Петъчна приказка: Кърваво обещание

Беше късна лятна вечер. Тя стоеше в тъмната стая, лицето й се осветяваше от бледата светлина на монитора. Пръстите й пишеха неспирно, натискайки копчетата на клавиатурата. Съзнанието й прелиташе от мисъл на мисъл, докато тя механично вършеше с нежелание задачата си. Беше й омръзнало. Намести очилата на носа си и продължи да трака по клавишите. Въздъхна. Случваше й се често. В сърцето й от много време се бе зародил копнеж. Живеейки този безсмислен живот, монотонно вършейки ежедневните си задачи, онази част от нея, която тихичко роптаеше срещу това, бе посяла дълбоко в нея този копнеж. Да избяга. Да извърши нещо непривично, да се събуди от този вечен сън, да започне да живее. Прекарваше времето си в подсъзнателно фантазиране – как точно ще се събуди? Ще дойде ли нейният принц? Може би самата тя ще извърши нещо велико? Или щеше да й се случи нещо още по-невероятно... Ах, как й се искаше да изживее своята невероятна история! Такава, която после с гордост да разказва на внуците си, а те да я гледат с изпълнени с възхищение и копнеж детски очи. Всъщност, по-скоро й се искаше просто да има какво да разказва. Дните минаваха, годините минаваха, а подобно развитие така и не идваше. В крайна сметка се примири. Реши, че не може да се цели в звездите и се залови съвестно да си върши работата. Реши да действа с наведена глава. Тихо, кротко, без да прави каквото и да било впечатление. Така щеше да бъде спокойна – тя не прекрачва границата, значи и другите да не го правят.

Сигурно си представяте скучен, затворен в себе си човек, може би си представяте дори някое невзрачно момиче, слагате й очила, тъмна коса, връзвате я на плитки, добавяте някоя друга луничка, да сложим скоби на зъбите, наведена глава, невзрачни дрехи. Не, Каяно беше пълната противоположност. Хората виждаха в нея светлокестенява коса, блестяща на слънчевите лъчи, пъстри очи, като на котка, жизнерадостна и заразителна усмивка, бяла кожа. Висока, стройна, с добър вкус в обличането. На вид - нормална и привлекателна млада жена. Проблемът не бе във вида й, проблемът идваше от невероятния й страх да общува с непознати и общо взето 99% от света се вписваше в нейния ужас. Поради тази причина болезненият й копнеж за невероятна история бе невъзможно да се сбъдне. Поне така си мислеше тя в онази вечер преди девет години.

Привърши с писането на работата си. Беше гладна. Осъзна, че не е пазарувала от два дни. Ходенето до магазина й костваше големи главоболия. Трябваше да общува, да среща хора. Коремът й изкъркори пронизително и Каяно въздъхна. Нямаше избор. Събра сили, вдиша, издиша и излезе. Денонощният се намираше в съседния вход. Беше топло и излезе по шорти и потник. Бързаше – искаше да приключи всичко и да се прибере да хапне и да си легне. Отвори вратата на магазина. Макар да се ужасяваше да общува с хора, това не я спираше да ги наблюдава мълчаливо и да попива каквато информация можеше да събере. През двадесет и няколкото си години живот бе събрала впечатляваща база данни, по която да съди за хората. Всеки девет от десет пъти се оказваше права. Правеше го като игра, за да се разсее. Залагаше със себе си – дали сега тази жена ще се развика, че кофичката кисело мляко й е смачкана леко, или ще си замълчи. Такива неща.

Докато отиваше към касата, острият й поглед забеляза нещо. Кожата й настръхна и тя осъзна, че е направила голяма грешка да излезе от безопасният си апартамент тази нощ. В магазина, освен нея, имаше трима мъже и касиера. Двама от тях и направиха неприятно впечатление и в нея се надигна лошо предчувствие. Държаха се нервно, нахакано и си търсеха жертва. Мина с наведена глава покрай тях и плати набързо. Постара се да направи възможно най-малко впечатление.

