Петъчна приказка: Веднъж и за цял живот

Срещата щеше да се състои в хотел Шератон. За първи път отивах там. Беше ми казано да го чакам в лоби бара. Влязох и с несигурни крачки се насочих към една от масите, която ми се стори най-уединена. Донесоха ми питието и побързах да отпия от чашата в треперещите ми ръце. Трябваше да се стегна, иначе рискувах да проваля уреденото с толкова труд. Бях се постарала да изглеждам перфектно, макар в моите очи това никога да не бе достатъчно. Поех си дълбоко дъх и запалих цигара. Дано ми помогнеше да се успокоя. От опит знаех, че не помагаше, но поне убивах времето до срещата. Поопипах косата си, за да проверя дали не се е развалила прическата от вятъра навън. Господи, колко бях нервна! Трябваше да избягам, докато още можех. Стиснах облегалките на стола си, за да се спра. По дяволите, толкова много усилия бяха хвърлени в тази среща, не можех просто така да избягам с писъци, само защото не съм уверена в себе си. Не, нямаше да го направя! Поне веднъж в живота си щях да посрещна смело предизвикателството. Но защо трябваше да реша смело да посрещна точно най-голямото предизвикателство в живота си?!

Въздъхнах и се обърнах да хвърля поглед към входа на бара – него го нямаше още. Изсумтях едва чуто. Нарочно бях седнала с гръб, не исках да му оставя възможност да се наслаждава на неудобството и реакцията ми по целия път към масата ми. Така, скъпа, вдишай, издишай. Спокойно, владееш положението. Все още го владееш. Отпусни се! Какво толкова може да се случи? Та нали ако се провалиш, просто повече няма да се видите. Е, да, но той ще го забрави за няколко минути, а аз ще си спомням този провал цял живот. Това не исках да си го причинявам. Затова трябваше да впрегна всички сили и жалкия си социален опит, за да се справя. Господи, защо се съгласих Даринда да ме навие?! Такъв ужас не съм изпитвала никога в живота си.

Изгасих цигарата в пепелника и отпих от питието. Облегнах се леко назад в стола и се опитах да си придам спокоен вид. Кого ли заблуждавах? Цялата бях настръхнала, защото заради голия гръб на блузата умирах от студ, а климатикът работеше на пълни обороти. Даринда беше настояла за тази блуза. Малките детайли, беше казала тя, малките детайли се запомнят първи. Особено за човек с професия като неговата трябва да е винаги нащрек за детайлите. Изсмях се мислено, идеше ми да отида и да се обеся на малките детайли. Само да не си докарах някой инфаркт с тия тревоги.

Спомних си защо го правя. Исках да си докажа, че струвам нещо. А също исках да натрия носа на Рена за всички онези пъти, когато са избирали нея пред мен. И какъв по-добър начин от тази среща. Само дано беше успешна.

Чух тихото тупкане от стъпки по килима зад гърба ми и си наложих с триста зора да не се напрегна или да се обърна. Погледнах аристократично на една страна и затворих очи, когато усетих мъжка ръка да се плъзга по голия ми гръб. Обърнах се към собственика й и замрях. Господи, на живо изглеждаше още по-зашеметяващо, отколкото на екрана. Пронизителните му сини очи ме гледаха сериозно, докато устните му ми се усмихваха предразполагащо. Актьорите и тяхната игра, помислих си, преди да разцъфна в усмивка и да поема подадената към мен ръка. Той я вдигна към устните си и нежно положи целувка върху нея. Тръпка плъзна по цялото ми тяло:

-                     Госпожице Ивашкова, удоволствие е за мен да се срещнем най-накрая. Ако трябва да съм искрен, снимките, на които съм ви виждал, изобщо не са реалистични. – каза той с нисък глас на перфектния си английски, докато се настаняваше до мен, без да пуска ръката ми. Чудех се дали да го приема като комплимент.

-                     Е, г-н Кавърс, удоволствието е мое. Но да приема ли думите ви като комплимент или да освежа лицето ви с напитката си? – усмихвах се толкова сладко, че му отне една секунда да схване какво го питах. След това избухна в искрен смях, който ме очарова. Вдигна помирително ръце и каза:

-                     Моля, моля, разбира се, че е комплимент! Извинете ме за двойния смисъл в тях. Това, което се опитвах тъй нескопосано да кажа е, че снимките изобщо не са успяли да уловят пълната ви красота. – този път очите му ми се усмихваха съблазнително.

-                     Ах, какъв чаровник сте, г-н Кавърс! – вдигнах за наздравица чашата си и леко я чукнах в неговата, която току що беше дошла.

-                     Моля, наричайте ме Джим! – настоя той след малко. Помислих за секунда и му отговорих:

-                     Предпочитам да ви наричам Джеймс, ако сте съгласен. Така няма да говоря с известния актьор Джим Кавърс, а ще разговарям с мъжа Джеймс Патрик Кавърс. – той повдигна изненадано вежда и се наведе леко към мен:

-                     Но само, ако мога да ви наричам с прекрасното ви първо име.

