Петъчна приказка: No pain - no gain

За пореден път започвах разказа си с думите колко гадости съм преживяла през последните месеци. Осъзнах, че в един момент тези гадости просто не са спирали. Бяха се превърнали в един порочен кръг, който не спираше да се върти – падам, ставам, падам, ставам – няма миг дъх да си поема. Размиваха се спомените, когато някога, макар и малко, съм била щастлива. Бях забравила какво е това усещане – да нямаш грижи, да имаш някого до себе си, да не те тормози нищо. Дори не можеше да ми залипсва, нямах време да се усетя, че нещо ми липсва.

Болката се беше превърнала в ежедневие, вярата беше отдавна стъпкана, надеждата угаснала. Любовта... а, ето там е трики моментът. Както се вика, когато не върви – всичко не върви.

След известен период в живота ми, който беше истински ад, останах тотално осакатена емоционално. В празния ми поглед и изкуствената ми усмивка, в следите от засъхнали сълзи по бузите ми, в побелелите кичури, появили се в косите ми – навсякъде се виждаше отпечатъкът от преживяната болка.  Никога не съм очаквала, че ще преживея нещо толкова всепоглъщащо и то няма да е с добър край. Че ще изтърпя болката, мъката, нещастията, а накрая аз ще съм прецаканата. Не, не го вярвах, но това е факт. Глупачка. Оказах се пълна глупачка. Излъгах се толкова лесно. Безпощаден юмрук бе смачкал онова усмихнато, безгрижно, весело дете, което бях преди. Сега тук стоеше жена, чийто очи бяха огледало на преживяната болка, а по лицето личаха безсънните нощи.

Ала нещото, което някога наричах сърце, продължаваше да пита с тъничък и толкоз тих гласец, че го чувах само в малките часове на нощта, когато всичко сякаш е умряло, тишината е оглушителна, а аз съм вече толкова изморена, че мислите ми са заспали. Тогава, в този момент, то ме питаше – няма ли надежда? Няма ли след всичко това все пак да преживеем заслуженото щастие? Не знаех какво да му отговоря. То задаваше всяка нощ въпросите си, а аз всяка нощ оставах безмълвна, отговаряща само с една самотна сълза, проронвана от сухите очи, трепереща от непрестанния студ, който изпитвах напоследък.

Дните се нижеха незапомнени, нощите минаваха в сърдечни монолози. Нямаше ли край този безкраен ужас?

От време на време имах проблясъци. Успявах да се събудя от кошмара достатъчно, за да намеря сили да си кажа, че, ах, всичко е приключило, да изляза навън, да се направя, че се забавлявам и да подишам аромата на неуловимата любов, която обикновено всички около мен излъчваха. Тогава, в тези моменти, сякаш за един мъничък миг прихващах частица от нечий друг живот и преживявах щастието му, за да се върна обратно в своята празна черупка и да бъда нападната от мрака на съществуванието си.

В един от тези проблясъци срещнах него. Неочаквано и съвсем случайно.

Вървях бавно по улицата, нямах бърза работа. Мотаех се, слушах сърцераздирателни балади, подклаждах черния огън на мъката си. Бях свела поглед в краката си. Гледах върховете на обувките ми, които ритмично отброяваха крачките ми. Стигнах до участък от пътя, който бе заслонен от надвисналите клони на дърветата от дясната ми страна. Мрачна зеленина, красива част от природата. Минаващите покрай мен коли от време на време раздвижваха горещия въздух за миг.

Правех поредната си крачка, когато песента замря на средата. Наведох глава към джоба си, докато пръстите ми натискаха копчетата да я сменят. Тишината, настанала в този момент ме изненада, ала разсеяно продължих да се боря да включа следващата песен. Отнякъде повя силен вятър и раздвижи тежките клони на дърветата, разкривайки част от слънцето, чиито лъчи моментално ме заслепиха за няколко секунди. Докато вдишвах изненадано, усетих приятен мъжки парфюм и някой мина покрай мен. Възвърнах зрението си и се обърнах да видя кой бе привлякъл вниманието ми. Срещнах лешникови очи, меки и топли като разтопен шоколад, които се взираха в мен от лицето на привлекателен мъж, горе-долу на моите години. Слънчевите лъчи се насочиха към него, като прожектор в театъра. Огряха буйните му коси, разрошени от внезапния вятър. В тях проблеснаха златисти нишки, придавайки на тъмния цвят лека загадъчност.

Раменете, наполовина обърнати към мен при движението да погледне назад, бяха широки и на нивото на очите ми. Красяха добре сложено, но не перфектно тяло. Мъжът повдигна ръка, сви пръсти и с изпънати показалец и среден докосна слепоочието си в поздрав. Разцъфна в усмивка и се обърна, продължавайки пътя си. Остави ме застинала на средата на тротоара, под надвисналите зелени клони, огрявана като в дискотека от игривите лъчи на слънцето, което ту се появяваше, ту изчезваше между листата.

Нещо се разтуптя силно в гърдите ми и аз си спомних, че се нарича сърце. Нещо запърха в стомаха ми и си спомних, че това е любовен трепет. „Нима беше възможно?”, запита все по-силно туптящото ми сърце. Не можах да му отговоря за пореден път, но устните ми се разтеглиха в отговор на неговата прекрасна усмивка, макар и той да нямаше как да я види. Почувствах се сякаш зимният сън бе свършил. Пролетта бе дошла. Въпреки това си забраних да придавам повече смисъл на случилото се, отколкото трябва, защото болката и мъката ме дебнеха от всеки ъгъл.