Излезе навън и си помисли, че се е измъкнала. Забърза към своя вход. Кръвта бучеше оглушително в главата й. Това й попречи да чуе стъпките зад себе си. Извади ключа от входа и влезе. Живееше на втория етаж. Качи се по стълбите и отключи вратата на апартамента. В момента, когато посягаше да я затвори отвътре, крак се промуши и я спря. Сърцето й пропусна удар. Вратата се отвори със сила и нещо я бутна навътре. Опита се да се осъзнае, ала нечия ръка я хвана за косата и я дръпна надолу. Каяно загуби равновесие и падна на земята. Изохка. Не й оставиха възможност да се съвземе. Задърпаха я за косата и я вкараха навътре в апартамента. Със сила я метнаха на спалнята й. Тогава видя кои са. Бяха двамата мъже от магазина. За пореден път се бе оказала права. Как се проклинаше в момента, можеше поне този единствен път да сгреши. Сърцето й заблъска в гърдите. Паниката започна да я завладява. Тези двамата не се шегуваха и не си губеха времето. Разкъсаха дрехите й. Страхът бе сковал гърлото й, не издаде нито звук. Така ли се чувства заекът, хванат в лапите на хищника? Застинал, скован от страх, без да може да помръдне?

Удряха я, направиха синини по цялото й тяло, а единият държеше ръцете и устата й. Другият разкопча панталона си. Самотна сълза се спусна по бузата й. Това бе единствената й реакция. Стисна очи в очакване на насилствения акт. Чу глух шум, сочна псувня, вик на болка. Хватката около ръцете и устата и се отпусна. Отвори очи. Беше прекалено тъмно, но успя да различи силуети. Биеха се. Помисли си, че двамата са се скарали. Шум откъм земята до леглото й я накара да осъзнае, че не са само двама. Имаше трети мъж в стаята.

Шумовете и навяха мисълта, че третият се бие срещу другите.. Схватката не трая повече от няколко секунди. Чуваха се глухи удари, а накрая всичко завърши с тих стон и гъргорене. С неистови усилия се протегна и запали настолната си лампа с треперещи ръце. Понечи да нададе ужасен писък, ала нищо не излезе от гърлото й. Пред леглото й стоеше третият мъж от магазина. На видима възраст около трийсетте, висок, с пепелива коса, добре сложен. Беше целият в кръв. Гърдите му се надигаха и  спускаха забързано. Косата му беше рошава и буйна, ръцете му бяха свити като животински лапи, в жълтите му очи не се четеше нищо човешко, от уголемените му кучешки зъби капеше кръв. През цялото време, докато тя правеше ужасените си наблюдения, от гърлото му се разнасяше тихо ръмжене. За добавка на ужаса й, двамата насилници лежаха бездиханни на земята в локви кръв с разкъсани гърла. Изглеждаха като нападнати от куче.

Не извика, не можеше да извика. Просто вдигна юмрук към устата си и го захапа до кръв. Очите му проследиха движението й. За миг в тях прочете сянка на съжаление. Той се приближи към нея. Вдигна ръка и избърса кръвта от лицето си с ръкава на блузата си. Седна до нея на леглото и вдигна одеалото да я завие. Чак тогава тя осъзна, че лежи с разкъсани дрехи. Пръстите му хванаха леко китката й и нежно, но настоятелно махнаха ръката от зъбите й. По кокалчетата й се виждаха пресни рани и от тях се стичаше кръв. Без да я пуска, я вдигна към устните си. Облиза с език кръвта от раните й, както куче или вълк би облизало своите рани. Тя следеше движенията му като хипнотизирана. По тялото й сякаш премина ток, когато езикът му докосна кожата й. Несъзнателно затвори очи и отхвърли глава назад. След малко усети как ръцете му я придърпват към тялото му. Притисна главата й към гърдите си. Усети как топлината му се просмуква в студеното й от ужаса тяло.  Тя не се противеше. Миризма на кръв, пот и още нещо изпълваше ноздрите й. Ужасът от случилото се проби стената на емоциите й и я разтресе неудържим плач. Не знаеше защо се доверява на този звяр дотолкова, че да плаче в прегръдките му. Дължеше му живота си може би. Беше я спасил, а дали имаше задни мисли, нямаше как да знае. Той я бе притиснал плътно към себе си и я галеше по главата.