-                     Разбира се, ще се радвам!

-                     Ok, Миа! - каза го с лек мъркащ тон, което ме накара да завибрирам от удоволствие. Ирландските му корени правеха очите му толкова интересни, че не можех да се откъсна от тях – нещо, което ми се случваше за първи път.

-                     Така, твоята приятелка Даринда е малка упорита пчеличка.  – продължи той след малко, докато вадеше от вътрешния джоб на сакото си табакера с цигари. Аз вече бях свила моята и се готвех да я запаля, когато той внимателно отстрани ръката ми със запалката и поднесе своята към цигарата ми. Hе можах да скрия учудването си от жеста му. Опитвах се да разбера дали играе ролята на кавалер, защото това се изисква от него, или наистина му харесвах. Кимнах благодарно и вдишах дима. Издишах бавно и сластно, докато мислех какво да му отговоря. Ставаше дума за това, че моята приятелка Даринда работи на снимачната площадка с него и му беше показала мои снимки с идеята да се видим.

-                     Да, така е. Съжалявам, че ти е причинила неудобство, но определено не съжалявам, че все пак постигна някакъв успех с плана си. Иначе нямаше да съм тук с теб тази вечер. – усмихнах се и той отвърна на усмивката ми.

-                     Това си е самата истина. Но, все пак, кажи ми, защо съм тук с теб тази вечер? – знаех, че времето му е пари, но въпреки това не ми беше приятно да преминем веднага на въпроса. И без това цялата история ме влудяваше с безумието си. Отвърнах поглед от него и отговорих:

-                     През последните няколко години съм сама. И това ме убиваше. Преди няколко седмици си говорих с Даринда, че друга моя приятелка ще се жени в началото на юни и няма и един мъж в живота ми, който да заведа на сватбата като мой кавалер. Забавното е, че няколко дни преди сватбата е моят рожден ден и Даринда ме попита какво искам като подарък. Изсмях се и отвърнах, че искам мъж. В действителност, обаче, исках само някой да ме придружи на сватбата.

-                     О, разбирам. – каза той, когато направих пауза.

-                     Знам, че съм жалка, но не си тук тази вечер, за да те наема за тази задача. Тук си, защото исках да се извиня за неудобството, което ти причиних, чрез Даринда, и да ти благодаря за отделеното време. Нямам пари и, съжалявам за сравнението, но нямам желание да си купувам скъпо платен компаньон, още по-малко за подобно събитие. Исках някой обикновен мъж, но не на всяка цена.– понечих да стана след безумната си тирада, в която осъзнавах, че прозираше отчаянието ми и частичка обида, ала ръката му се стрелна и нежно, но твърдо, ме накара да остана на мястото си.

-                     Скъпа Миа, моля те, успокой се. Мога да си представя какво ти коства всичко това. Отпусни се. Както решихме в началото на тази прекрасна и, определено, интересна вечер, тук съм като мъжа Джеймс. Така че, моля те, не се обиждай от въпроса ми преди малко. Интригуваше ме историята зад това Даринда да се опита да ме уреди с теб.  – завъртях очи с досада:

-                     Моля те, знам, че няма начин някой да ме уреди с теб! Не съм глупачка. Дори и по някакво чудно стечение на обстоятелствата, да искаш да дойдеш с мен на сватбата, няма да можеш. Рискът да изтекат в медиите снимки от това как Джим Кавърс се забавлява на обикновена сватба е твърде голям.  Достатъчно ми е, че дори си поговорих с теб. А и че не съм припаднала досега. Това е голям напредък. – той се усмихна с лека тъга. Този път аз се наведох леко към него:

-                     Виж, Джеймс, никога не съм искала нито слава, нито пари, още по-малко да съм с някой богат и известен мъж – светлината на прожекторите ме плаши. Въпреки че не мога да отрека, че си привлекателен за мен, мога да ти гарантирам, че си в безопасност от скандали с мен. Няма да те преследвам като някоя полудяла фенка за автограф или по-лошо. Така че, ако имаш желание да разгледаш моя град – с удоволствие ще ти бъда гид. После ще се прибереш вкъщи, а аз ще отида сама на сватбата. Не е кой знае какво. – продължих да му се усмихвам, макар усмивката ми да беше леко пропукана. Думите ми бяха самата истина – всичко, освен последното изречение. А той беше добър актьор и знаеше кога някой го лъже. Но му бях благодарна, че не се захвана с това. Напротив, той се облегна назад в стола си с изражението на победител. Това ме озадачи.

-                     Я виж ти, това беше толкова освежаващо, дори повече, отколкото твоята напитка в лицето ми би била. Нека да направим сделка, прекрасна моя, забавлявай ме добре през следващите дни и аз ще дойда на сватбата. – той се усмихваше, но очите му отново бяха сериозни.

