той прекъсна възраженията ми и просто го сложи на врата ми. Е, ако приемането на това колие означаваше, че ще ме пусне да си отида – нямаше да се дърпам много. Когато го пусна да падне връху деколтето ми, пръстите му се насочиха към лицето ми и то се озова придърпано към него. Целуна ме нежно по двете бузи, в стандартния поздрав на местните, но го направи толкова чувствено, че когато ме пусна, успях само да измрънкам нещо неясно. Той се ухили с превъзходството на мъж, който знае как влияе на жените и по-точно – на тази тук в момента.

-                     Хайде, Ириан, надявам се да се възстановиш бързо! До скоро! – последното го каза не като пожелание. Каза го с тон, който не търпеше никакви възражения. Не знам защо, но знаех, че наистина ще се срещнем твърде скоро. Излязох и побързах да обърна гръб на цялата тази странна ситуация.

Всъщност, може би трябваше да уточня нещо. Бях на гости на една приятелка, която живееше в едно малко гръцко градче на брега на морето. Позната беше повече като Алената принцеса, отколкото с истинското си име. Преди няколко седмици след поредната покупка на бижута от нея (тя правеше ръчноизработени бижута), й се бях оплакала, че имам нужда от почивка и тя ме покани да й погустувам. Приех с удоволствие, защото не можех да устоя на мястото. Живописно, екзотично и Боговете сякаш още се разхождаха по тази земя, особено с Олимп, който в по-ясно време надничаше в далечината.

Това беше първият ми ден тук и ето как се беше развил – след няколко изпълнени с много нерви, работа и стрес дни, пропътувах на един дъх цялото разстояние. Принцесата ме посрещна с отворени обятия и ме изпрати да се поразходя по плажа. Явно слънцето бе забъркало неприятния коктейл, довел до моя припадък.

Въздъхнах и отпих от фрапето, докато седях на терасата на Принцесата. Загледах се в морето, но погледът ми упорито прескачаше към далечината вляво, където знаех, че се намира къщата на Ейдън. Чух, че Принцесата се прибира от разходката си и я изчаках да се качи при мен. След няколко минути се настани на стола от другата страна на балконската масичка с лимонада в ръка.

-                      Ириан, изглеждаш ми бледа, какво се е случило? – попита ме тя с тревожен глас, още преди да съм я поздравила. Разказах й случката, докато тревогата й растеше. Когато й описах Ейдън и споменах, че ми е приличал на бог, тя изведнъж разцъфна в мистериозна усмивка, която, за съжаление, не ми обясни.

-                     Познаваш ли този доктор Пол? – попитах я след малко. Тя отпи от лимонадата и също зарея поглед към океана. Цялото й същество излъчваше щастие, че се намира тук. Това място й отиваше. В този момент тя се обърна към мен и погледът й ме прониза:

-                     Не че го познавам, но определено съм чувала за него. Добър доктор е, да не казвам един от най-добрите. Преди време си хареса една от местните дами и реши да остане тук. Утре, когато си се наспала, отпочинала и с нови сили, ще те заведа при него. – кимнах благодарно. Прекарах остатъка от вечерта да си разопаковам багажа, без да усещам умора. Влязох в банята и погледът ми попадна на колието с раковината. Докоснах я и се усмихнах. Красив подарък. Ейдън имаше вкус. Напълних си ваната и се отпуснах в нея. Раковината се виждаше през пяната. Облегнах глава на ръба на ваната. Беше странен ден. Усетих след малко, че се унасям. Водата започна да се плъзга по тялото ми. сякаш ръце на любовник милваха кожата ми. Беше приятно и отпускащо. Тялото ми натежа и не можех да мръдна от сладостна отмала. Натискът на водата започна да се засилва на ключови места и предизвикваше тихи стонове от устните ми. Опитах се да се надигна, но нещо ме натисна обратно във ваната. Запротестирах, но водата завря като джакузи и прехапах устни от удоволствието, което предизвика това. Вкопчих се в ръба на ваната и извих гръб, докато в ушите ми звучеше шепот:

-                     Ириан... Ириан... Ириан... – когато най-сетне успях да се отпусна, достигнала кулминация, за която не бих споменала на никой, дори и пред заплаха от разстрел, шепотът бе последван от мъжки смях. Молех се да съм си въобразила, защото иначе щях да потърся и по други въпроси помощта на д-р Пол.

