Петъчна приказка: БАР МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ

Не беше нито зимен, нито пролетен ден. Слънцето пареше лицето ми, а вятърът ме караше да се сгуша в якето си. Разхождах се и се опивах от свободата си. Не бързах. Нямаше закъде да бързам. Разполагах с времето си, разполагах с живота си. Най-сетне... Това ме правеше щастлива. И ме ужасяваше до дъното на душата ми. В главата ми се въртяха какви ли не въпроси: Ами сега? Какво ще правя? Как ще живея без правила и закони?

Прогоних ги, докато се разхождах безцелно. Това ми харесваше. Оказа се, обаче, че не е толкова лесно да си безцелен. Дори и безцелното има нужда от някакъв ред. В ежедневието си бях свикнала да имам план-график. Спазвах отдeлни стъпки от момента, в който отворех очи сутрин. Ако се отклонях малко, ако не спазех и една от стъпките, паника се надигаше в гърдите ми.

А сега вървях и дори не знаех накъде ще продължа при следващото кръстовище. Това все повече започваше да ме притеснява. Краката сами ме водеха. Фотоапаратът в ръката  ми сякаш й заповядваше да се стрелне и да заснеме поредния кадър. Поредният кадър, който очите ми с наслада откриваха. Същите очи, които в сивото изабързано ежедневие бяха оставали слепи за красотата на заобикалящия ме свят. Щрак. Страхотна снимка! Да видим колко харесвания ще получи във фейса.

Часовете се нижеха в разходка, краката ми започваха да протестират. Трябваше да си харесам тихо и приятно местенце да отморя и да се постопля. Бях в малките улички на Стара София. Чудех се накъде ли ме водят краката ми? Към каква ли съдба ме приближаваха с всяка крачка?

Отговорът не закъсня. Пред мен се откри тайно кътче. Старинна порта водеше към вътрешността на бар. Поне така гласеше табелката, сгушена в клоните на растението, влюбило се толкова в стените на къщата, че бе пропълзяло по тях,целувайки всеки милиметър от някога червената мазилка:

БАР МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ

Интересно име, помислих си и знаех, че това ще бъде мястото. Навън нощта беше паднала, а в слушалките ми зазвучаха цигулките на Синия Дунав. Не можех да устоя на тази романтична атмосфера. С треперлива от нетърпение въздишка хванах дръжката на вратата и влязох при съдбата си.

Едно невъзспряно ахване се отрони от устните ми. Намирах се на невероятно място. Със зяпнала уста свалих слушалките си. Във фойето на бара сякаш беше райската градина. Екзотични орхидеи, нефритени лози и всевъзможни цветя бяха прегърнали в разноцветните си и уханни обятия фонтан от бял мрамор, сякаш навън не беше края на зимата, а края на пролетта. Ледено красива русалка с коси до кръста изливаше от древна амфора кристално чиста вода върху опашката си. Изработката на статуята беше толкова изящна, че можех да преброя фините мигли на очите й, а за всяка люспа на опашката й беше използван истински седеф. Стоях и се чудех онемяла къде съм попаднала. С треперещи ръце успях да направя някакви снимки, за да имам доказателство, че не съм сънувала после.

Едва съвзела се от тази красота, отворих вратата към самия бар. И попаднах насред вечната битка между доброто и злото.

-                    Пресвета Дево! – изплъзна се несъзнателно от устните ми. Вляво от мен се виждаше обособената част на доброто. Фонтани с подходящо осветление наподобяваха реки от мед и мляко. Масите бяха разположени непосредствено ниско до земята и приличаха на малки хълмчета от тучна трева. Столовете бяха пухкавибели облачета. Облегалките имаха крила, които, като седнеш, леко те прегръщат. На всеки стол, малко над мястото, където би се паднала главата на седящия, имаше малък златист обръч. Барът беше скрит сред планински пейзаж в минатюрниразмери, а сервитьорите бяха облечени като херувими. Боже Господи!

Обърнах се надясно и кръвта ми закипя. Тук владенията определено не бяха райски. По земята – черна и напукана, пълзяха реки от лава. Масите бяха направени от големи казани  с прозрачна повърхност. Стъклените дърва отдолу бяха осветени, за да изглеждат все едно горят. Столовете покрай казаните бяха тронове от черепи и кости.Крилата, които излизаха от всеки, бяха ципести и с шипове – като на някой демон. До облегалките на всеки трон бе подпряна по една вила. Барманите и сервитьорките се размотаваха наляво-надясно в зловещия вид на рогати дяволи.

До такава степен бе обърнато внимание на малките детайли, че доста се притесних, ако седна в адската страна, дали няма демоницата, която ме обслужва, да ме хвърли в казана и да ме врътне два-три пъти с вилата.