-                     И как точно искаш да те „забавлявам”? – попитах подозрително. Той избухна в смях и след като се успокои ми каза:

-                     Продължавай да ме караш да се смея така и всичко ще бъде наред! – той остави празната чаша от питието си и се изправи. Помогна ми да направя същото и се насочихме към вратата:

-                     Наистина съжалявам, че трябва да сложа край на тази интересна среща, но закъснявам за снимки. Имам координатите ти от Даринда и през някой от следващите дни ще изпратя някой да те вземе, за да те доведе при мен и да изпълниш своята част от сделката. Засега ти пожелавам приятна вечер, прекрасна Миа. – преди да успея да му отговоря, той се наведе и докосна устните ми със своите толкова леко, че за миг си помислих, че ми се е сторило. Изправи се обратно и ми се усмихна. Аз кимнах за поздрав, защото не можех да разчитам на гласа си, и като в мъгла си тръгнах.

Стоях вкъщи и чаках да ме вземат, за да се срещна отново с Джеймс. Чувствах се леко замаяна от емоциите, които бушуваха у мен. Та как нямаше да бъда – всичко изглеждаше твърде нереално, а най-лошото беше, че се захващах с нещо, което, ако тръгне в тази посока, би било само кратка и тайна афера, а не сериозна любовна връзка. Странно, но не ми пукаше.

Тръснах глава и пръснах от лекия парфюм, който бях подбрала за случая. Беше късният следобед на една майска събота и денят клонеше почти към своя край. Времето беше избрано от Джеймс. Искаше да види интересните места, които бях обещала да му покажа, в мистериозното време на вечерния сумрак. Трябва да си призная, че бях безкрайно затруднена в решението какво да му покажа от града. По телефона ми бе споменал, че няма желание да обикаля музеи и скучни галерии. Още по-малко имаше желание да ходи по шумни нощни заведения.

Погледнах се в огледалото. Докато критично оглеждах отражението си, мислех за маршрута. Дори и да познавах улиците на града сравнително добре, не можех да заявя, че познавах интересните кътчета по тези улици. Но знаех едно две задушевно-задушливи местенца, в които щяхме да сме достатъчно инкогнито, за да не ни преследват папараци.

Стресна ме звънът на телефона ми. Беше шофьорът, който ми съобщи, че ме чака пред входа. Трепнах от леко притеснение, но си поех дъх и излязох. Пред входа беше паркирано много стилно, съвсем „леко” биещо се на очи, черно Мазерати Куоатропорте S . Прозорците бяха затъмнени, а когато шофьорът излезе да ми отвори задната врата, изхълцах при вида на Джеймс на седалката. Застинах, докато го оглеждах  - беше облечен в тъмни спортно-елегантни панталони, тениска и черен кожен блейзър. Беше със слънчеви очила, които скриваха красивите му очи от мен, а в скута му лежеше шапка с козирка в леко военен стил.  Той вдигна усмихнатото си лице към мен и ми протегна ръка, за да ми помогне да вляза при него.

-                          Здравей, скъпа. Изглеждаш като зряла праскова днес, а аз не мога да спра да точа лиги по теб! – Изгледах го предупредително и той едва потуши зараждащия се смях в гърдите му.

-                          Tова изобщо не беше толкова хубаво, колкото прозвуча в началото. Защо ме закачаш така? – попитах го, нацупено, обръщайки му демонстративно гръб. Той превърна изблика на смях в тактично покашляне и сложи ръка на рамото ми, за да ме обърне към себе си.

-                          Защото ми харесва как реагираш. Извини ме за липсата ми на маниери, Миа, но е рядкост да бъда себе си и да дишам свободно, така че се опитвам да се наслаждавам напълно на ситуацията. – не можах да устоя на тъгата в гласа му и въздъхнах театрално, за да прикрия треперенето на гласа си, когато му отговорих:

-                          Ok, но спри с частта за точенето на лиги, наистина. Така, твърде рано е за вечеря, но какво ще кажеш да те заведа в едно интересно място, преди да отидем да хапнем? Освен ако не си гладен вече.  – Той погледна през прозореца към клонящото към заник слънце, докато шофьорът ни караше към центъра.