Станах набърз от ваната и се обвих в кърпата. Зави ми се свят, а краката ми трепереха, но това нямаше нищо общо с припадъка по-рано през деня. Сведох поглед надолу и видях, че подът бе осеян с миди и малки рапанчета. Изхълцах тихо и бързо прекосих разстоянието до леглото си, затваряйки плътно вратата на банята зад гърба си. Какво, по дяволите, ставаше?!

На другата сутрин помолих с треперещ глас Принцесата да ме заведе при Пол. Тя превърна отиването при него в разглеждане на местните забележителности. Ето тук старият господин Станатос  продаваше мляко от собствената си крава всеки петък. Там пък госпожа Алипис предлагаше най-вкусните палачинки в целия град. В този бар вечер знатните момци се събираха да премерят сили на шах, карти, дартс или билярд. Дамите пък ги зяпаха от отсрещния салон за красота и шушукаха помежду си най-новите клюки за всеки от тях. От този магазин може да се купи най-добрият зехтин в района, а пък в съседния ще те излъжат в грамажа на плодовете, но пък са най-вкусните. Стигнахме до нещо като площад. На средата имаше изключително красив фонтан, изобразяващ Посейдон с тризъбеца си, яхнал някакво морско създание. Изглеждаше величествен и красив. Приближих се и го огледах отблизо.

-                      Имаш ли някакви лични симпатии към бог Посейдон, Ириан? – попита ме Принцесата. Аз подскочих, тъй като се бях зазяпала съвсем безсрамно. Засмях се нервно:

-                     Не мисля, просто фонтанът е наистина красив. – тя се присмя добродушно на думите ми и ме поведе по тясната уличка в близост до морето, по която вчера бях минала преди да изляза на плажа. Свихме на следващата пряка и спряхме пред бяла врата с две гръцки колони от двете страни. Над нея в мрамор беше изписано: д-р Пол Теос, д.м. Принцесата се засмя отново, но не пожела да сподели защо. Почука на вратата и влезе след приглушена покана отвътре. Наведен над някакви документи, стоеше русокос мъж в началото на тридесетте. Прокашлях се и той вдигна изненадано глава, сякаш забравил, че има някой. Това беше един от най-красивите мъже, които съм виждала... след Ейдън. Лицето на доктора придоби леко горчив вид, но бързо се смени с усмивка.

-                     С какво мога да ви помогна, прекрасни дами? – гласът му се лееше като слънчеви лъчи в прекрасен летен ден.

-                     Моята приятелка тук иска да ви благодари за помощта, която сте й оказали вчера. – каза Принцесата и ме побутна към него. Аз пристъпих неохотно и подадох ръка:

-                     Вие сте д-р Пол Теос, нали? Вчера съм припаднала на плажа и според вашия приятел Ейдън, сте ми оказали първа помощ. – лицето му разцъфна отново в усмивка:

-                     Да, разбира се. Радвам се да видя, че сте по-добре. Преумората не води до нищо хубаво. – изцъка той с език след малко. – Не трябва да се претоварвате така, госпожице. Слава на боговете, че с Ейдън бяхме наблизо и ви видяхме.

-                     За което съм ви безкрайно благодарна. Затова искам да поканя вас с Ейдън на вечеря, за да ви се отблагодаря. – изрекох поканата без изобщо да се замисля. Принцесата пристъпи:

-                     Даже ще се радвам това да стане у дома. – погледнах я изненадано, а тя ми смигна.

-                     Но, дами, няма нужда... – започна Пол, ала Принцесата го прекъсна:

-                     Настоявам! – извади визитка и написа набързо на гърба й адреса си.

-                     Ще ви очакваме утре вечер към осем.  – сбогувахме се бързо с доктора и излязохме навън. Принцесата изчака да изминем няколко преки и избухна в смях. Изгледах я недоумяващо:

-                     О, това ще бъде толкова интересно! – мърмореше си тя.

-                     Защо?

-                     О, нищо, скъпа, нищо. Ще чакам с нетърпение да видя как ще се развият нещата. – тя знаеше нещо, но щом не ми го каза направо, дори и пистолет да й опра в челото, нямаше да ми каже. Въздъхнах.