Докато обмислях колко точно грешна съм, забелязах, че има и трета част в бара. Не, не беше нито чистилището, нито човешкият свят. Нещо друго, различно.  Привлече ме като магнит. Краката ми сякаш сами тръгнаха натам. Беше неутрална част. Там вампирите биха разговаряли сладко с девиците, без вторите да се притесняват, че белите им нощници ще се опръскат със собствената им кръв. Обстановката беше като в някоя горска къщичка. От онези, в които живее добрата мъдра фея или някоя самодива. От онези къщички, в които доброто и злото могат да сключат временно примирие и да изпият по чаша горещо какао, защото са между световете.

Масивните дървени маси бяха изрисувани с древни магически символи. Огънят бумтеше в огнището, а над него вреше голям чайник с вода. На пода се мъдреше килим от горска шума, мъх и клонки. Имаше само една барманка, която сервираше и по масите. Според мен, точно така изглеждаше истинската самодива. Комбинация от амазонка, фея, вещица и горска нимфа. Косата й, в зависимост от ъгъла на светлината, проблясваше ту в червено, ту в зелено. Ароматът от питието, което тъкмо забъркваше, беше толкова убийствено апетитен, че захвърлих ада и рая зад гърба си и седнах на малка масичка върху стол от цял дънер.  Над главата ми висяха различни снопове благоуханни билки.

Самодивата се приближи до мен с празната табла, притисната към пищните й гърди.

-                    Здравей, малката! – гласът й сякаш прогърмя из цялото заведение, а всъщото време го усетих като съблазнителен шепот. Прочистих гърло и отговорих:

-                    Здравейте! – думата излезе с треперене от устните ми.

-                    Не съм те виждала досега. Идваш за първи път. – не беше въпрос, а чиста констатация. Кимнах, въпреки това.

-                    Интересно ми е... дали осъзнаваш къде точно си попаднала? – измърмори тя под нос.

-                    Моля? – попитах неразбиращо.

-                    Нищо, малката, нищо. Какво ще пиеш?

-                    Хмм, какво предлага заведението?

-                    Всичко, което смъртното ти тяло пожелае и малко отгоре за безсмъртната ти душа. – повдигнах вежда при странния отговор.

-                    Един билков чай, моля. – отвърнах колебливо.

-                    Само толкова? Изненадваш ме. – тя се обърна и отиде към бара. Взе дървен бокал и сложи отворено саше. Напълни го с различни билки и завърза сашето. След това занесе бокала до огнището и наля в него част от водата в чайника. Донесе ми чая и го остави пред мен толкова внимателно, все едно се притесняваше да не излее и капчица от съдържанието му.

Аромат на билки ме лъхна, примамвайки ме да отпия. За миг ми се зави свят след първата глътка, но го отдадох на взривените ми от вкуса рецептори. Това беше най-вкусният чай, който някога съм пила. Затворих очи, за да му се насладя. Блажена топлина се разля по цялото ми тяло. Наподобяваше прегръдката на любим.

 Тихо изтрополяване по масата ме накара да отворя очи стреснато. Самодивата стоеше зад бара с гръб към мен, твърде далече, за да е причината за звука. Погледнах към масата и сърцето ми пропусна удар. До бокала имаше червен камък със сребрист обков. Беше вързан с кожена лента. Огледах се – нямаше никой, който да може да го е оставил.

-                    Извинете! – провикнах се леко. Самодивата се обърна. Вдигнах камъка и попитах:

-                    Какво е това? Знаете ли откъде се появи? – тя погледна към него без емоция да украси лицето й. Остави чашата, която бършеше, и се приближи до мен. Наведе се леко да огледа камъка. В следващия момент лицето й разцъфна в палава усмивка.

-                    Изглежда жадуваш най-силно за любов, малката! – усетих  как се изчервявам като хлапачка.

-                    Какво имате предвид?- възмутено попитах.

-                    Това място е изпълнено с много силна... енергия, да кажем. На моменти дори мисля, че си има собствено съзнание... Но, както и да е. Това, което се опитвам да кажа е, че този камък е дар. Ще получиш онова, за което жадуваш. – Аз зяпнах:

-                    Що за глупости са това?!

-                    Помни ми думите, малката! Това място те харесва. Приеми дара му.

-                    Ама.... – започнах аз, но осъзнах, че вече говорех на гърба й. Погледнах камъка. Вътрешността му сияеше като сърцето на вулкан. Обвих го с пръсти и усетих да ме залива странна, но приятна, енергия. Прибрах го във вътрешния джоб на чантата и затворих ципа. Какво друго можех да направя? Пък и беше красиво бижу.

Отпих отново от чая. Този път не затворих очи – нямах желание да ми поднесат още една изненада. Наистина бях попаднала на странно място. С всяка глътка, която пиех, заведението се пълнеше все повече. Раят и Адът приютиха своите светци и грешници. От време навреме ми се струваше, че нечии крила не бяха съвсем от стола, или някой клиент беше с твърде автентично изглеждащи рога. Отдадох всичко това на атмосферата и се молех да няма халюциногенни вещества в чая ми.  Това, което ми се струваше странно беше, че при мен и самодивата не дойде никой да седне. Това ме озадачи, защото другите две зали се пръскаха по шевовете, но никой не погледна дори към нас. На озадачения ми поглед самодивата отговори:

-                    Те знаят, че ти си специална и не искат да те притеснят. – аз избухнах в смях от думите й. Та тази жена говореше небивалици!