-                          Честно да ти кажа, ще се радвам да видя някои от любимите ти места, да усетя ритъма ти на живот. Така че, оставям се напълно в твоите ръце! – подбелих очи подигравателно при тона на думите му и казах на шофьора да кара към Шоколатерията на ул. Неофит Рилски. Заведението, макар и тази дума да не е най-подходяща за това място, определено беше интересно. Простираше се на територията на един немалък апартамент на втория етаж в жилищна сграда. Беше разделено на различни стаички, стайчета и кътчета, установени по нетрадиционен начин. По стените на някои от стаичките беше рисувано с тебешир, в други имаше табли за закуска в леглото вместо маси,  в трети се седеше върху чували с пясък. Тоалетната беше с душ кабина, а заведението беше на самообслужване – за целта се отиваше буквално в кухнята, където се предлагаха прясно изцедени сокове, шоколадови вкусотии и различни нестандартни домашно приготвени нещица. Въведох изумения Джеймс в една от затворените стаички, където седнахме на ниското диванче. Попитах го какво би искал да пие или хапне и отидох да взема поръчката. Помолих в кухнята да не ни притесняват и че няма да сме задълго. Върнах се с един фреш от ягода за мен, домашна лимонада с мента и джинджифил за него, както и няколко различни шоколадови сладкишчета. Седнах до Джеймс на дивана и извадих тютюна си.

-                          Това е доста интересно място. За първи път виждам нещо подобно. А ти дори затвори вратата на стаята. Сигурно си и помолила персонала да не ни притеснява... о, умно, много умно, Миа. – той се засмя и отпи от лимонадата, примижавайки от удоволствие при вкуса й. Не отговорих на думите му, защото се борех с червенината, избила по бузите ми.

-                          Сякаш бих се възползвала от ситуацията! Моля те, Джеймс, знаеш, че правя това с една определена цел. А тя не включва да се натискаме в кафене. Охлади страстите и си пий лимонадата! – завърших думите си с едно оплезване и се заех да изучавам чашата си.

-                          О, Миа, такъв дявол си! А пък аз си мислех, че ще ме караш да се чувствам удобно и добре. – той добави сърцераздирателна нотка в гласа си.

-                          Искаш ли да ти повикам някоя много приятелски настроена и опитна професионалистка да ти прави компания? – обърнах глава към него и го попитах със сладка усмивка, докато очите ми хвръляха светкавици. Той ми се ухили много мазно:

-                          Защо, Миа, нима обичаш да слушаш собствения си глас толкова? – този човек успяваше да ме вбеси за кратко. Знаеше много добре как да ме накара да играя неговата игра. Добър беше, по дяволите! Изкуших се да му изръмжа нещо нечленоразделно, но реших да не му доставям това удоволствие и се овладях навреме.

-                          Ако сме приключили с показването на лошите си черти, може ли да продължим с нещо не толкова опасно.

-                          Например? Да се опитваме да се избием, може би? О, чакай! Може да си изберем дори оръжия за това – вилици, маси, ръце... език...  - той ме погледна многозначително. Завъртях очи с досада и му отговорих:

-                          А какво ще кажеш да те изгъделичкам до смърт? Порасни малко, Джеймс, и ме остави да се опитам отчаяно да спечеля играта, която играем.

-                          Но защо? Толкова ми харесва да те гледам как се мъчиш!– той се хилеше, неприлично шавайки с вежди. – И, все пак, в крайна сметка, не съм толкова евтин, че да те оставя да спечелиш толкова лесно. – добави след малко с доста съблазнителен глас.

-                          Джеймс, ако смяташ, че това е лесно, заслужаваш да бъдеш наказан! – той отвори уста да каже нещо и аз, очаквайки точно този момент, му набих едното шоколадово кексче в устата. Той замря, а мен ме напуши див смях. Отне му няколко секунди, за да затвори устата си и да започне да дъвче. Лицето му се озари от приятна изненада колко вкусно е кексчето. Очите му примижаха от удоволствие.

-                          Боже мой, това е страхотно! Какво има в него?!  - попита след малко.

-                          Шоколад,  йогурт и ягоди. – отвърнах. Той ме погледна изненадано и се наведе към мен:

-                          Ще ме накажеш ли още веднъж? – зяпнах насреща му, но бързо се окопитих. Взех другото кексче от масата и го вдигнах към устата му. Той хвана ръката ми миг преди дяволито да се опитам да го омажа целия. Беше видял опасния блясък в очите ми. Без да пуска ръката ми се наведе към нея и отхапа бавно и с наслада. Устните му закачиха пръстите ми и аз потръпнах. Той не пропусна това и след като преглътна хапката, се наведе за втора. Този път зъбите му леко захапака пръстите ми, заедно с кексчето. Тих стон се изплъзна от устните ми. Опитах се да издърпам ръката си, но той не я пусна. Вместо това облиза всяка троха, останала по нея. Бавно и мъчително. Дишането ми се учести и очаквах да припадна всеки момент. С другата си ръка обви кръста ми и ме придърпа към себе си. Зарови лице във врата ми и ме захапа за нежното местенце под ухото. Изскимтях и се притиснах към него. Усетих как вдишва аромата ми и изхъмка  одобрително. Ръцете му шареха по тялото ми. Отчаяно исках да се отдам на това изкушение, но се сетих, че не съм някоя проститутка или фенка, готова на всичко, за да го има, и се вцепених. Наложих си с много мъка да спра да отвръщам на ласките му, което се оказа доста трудно начинание. Отне му известно време да осъзнае, че нещо не е наред. Отдръпна се рязко назад и ме погледна. Макар в погледа ми все още да се четяха следите от страстта, която беше разпалил у мен, изражението ми беше твърдо и решително.