Следващия ден премина в приятно пазаруване с Принцесата и подготовка за вечерта. Сготвихме вечерята, която се състоеше основно от морски дарове и двете се оттеглихме в стаите си, за да се приготвим. Бях си купила ефирна рокля от едно кокетно магазинче, докато пазарувахме. Синьо-зелената коприна подчертаваше колието, което Ейдън ми беше дал. Погледнах се за последно в огледалото и харесах образа на приятно зачервената жена, която видях там. Щяхме да вечеряме на терасата и с Принцесата седнахме на по питие, за да изчакаме гостите. Те не закъсняха. Пол поднесе букет от слънчевожълти цветя на Принцесата, докато Ейдън ми подаде сладко букетче от сини теменужки и отново ми целуна ръка. Познатите тръпки преминаха по тялото ми, напомняйки ми за ваната. Отворихме бутилката, която двамата донесоха и вдигнахме тост с прекрасно бяло вино.  Пол и Принцесата бяха душата на компанията и се надпреварваха да ни забавляват с различни забавни истории.

-                     Е, Ейдън, с какво се занимаваш? – попита след малко Принцесата и на Ейдън му се наложи да откъсне поглед от мен. Двамата се изяждахме цяла вечер с очи.

-                      Основно с морето. – отвърна той с палава усмивка, а Принцесата се засмя.

-                     Това ми е ясно. Нещо по-конкретно?

-                     Малко с яхти, малко с риболов, малко водни спортове. – изгледах го заинтригувано.

-                     Даже си мислех да ви поканя утре за една разходка на яхтата ми, ако нямате нещо против. – добави след като отпи от чашата си с вино. Досега стоях мълчаливо, но много исках да се повозя на яхта в това море, затова подскочих ентусиазирано:

-                     Наистина? Да, искаме, много искаме! – той се засмя от сърце:

-                     Значи това успя да те накара да проговориш, Ириан? Добре, значи се разбрахме – утре сутринта ви чакам на кея – търсете яхта Тритон. – Принцесата се ухили и кимна:

-                     Добре, значи четиримата ще си направим пикник в открито море. – вечерята продължи с приятни и отпускащи разговори, а сърцето ми биеше като обезумяло под погледа на Ейдън, които не ме изпускаше и за миг. Пол, от своя страна, се стараеше да обсипва Принцесата с внимание, на което тя се радваше безумно. На няколко пъти дори забелязах как двамата преплитат пръсти отстрани на масата, когато си мислеха, че не ги гледаме. Подсмихнах се. Когато вечерята дойде към своя край, Ейдън предложи да се поразходим по плажа пред къщата. Приех с удоволствие. Чувствах се приятно заситена и отмаляла – и от храната, и от прекрасната вечер. Затова не се дръпнах, когато той хвана ръката ми.

-                     Радвам се, че носиш колието.

-                     И аз се радвам, че ми го подари. – отвърнах на тихите му думи. Той се засмя:

-                     Трябваше да действам в движение.

-                     Непрекъснато ли имаш под ръка подобни красиви подаръци за жените, които спасяваш на плажа?

-                     Тук ме хващаш натясно! –той вдигна ръка и я прокара през косата си. Зад него вълните се разбиваха в брега с омайващ звук.

-                     Би ли повярвала, ако кажа, че го бях купил случайно през деня? – попита с надежда той. Поклатих отрицателно глава и раменете му увиснаха нещастно.

-                     Не се мъчи, Ейдън. Въпреки всичко, благодаря ти, че ми го даде. Харесва ми. -  той засия и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Позволих си да се насладя на усещането на стегнатото му тяло. Мечешката прегръдка постепенно отстъпи място на по-плътна и чувствена. Зарових лице в рамото му и просто останах така – заслушана във вълните, вдъхваща аромата на кожата му и на морето. Този миг беше толкова истински, колкото целият ми живот досега не е бил. Вдигнах ръце и обвих кръста му с тях. След известно време в мълчание, той с неохота се отдръпна. Погали бузата ми и каза със съжаление:

-                     Да се връщаме, трябва да се наспиш за утре. Не искам да ми припадаш по палубата. – изгледах го убийствено:

-                     Ей, човек веднъж да припадне и всички започват да смятат, че го прави непрекъснато. – той вдигна ръце в отбранителна позиция:

-                     Аз само да си кажа.  Ще ми простиш ли? – поклатих глава. Той се наведе светкавично към мен и си открадна целувка. Аз го гледах като тресната, докато той ме питаше с усмивка:

-                     А сега? – колебливо отново поклатих глава. Той пристъпи към мен, този път се наведе бавно и отново ме целуна, като задържа устните си няколко мига по-дълго.

-                     Ами сега? – промърмори той без да се отдалечава много.