-                    Специална!? Да бе!

-                    Знам, че не ми вярваш, малката. Скоро ще разбереш, че съм права.

-                    Да, добре. Колко ви дължа за чая? – явно трябваше да се махна по-бързо от тук. Накрая можеше наистина да ме врътнат в някои от казаните.

-                    Колкото сърце ти дава. – подбелих очи и оставих някаква сума на масата,опасявайки се, че по-малко може да ми докара още някоя загадъна реплика.

-                    До скоро, малката. Ще те чакаме. – ушите ми пламнаха, докато почти изхвърчах във фоайето. Докато си поемах дъх до фонтана, се опитах да се отърся от усещането, че всеки чифт очи в двете зали ме беше следил, докато излизах.

Погледнах със съжаление райската градина за последен път. За последен път, защото смятах, че за мое добро не трябва да се връщам отново тук, колкото и да ме натъжаваше тази мисъл.Определено беше интересно заведение. Сложих ръка на дръжката на вратата, когато тя рязко се отвори, хвърляйки ме в благоуханни мъжки обятия. Две ръце ме задържаха да не падна и аз вдигнах лице нагоре. Там срещнах убийствени очи от кадифето на тъмносиньото вечерно небе. Устата ми пресъхна от вида на това майсторски изсечено лице, по което единствената ми забележка беше, че нямам забележка. Обгръщаше го гарвановочерен ореол от вълнисти коси до раменете. Мисля, че бях готова да припадна. С някакви сили, които не знаех, че притежвам, успях да се окопитя. Промърморих отнесено едно „извинете” и се опитах да се отдръпна от това порочно въплъщение на фантазиите ми. Ръцете му, обаче, не ме пуснаха.

-                    Няма за какво да се извинявате. – гласът му накара всяка фибра на тялото ми да закрещи в екстаз. Не си позволих лукса да затворя очи и да му се насладя.

-                    Съжалявам, че дръпнах толкова рязко вратата. Надявам се, че не се стреснахте много. – „Господи, дай ми сили да устоя на този грях!”, мислено се помолих.

-                    Не, не, спокойно. Всичко е наред! – направих жалък опит да се усмихна и се надявах по-бързо да ме пусне, за да избягам с писъци. Той се отдръпна леко и ме пусна. Помислих си, че това ще възстанови работата на мозъчните ми клетки,но очевидно влиянието му не се ограничаваше само при допир. Кимнах за сбогом и направих с усилие няколко крачки, когато чух:

-                    Хей, почакайте! Колието ви... – той ме настигна с два скока и застана пред мен. Вдигна ръце, отметна косата ми и завърза нещо на врата ми, докаго мърмореше:

-                    Явно е паднало при сблъсъка ни... – едва чух какво ми каза. Бях заета да се опитвам да предотвратя обръщането на очите ми в орбитите им и срутването ми като чувал с картофи в краката му. Не знам какво ставаше, но пръстите му изстрелваха импулси с удоволствие, където ме докосваха. Облизах устни и видях как той проследи движението. Най-сетне благоприличието проговори в мен и сведох глава. Но това, както се оказа, не беше добър ход. Първо видях пръстите му, които се плъзгаха по ключицата ми, за да нагласят под якето колието ми. И ето тук видях и второто нещо. Колието ми, което не бях носила при сблъсъка ни. Колието, което бях прибрала във вътрешния джоб на чантата. Колието с червен камък и сребрист обков. Изтръпнах цялата. Явно наистина е имало нещо в чая.

Отворих уста, за да изразя възмущението си. Лицето ми се вдигна нагоре, за да погледна мъжа. Дори издадохзвук, когато го чух да казва:

-                    Простете ми! – в следващия миг устните му танцуваха върху моите древен езически танц за покоряване на захласнати непознати жени. Боже, колко успешен танц беше. Само след секунда от греховната целувка бях готова  да му позволя да ме цапардоса по главата и да ме отмъкне нанякъде. Усещах страннатоплина върху гърдите си, където висеше червеният камък. Не беше от ръцете му, които, обаче, се справяха доста успешно да ровят в косата ми и да ме притискат към доста приятното му тяло. Напълно в тон с неистовото ми желание за същото.

В един миг целувката приключи и двамата се погледнахме с тих ужас в очите.

-                    Боже мой! – възкликна той.

-                    Извинете ме! Това беше непростимо от моя страна! Но просто не можах дави устоя. – гласът му дрезгавееше от зле прикрито желание.

-                    Мисля, че вече можем да си говорим на ти след случилото се. – той ме погледна изненадано и избухна в смях. След секунда се присъединих и аз. Усетих как страхотен товар пада от раменете ми и най-сетне се чувствам на мястото си.А присъствието на този мъж там беше най-естественото нещо на света...