-                          Какво има, Миа? – попита ме притеснено той.

-                          Забавлява ли се достатъчно, Джим? – отвърнах на въпроса му с въпрос. Той повдигна изненадано вежди при назоваването на сценичното му име и ръцете му бавно се отдръпнаха от мен.

-                          След като се успокои, нека ти кажа нещо. Очевидно е, че те намирам за силно привлекателен, скъпи ми Джеймс, но не съм с теб за това тук. И искам да го подчертая. Имахме уговорка и тя не включваше подобни забавления. Нека се придържаме към строго приятелски отношения – за общото ни благо. Нямам нужда от драматична любовна афера в живота си. Достатъчно си ги имам в колекцията. – актоьрските му инстинкти се включиха и той успя да се овладее. Вдигна ръка и ме погали по бузата.

-                          Права си, Миа. Съжалявам, че се държах така. Ще държа ръцете си далеч от теб.– думите му ме успокоиха, но след миг той продължи:

-                          Но няма да се дърпам, ако твоите са върху мен... ей така, да знаеш.  – усмихнах му се, защото думите му бяха призив за примирие. Мина известно време, в което мълчаливо отпивах от фреша си, а той пушеше и ме наблюдаваше замислено. Когато проговори, подскочих стреснато:

-                          Кажи ми, Миа, какво е да си българско момиче? – отне ми известно време, за да си събера мислите и да му отговоря:

-                          Ами, хубаво е. Нормално, понякога е битка, понякога е удоволствие. Не мога да кажа, че не съм имала интересен живот. Може би не по твоите стандарти, но определено не ми е било скучно. Не е било приказка, но винаги е имало нещо странно, което се случва покрай мен по една или друга причина. Магнит съм за странни хора, странни случки. Предавали са ме доста, изневерявали са ми, но пък успях да се изправя след всяка лоша случка. И имам страхотни приятели и семейство. Израснах като странно хлапе. Поне така си мислех аз – бях твърде различна, някакси по-мъдра от възрастта си, ценностите ми бяха от едно по-старо време и това правеше взаимоотношенията ми с разпуснатото ми поколение доста трудни. Но стига за моя живот. Разкажи ми нещо за Джеймс Кавърс, което никой не знае. Нека бъда специална.  – прекъснах аз тирадата си.

-                          Хмм, добре. Знаеш ли, понякога адски много мразя да съм актьор. Толкова се отвращавам от цялата помия на тази професия, че се хващам, отивам в някое затънтено място, където никой не е чувал за мен, пускам си брада и се хващам като сервитьор в някое малко семейно заведенийце. Господи, толкова прекрасни моменти съм имал тогава... няколко месеца спокойствие, докато не дойде някой случаен клиент и не започне да се вглежда в мен. Тогава си хващам багажа, сбогувам се със собствениците и се прибирам там, при помията отново. Изпращам обратно всички заплати с нещо отгоре и благодарствено писмо, а после продължавам да се правя на такъв, какъвто не съм.  – слушах го в захлас, защото за първи път, откато се запознахме, видях истинското му лице. За него, в този момент, мен ме нямаше. Той виждаше въпросната семейна двойка, собственици на малкото заведение, в което е прекарал няколко месеца и лицето му се озаряваше от истинско удоволствие и много тъга. Прииска ми се да го прегърна, но се удържах – сама щях да наруша уговорката, за която толкова се тръшках преди малко.

-                          Така е, Миа, понякога мразя това, което работя, но фактът, че не съм се отказал досега, говори, че явно съм алчно копеле, на което му харесват парите и лукса. Всяко нещо си има цена, нали? – подсмихнах се на горчивата му физиономия, знаех това твърде добре.

-                          Да, Джеймс, и ти си я плащаш прескъпо. Благодаря ти, че ми каза това. Следващият път, като видя някой брадат сервитьор в кварталното заведение, няма да си помисля, че е нечистоплътен, а ще го загледам настойчиво дали не си ти. – той избухна в смях и ме бутна игриво с ръка по рамото.

-                          Значи ще искаш да си събера багажа и да си тръгна, нали! – оплезих му се отново и видях как въздъхна. Времето ни в шоколатерията бе приключило. Двамата станахме и излязохме навън.

-                          Хайде, Джеймс, ще те заведа на друго от любимите ми местенца. – той ми се усмихна насърчително. Стигнахме до подлеза на НДК и влязохме в затъмнената игрална зала. Той се огледа изненадано и отправи въпросителен поглед към мен. Усмихнах му се и отидох да взема топките от бара.