Плака дълго. Накрая заспа от изтощение. Сънува интересен сън. Докосваха я нечии нежни ръце, галеха я, възбуждаха я. Извисяваха я до висините на екстаза. Към нея се притискаше силно мъжко тяло, не искаще да я изоставя. Искаше да остане завинаги в прегръдките на тези силни ръце. През цялото време усещаше миризмата на кръв и силната мъжка миризма на този незнаен любовник. Когато се събуди, си помисли, че всичко случило се с насилниците е било ужасен кошмар, последван от този прекрасен сън.  Изправи се рязко в леглото си и се огледа. Беше гола. Никога не спеше гола. По тялото й, освен синините от онези, имаше безспорно следи от любовна игра, на места явно бе загрубяла, защото имаше отпечатъци и от зъби. Чувстваше блаженна задоволеност – беше една сексуално задоволена жена. Мисълта, колкото я ужаси, толкова й достави удоволствие, но това не й отговори какво се беше случило. Спомни си за мъжете, които той бе убил. Скочи да погледне – на мястото, където те бяха лежали имаше само мокри петна от измитата кръв. Ослуша се. Не се чуваше шум от апартамента. Явно мъжът си бе заминал. Не и преди да се възползва от нея, де. Тръгна към гардероба да си извади дрехи, когато нещо на нощното й шкафче й направи впечатление. Приближи се. Беше бележка и сребърна верижка с висулка във формата на вълк. Прочете бележката:

„Не ме забравяй. Ще се върна за теб

и ще те направя истински моя.”

Думите бяха написани с кръв. Тя притисна верижката и бележката към гърдите си. Не се страхуваше от това кърваво обещание. Щеше да чака с нетърпение.

Дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци, години. Изминаха девет, а помен нямаше от мистериозния вълк. Въпреки това, Каяно не сваляше верижката от врата си и не спираше да се надява и да чака. Чакаше, защото със способността си да преценява хората бе видяла това у него – бе видяла, че той ще изпълни обещанието си.

Беше отново лятна вечер. Каяно се прибираше от работа. Случилото се тогава я бе променило. Бе я разтърсило и бе премахнало задръжките й и тя вече успяваше, макар и малко резервирано, да комуникира нормално с хората. Вървеше бавно, наслаждаваше се на приятния вечерен бриз, дишаше с пълни гърди и незнайно защо се усмихваше.  На пряка преди блока си усети, че я следят. Изруга наум и забърза. Стигна до входа, ала чу нечии стъпки зад гърба си. Обърна се рязко и... нямаше никой. На улицата,  обаче, бе спрял един Харли Дейвидсън. Мотористът, седящ на него свали каската си. Каяно разпозна в него Вълка, както тайно го наричаше, и сърцето й пропусна удар. Той се усмихна и й подаде другата каска. Тя се хвърли към него, нямаше нужда да повтаря. Сгграбчи я в прегръдките си. Нямаше смисъл да пита какво го бе забавило девет години, в момента, в който се докоснаха, времето, в което са били разеделени, нямаше вече значение. Те бяха заедно сега. Нямаше нужда от думи, просто да се докосват, целуват, галят, да пият един от друг.

На няколко метра от тях, в една от кофите, лежеше безжизненото тяло на мъж със следи от зъби и нокти. Бе получил своя урок, както онези двамата преди девет години. Тази нощ бе направено още едно кърваво обещание – този път завинаги.