-                     Не... – прошепнах аз. В следващия миг вече се разтапях в ръцете му, докато устните ни се сливаха на фона на песента на морето.

На следващия ден се събудих с радостно очакване в сърцето. Слязох в кухнята и заварих Пол по хавлиена кърпа да прави палачинки. Ахнах изненадано и той изпусна едната палачинка на пода. Обърна се и ме изгледа виновно. Вдигнах ръце с дланите към него и казах:

-                     Мне, не се притеснявай! Никого не съдя!  - той въздъхна облекчено и посочи към масата:

-                     Това е за теб. Аз отивам да събудя Принцесата. – ухилих се съзаклятнически и седнах да изям своите палачинки на терасата. Беше красива сутрин: слънцето огряваше морето и го караше да блести като сребро.

След около час, когато Принцесата и Пол бяха закусили и приключили със събуждането, тримата се отправихме към кея. Намерихме яхтата Тритон от първия път – беше огромна. Усетих се, че зяпам невъзпитано и поех ръката на нахиления Ейдън.

-                      Харесва ли ти малкия красавец? –

-                     Малък, ти на това малък ли викаш? – възкликнах аз.

-                    Ето това е нещо, което всеки мъж умира да чуе. – вметна Пол и намигна на приятеля си, докато двамата с Принцесата се насочваха към вътрешността на яхтата. Ейдън се засмя и не пусна ръката ми, за да ми покаже яхтата. Посрещна ме атмосфера, която можеше да се нарече уютна и ненатрапчива. На палубата бяха поставени два шезлонга, покрай които бяха подредени нужните за приятно печене и плуване принадлежности. Капитанското място беше сгушено в кабина от стъкло и дърво, достатъчно голяма да побере и четирима ни. Залата за забавления беше кръгла, в центъра й имаше внушителна махагонова маса, закована за пода.  От едната й страна стоеше дъгообразен диван, залепен за стената, над който те запленяваше гледката към брега. На срещуположната страна бяха подредени няколко фотьойла. Имаше мокър бар с три щъркелчета, плазма на удобно място и... билярдна маса с умален размер и олекотена конструкция, съобразени с яхтата. Меката мебел беше в съчетание от изумрудена и златиста дамаска, барът беше черен. Цялата обстановка излъчваше царственост и в същото време те примамваше да се разположиш удобно за чаша питие и да изиграеш една игра на карти или билярд.

-                    Малко риболов, малко яхти, малко водни спортове, а? – укорително попитах аз. Той вдигна рамене:

-                    Е, не съм уточнявал колко точно.

Докато продължавах да се чудя и мая на невероятния Тритон, Ейдън ни изкара в открито море. Загледах се в него, когато изключи двигателя и излезе на палубата. Застана там, гордо изправен, с развята коса.... приличаше на Посейдон, само тризъбецът му липсваше. Изкикотих се на мисълта си и отпих отново от питието си. Божествено.

Излежавахме се, гмуркахме се, забавлявахме се пълноценно. В късния следобед се прибрахме на сянка – да вземем душ и да си починем. Когато излизах от банята, заварих Ейдън в каютата ми. Застинах на вратата, докато той ме поглъщаше с очи. Ръката ми придържаше кърпата на гърдите ми, защото пуснех ли я – щеше да загуби битката с гравитацията. Ейдън вдигна ръка и каза:

-                     Ела, moro mou²! – гласът му беше толкова властен, а очите му излъчваха такава сила, че единственото, което можех да направя, беше да пусна хавлията, която стисках, и да хвана ръката му. Той привлече голото ми тяло към себе си и ме вдигна на ръце. След миг ме остави на леглото и... прекарах нощта в прегръдките на мъжа, който ми приличаше на Посейдон.

Когато се събудих, него го нямаше. Станах, наметнах халата, който бе оставен на ръба на леглото и излязох на палубата. Беше рано, другите още спяха. Той стоеше на ръба и беше вперил поглед в небесата. Там, където жестока буря се задаваше. Чух го да говори нещо. Приближих се тихо:

-                      Братко, Зевсе, моля те, удръж още малко. Прибера ли я на брега, тя ще си отиде.