-                          Не очаквах да ме заведеш да играя билярд. – ухили ми се той. Поклатих глава:

-                          Не, просто на мен ми се играе!  - след няколко удара установих, че това беше грешка. Той не спираше да си намира извинение да ме докосва и да се притиска към мен. Много държеше да ме научи на някои от специалните си удари. Играта премина не без някоя и друга шега на тема щеки и топки, но той се държа почти прилично, а аз установих, че границата на търпението ми отдавна се е сринала. Трябваше да променя тактиката и да преборя горещото си желание да се събудя в неговото легло утре.

Излязохме от игралната зала с резултат 3 на 0 за него (оказа се, че изобщо не е от онези мъже, които оставят жените да спечелят играта, за да ги впечатлят, гаднярът му с гадняр). Моето его трудно понесе тази потресаваща загуба. Затова, за негово наказание, се отказах от идеята да ядем в едно приятно заведение. Вместо това го накарах да си вземем по нещо от руската пекарна по пътя ни към мястото, където смятах да приключим вечерта. Вървяхме по Канала и ядяхме кулебяки с кайма, пиехме морс от ягоди и се смеехме, когато паднеше част от плънката на другия. Той изглеждаше толкова не на място тук, личеше си, че е чужденец, но въпреки това сякаш наистина се забавляваше. Не ме интересуваше дали ще дойде на сватбата наистина. Радвах се, че прекарвах това време с него. Дори и да не го видя никога повече, това щеше да бъде достатъчно. Той видя, че съм се загледала замислено в него и спря.

-                          Какво има, Миа? – аз отпих от морса, огледах се и му смигнах:

-                          Готов ли си за малко приключение? – той ме зяпна изненадано, когато аз скочих на оградата до мен от щикове на пушки и ловко се прехвърлих в двора на парка на Военната академия. Съскайки ужасено, Джеймс се приземи до мен. Вече се беше стъмнило и аз се надявах, че ще успеем да стигнем до беседката без да ни застрелят. Промъкнахме се и седнахме на пейката в беседката. Джеймс ме сграбчи и изсъска в ухото ми:

-                          Ти луда ли си? Защо се промъкваме така? Какво е това място? – аз се изкикотих и отговорих:

-                          Парка на Военната академия. – хватката му се отпусна и можех да се закълна, че кръвта му се е източила от лицето.

-                          Ако ме хванат тук, скандалът ще е жесток. – промълви той с тих ужас.

-                          Значи, млъкни, облегни се назад и се наслади на момента. А ако ни хванат, бягай, аз ще ги задържа. – той се облегна с неохота на пейката и изсумтя недолволно.

-                          Погледни звездите... – тихо казах аз. Той изръмжа:

-                          Покривът ми пречи. – Сръчках го и той с въздишка се облегна по-назад.

-                          Винаги съм харесвала звездите и съм им се наслаждавала отдалече. Не съм очаквала, че някога ще прекарам един ден с една от тях... Искам да ти благодаря, че се съгласи. – той помълча известно време, а после рече:

-                          Миа, престани да ми напомняш, че съм звезда. Това ме влудява.

-                          Знам, но пък на мен ми е трудно да го забравя. – той застина. Тиха ругатня се понесе в нощта, а след малко я последваха думите му:

-                          Нека ти помогна да забравиш! – в следващия момент, аз се гушех в обятията му, докато устните му наистина ме караха да забравя, че е звезда, защото тук и сега ме прегръщаше мъж от плът и кръв. И това караше моята кръв да бучи в ушите ми като най-сладката музика на света. Притисках се към него, сякаш беше непоколебима скала в моят бурен океан и щях да се удавя, ако не ме държеше.

И тъкмо когато нещата започваха да излизат от контрол, паметта ми беше избледняла напълно, а тялото ми се движеше според неговите команди, чух лай на куче и тропот на крака по алеята на парка. Двамата застинахме и в следващия момент хукнахме към оградата. Едвам успяхме да я стигнем, викове ехтяха след нас. Прескочихме я и търтихме да бягаме, докато злобен лай раздираше нощта, заглушавайки накъсаното ни дишане. Когато бяхме вече достатъчно далече, спряхме, успяхме да възстановим дишането си и той ме сграбчи в мечешка прегръдка, където усетих смях да клокочи в гърдите му. Притиснах се и се усмихнах в ухаещите на кожа, скъп мъжки парфюм и на самия него, обятия.

-                          Добре, Миа. Ти изпълни своята част от сделката. Ще дойда на сватбата. Не знам дали няма да получа някой и друг инфаркт дотогава, като се видим отново, но определено ще си заслужава. – той едва дишаше, но изглеждаше истински щастлив, а аз щях да припадна, когато осъзнах какво означават думите му.