-                      Знаеш, че не мога да направя това, Посейдон. Бурята трябва да се разрази. Ако не искаш да разбира кой си – тръгвайте към сушата. Останете ли, ще се наложи да се бориш с бурята със силите си, а тогава няма как да не разбере кой и какво си. – вторият глас не се чуваше нито от телефон, нито от някакво друго устройство наоколо. Вторият глас идваше директно от небето. Ръката ми скочи, за да закрие устата ми и да потуши писъка, който се надигаше у мен. Наложих си много внимателно да се прибера обратно в каютата. Направих се, че спя, когато Ейдън влезе след малко. Леглото изскърца, когато той стъпи с коляно върху него, за да ме целуне. Наложи се да впрегна цялата си воля, за да не се издам.

-                     Съжалявам, agapi mou³, трябва да се връщаш там, където ти е мястото. Повече не мога да те задържа при себе си, без ти сама да го искаш. Време е да се сбогуваме. Надявам се да е само засега... – той се отдръпна и излезе от каютата. Сълзи закапаха от очите ми. Какво ставаше, за бога? След миг усетих бурята как връхлита. Не можех да си стоя просто в каютата. Излязох на палубата отново. И дъхът ми спря.

Там, на ръба, гол до кръста, с плющяща дълга тъмна коса, с тризъбец в едната ръка и раковина в другата, седеше Ейдън с гръб към мен и се бореше с бурята. Не, не беше Ейдън. Беше Посейдон, богът на моретата. А бурята бе пратена от брат му Зевс, който усилено хвърляше светкавици в морето покрай нас. Яхтата се люшкаше като хартиена лодка сред вълните. Принцесата и Пол излязоха до мен и я чух да казва нещо на Пол:

-                     Намеси се! Помогни му! Зевс ти е баща все пак! – зяпнах към тях и видях, че Пол искри сякаш е направен от злато.

-                     Не, скъпа ми Принцесо! Ако помогна на чичо си, това ще означава поражение за него – че не е успял да се справи с една от бурите на баща ми. По-добре да не се меся. За доброто на всички ни. Ейдън е много сприхав след подобни изпълнения.  – отидох и хванах Пол за ръкава:

-                     Какво става? Кой си ти? – той ми се усмихна с ослепителна усмивка, но ми отговори Принцесата:

-                     Ириан, не си ли се досетила вече? Ако Ейдън е съкращение на Посейдон, то Пол на какво ще бъде? – помислих за миг и навързах нещата:

-                     Аполон?! – той кимна.

-                     Но как така? –

-                     Нима смяташ, че хората просто са вярвали хилядолетия в нещо, което не е било поне малко истина? Ние винаги сме съществували и ще съществуваме. В момента сме се покрили, защото много ни харесва да се сливаме с вас. Станали сте толкова интересни същества, че не може да не сме очаровани от вас.

-                     Значи за вас е ежедневие да се задявате с простосмъртни жени? –гневно попитах след малко

-                     Не се гневи, малка Ириан. Живеем от хилядолетия, не можеш да се залъгваш, че сме водили целомъдрен живот, но ако това ще те успокои – Ейдън не се е захласвал по никой през последните няколко века. – Леле, колко успокоително, въздъхнах аз. Погледнах отново към Ейдън. Цялото му същество излъчваше желязна решителност и величие. Е, бях преспала с бог... не беше зле като за първо посещение в Гърция, саркастично си помислих.

Видях как постепенно се приближаваме към брега, а бурята утихва. Светкавиците поне бяха спрели да удрят в близост до нас. Когато стигнахме до кея и бяхме вече в безопасност, Ейдън възвърна нормалния си вид и се обърна най-накрая към публиката си. застина, когато видя, че и аз съм там.

-                      Ейдън, а? Да преговорим – водни спортове, яхти, риболов, да бе! – повдигнах саркастично вежда.

-                     Ириан, agapi mou! Аз.... – започна той оправдателно, но аз го спрях. Приближих се до него и го прегърнах:

-                     Посейдон ми харесва повече. – хванах лицето му с ръце и го наведох, за да го целуна. И там, на кея на малкото гръцко градче, на яхтата Тритон, самият бог Посейдон се изчерви от целувката на една смъртна. Обикновено историите за любовта между богове и смъртни завършват с разни драми и съзвездия, но този път няма да е така. Няма да говорим за край. А за начало. Това беше началото на любовта между смъртната Ириан и богът на моретата Посейдон. И беше наистина добро начало.

P.s. Ако се питате какво стана с Аполон и Принцесата... е, там чак за начало не можем да говорим. По-скоро нещо като временна спирка и за двамата....

¹Psihi mou – Душа моя, гр.

²Moro mou – Бебчо, гр.

³Agapi mou – Любов моя, гр.