Денят на сватбата дойде, а аз не ставах по-спокойна. Бяхме се виждали вече няколко пъти и свикнах с него. Беше прекрасен човек, пълен с изненади. Сега стоях в лятната си изумруденозелена рокля пред огледалото и ръцете ми трепереха. Очите ми бяха пълни със сълзи, които упорито се опитвах да прогоня, за да не разваля грима си. Това щеше да е последната ни среща. След днешния ден, той повече нямаше да има причина да се вижда с мен и това изтръгваше сърцето ми. Докато гледах отражението си, очите ми в огледалото се напълниха със сълзи отново, защото най-накрая признах горчивата истина – бях се влюбила в него. Бях глупачка и проклинах слабостта си, но това нямаше да ме спаси. Събрах последните си сили и си наложих да направя всичко възможно днес да не му покажа чувствата си. Не исках неговото съжаление. На вратата се позвъни. Вдигнах гордо глава и отидох да отворя. Той седеше там, облегнат нехайно на рамката, с една изящна роза в ръка. Сърцето ми определено беше застрашено. Успях да изфабрикувам усмивка, а Джеймс пристъпи към мен и затъкна розата в косата ми.

-                          Ето, сега е перфектно! – прошепна той и докосна леко с устни ухото ми. Потреперих и му кимнах усмихната. Той видя, че не съм искрена, но си замълча. Надявах се да го отдава на това, че съм притеснена за сватбата. Отдръпна се от мен, наведе се в лек поклон и ми подаде ръка:

-                          Мадам, каретата ви очаква, време е да отидете на бала! – не ми харесаха думите му, защото ми напомниха, че съм една Пепеляшка, която отива с Прница на сватбата на приятелката си. Тръснах глава и пропъдих тези мисли. Бях направила и невъзможното, за да стигна дотук, така че нямаше да проваля този момент, заради самосъжалението си.

Когато погледнах отново към него и поех ръката ми, усмивката ми беше искрена:

-                          Да вървим да ги разбием, Джеймс! – той нададе доволен възглас и слязохме при Мазератито, което ни чакаше. Днес нямаше шофьор, той щеше да кара. На церемонията влязохме последни, за да не ни видят. Скрихме се най-отзад, докато наблюдавах бракосъчетанието, щастлива за приятелката ми Рена. Пророних някоя и друга сълза внимателно. Ръцете на Джеймс ме притискаха успокоително към него. Беше красива церемония и скоро свърши, а ние се насочихме към ресторанта. С моите напътствия успяхме да стигнем пак последни – както видях през прозореца, младоженците тъкмо влизаха. Ние се опитахме да се промъкнем незабелязано, но Джеймс бутна някаква ваза и това оповести пристигането ни. Рена се обърна и зяпна насреща ни. В погледа й се четеше разпознаване, докато оглеждаше Джеймс.

-                          Здравейте, честито, при нас е обичай да се чупи нещо на сватба, за да им върви на младоженците! – замаза положението той. Гостите избухнаха в аплодисменти, а аз, почервеняла от вниманието, тръгнах към масата ни, следвана от него по петите. Погледите на всички ни следяха, чух различни шушукания – от завистливи, през изненадани, до одобрителни. Джеймс стисна ръката ми, когато седнахме, и прошепна в ухото ми:

-                          Спри да се притесняваш! Най-сетне постигна целта си! – думите му ме успокоиха и се усмихнах щастливо. Ритуалите продължиха, докато не започна времето за танци. Пуснаха сълзлива балада и Джеймс ме покани на танц.

-                          Е, как се чувстваш, Миа? – засмях се изнервено:

-                          А ти как мислиш? Влез ми в положението! – той се замисли и след малко кимна:

-                          Да, права си, усещам как бие сърцето ти. – всички ни ръкопляскаха, докато танцувахме, а Джеймс показваше най-доброто от танцувалните ни способности. Хич не пестеше въртенето, накланянето назад и плътното притискане. През цялото време тялото ми изгаряше от докосването му и исках да му изкрещя, че сърцето ми не бие така, защото съм притеснена или изнервена, а защото го исках толкова много, че чак ме болеше.

Вечерта мина сравнително спокойно, хората не смееха да дойдат да си говорят с нас, Рена ми изръмжа нещо одобрително в ухото по едно време, но аз бях заета да се наслаждавам максимално на компанията му за последен път. Накрая булката събра всички моми, включително и моя милост, за да хвърли букета. Придадох си вид, че изобщо не се вълнувам. Вътрешно, обаче, горещо исках букета да падне точно в моите ръце. Не се заблуждавах за съвместен живот с Джеймс, просто се надявах на някакъв съвместен живот. Булката хвърли назад и всичко стана на забавен кадър. Ако не бях вдигнала ръце, сигурно букетът щеше да ме прасне доста зрелищно в лицето. Спасих се от тази позорна участ и осъзнах, че, о, боже, букетът е в ръцете ми. В следващия момент се озовах в прегръдките на Джеймс, който досега не беше показал кой знае каква интимност, но докато устните му се впиваха в моите, усетих как всички присъстващи затаиха дъх. Времето спря за мен. Това беше кулминацията на цялата история – моят звезден миг. Тук и сега бях щастлива. Стига толкова, казах си, това е достатъчно. Ще го помня цял живот и ще го разказвам на всички, на внуците си дори, стига да е рекъл Господ да имам такива. 

Всички избухнаха в аплодисменти, знаех, че се радват за мен, дори завиждат. Но само аз знаех какво ми беше коствало всичко това. Джеймс щеше да отнесе сърцето ми със себе си, когато утре се качи на самолета за Щатите. Но знаех, че ще се справя, въпреки болката.

В следващият момент Джеймс отиде при младоженците, каза им нещо, те закимаха в одобрение и след малко вече ме влачеше някъде навън. Качихме се в колата и отпрашихме в неизвестна за мен посока. 

-                          Какво става? – попитах неразбиращо.

-                          Ще видиш, потърпи малко. – лека тревога започна да се надига у мен, но нищо не можех да направя. Малко по-късно разбрах накъде отиваме – към парка на Военната академия, откъдето бяхме избягали.

-                          Защо сме тук? – притеснено попитах. Той само се засмя и рискува да ми хвърли един дяволит поглед. Намерихме в близост място за паркиране, отново беше тъмно. Джеймс сложи превръзка на очите ми и ме хвана за ръка. Опитах се да възроптая, но той ме стисна успокоително и ме поведе нанякъде. След малко ме лъхна топлина. Почудих се откъде идва, докато Джеймс не свали превръзката. Ахнах от изненада: бяхме почти пред беседката. Пътят беше осеян със свещи, розови листенца, сред дръвчетата проблясваха фенери. Беше приказно красиво, особено със самата беседка в средата на този океан от свещи, която беше обвита в бели завеси. Те се вееха ефирно на лекия бриз. Погледнах неразбиращо Джеймс, който ми намина и се приближи до входа на беседката. Подкани ме да отида и аз пристъпих. Обви кръста ми с ръка и дръпна завесата. В беседката, вместо обичайните пейки, имаше кралско легло с пурпурни сатенени чаршафи, върху които се мъдреха бели листенца от рози. Цялата пламнах. Бях на косъм да избягам.

-                          Миа, знам, че имахме уговорка, но след прекараното време с теб ми е трудно да се сдържа. Нека си дадем нещо, което да ни топли в студените зимни вечери. – изсмях се с лека истерия и установих, че просто нямам думи. Теглих една на всичко и му кимнах.

Да, тази нощ определено нямаше да я забравя. Всичко беше приказно, вълшебно, невероятно... На сутринта очаквах магията да се развали, но когато той ме остави пред нас, целуна ме за сбогом и се притисна с отчаяние към мен, магията се засили. Любовта ми към него беше всепоглъщаща, но не казах нищо, не можех да му кажа. Пуснах го да си отиде.  

Очаквах, че тази история ще ме срине, че ще се затворя в себе си и ще преживявам мъката от раздялата дълго. Но се случи обратното – прегърнах живота, както никога досега. Всички се възхищаваха на излъчването ми и на това колко се бях променила. Измина година почти от това невероятно преживяване, а аз не спирах да цъфтя и да бъда щастлива, макар и мъничко самотна.

Един ден отидох в едно малко заведение в квартала ми. Бях изморена да готвя след работа и реших да хапна навън. Тук правеха страхотни домашни ястия и обичах да идвам от време на време – държеше го едно семейство на средна възраст от много години. Седнах и запалих цигара, докато гледах менюто, оставено на масата. Сервитьорът дойде и тихо застана до масата, за да чуе поръчката ми. Бях в добро настроение, взех си чаша вино и домашно приготвени спагети със сос болонезе. Сервитьорът изхъмка с одобрение и си тръгна. Загледах се разсеяно след него – във високата му и горда осанка, широките му рамене. Спомних си, незнайно защо, за Джеймс, но с усмивка пропъдих спомена. Погледнах навън – градината беше в разцвета си и галеше окото с красотата си. Въздъхнах, животът беше прекрасен.

След малко поръчката ми дойде. Сервитьорът тихо я сложи пред мен. Видях, че няма салфетки и го повиках да му кажа да ми донесе. Той се обърна и аз извиках тихо. Тези сини очи никога нямаше да ги забравя, ако ще и брада до коленете да си беше пуснал. Скочих от стола и се приближих до него. Вдигнах ръка и докоснах брадата му.

-                          Джеймс, какво правиш тук? – попитах с треперещ глас.

-                          Чакам те. – простичко каза той. Една сълза се стече по бузата ми, докато той ме привличаше в прегръдка, за която жадувах нощем, но отказвах да си призная. Джеймс Патрик Кавърс стана мой - веднъж и за цял живот!  

На снимката: беседката в парка на Военната академия, личен архив на Принцесата