Затворих очи за момент, поех дълбоко дъх и продължих пътя си, заключвайки засега чувствата си. Така или иначе, нямах нужда от втора невъзможна любов. Още по-малко имах нужда да се влюбя в поредния непознат – този път абсурдно непознат. Някой, срещнат случайно на улицата. Не, просто случайност.

Но аз, най-добре от всички, трябваше да зная, че случайни неща няма.

Мина известно време и забравих за случката. Чувствах се малко по-добре и успях да се поизправя на краката си. Бях седнала в едно кафе. Слънчевите лъчи прозираха през чадъра, а водата от фонтана до мен носеше приятен хлад. Потропвах по табакерата си с нокти, зареяла поглед в шумната тълпа, която се разхождаше наоколо в момента. Чаках приятелката ми да дойде. Бях подранила доста. Около мен беше пълно по другите маси, само аз седях сама.

Някой засенчи слънцето и ме попита с приятен мъжки глас дали има свободно място на масата ми. Кимнах разсеяно и продължих да потропвам, докато мъжът се настаняваше на отсрешната страна. Струваше ми се неприлично да го зяпна. Осанката му ми се стори смътно позната, докато наблюдавах движенията му с периферното си зрение. Извади тютюн и си сви набързо цигара. Това привлече вниманието ми, защото от вида му не очаквах, че свива. Приличаше повече на примерно момче, непушач. Беше с тъмен панталон до коленете, черна тениска с бонуси – подчертаваше което и както трябва, а на раменете си бе вързал бял пуловер. Учтиво си свали слънчевите очила, когато ме заговори.

Сложи цигарата между устните си и заопипва джобовете си. Тихо недоволно измрънкване се отрони от него. Подадох му запалката си, скривайки усмивката си. Срещнах погледа му. Нямаше случайни неща, както казах. В шоколадовите му очи проблесна разпознаване, както, сигурна съм, и в моите. Устните му се разтеглиха в усмивка около цигарата, ала бързо се постара да я скрие, свеждайки глава да запали. Вдиша дима с видимо удоволствие и издиша нагоре. Наблюдавах го, очарована. Беше сладък. Не красив, нито зашеметяващ. Просто сладък, симпатичен, приятно изглеждащ мъж. Но имаше още нещо. Нещо, което не се виждаше с просто око. Не знам какво беше то, но да си призная – бях любопитна.

-                    Виктор, приятно ми е. – протегна ми изведнъж ръка и заби поглед в мен. Аз повдигнах вежда учудено.

-                    Мисля си, че ситуацията ще е по-приятна, ако се запознаем. – сви по момчешки той рамене на неизказания ми въпрос. Поех ръката му и се насладих на приятното докосване.

-                    Лилиана, също ми е приятно. – позволих си непринудена усмивка и се изненадах, когато той застина без да пусне ръката ми, не откъсвайки очи от устните ми. нервно стрелнах език и ги облизах. Той се стресна и пусна ръката ми, тръсвайки глава.

-                    Извинявай, Лилиана, просто... първият път, когато те видях изглеждаше толкова тъжна. Оттогава не ми излизаше мисълта как ли изглеждаш, когато се усмихнеш. Но не очаквах, че промяната ще е толкова струваща си. – аз го зяпнах невъзпитано от изненада.

-                    Ти си спомняш?! – възкликнах.

-                    Да, надявам се, че не греша. Тротоара, дърветата, слънчевите лъчи, ти се обърна след мен. – избълва той набързо. Поклатих потвърдително глава.

-                    Нали знаеш, Лилиана, случайни неща няма. – усмихна се отново той и си дръпна отново от цигарата.

-                    Ще ми се да вярвам, че неслучайните неща се случват за добро. – промълвих аз и отклоних поглед от него. Телефонът ми звънна и аз подскочих стреснато. Вдигнах. Беше приятелката ми, че щяла да закъснее, ако изобщо успее да дойде. Помислих за секунда и й казах да не идва изобщо, докато наблюдавах как лицето на Виктор се озарява от доволство. Този дявол, помислих си с насмешка. Продължихме да си говорим още известно време и той ме попита:

-                    Искаш ли да се поразходим, ако нямаш бърза работа. Компанията ти ми е приятна, а и така няма да си провалиш излизането. – кимнах без да се замисля. Платихме сметката. Станахме и тръгнахме по алеята. Малко по-надолу имаше машина за захарен памук, той ме помоли да изчакам да си вземе. С детски ентусиазъм наблюдаваше как мургавият продавач навива около пръчката захарните влакна. Изглеждаше още по-сладък така.

-                    Да не си на 10? – подкачих го, докато той налапваше една огромна туфа памук след малко. Виктор се направи на ядосан от въпроса ми и насочи вниманието си към лакомството. Беше толкова забавен, че се разсмях с глас. Тогава и той успя да ме изненада и набута парче памук в устата ми, омацвайки носа ми. Разфучах се, докато дъвчех усилено и като ядосана котка търках носа си. Тогава чух неговия смях и сърцето ми пропусна удар. За първи път нечий смях ми действаше по този начин.

Свалих бавно ръката си и я свих в юмрук до тялото си. Бях забравила, че трябва да се пазя от подобни истории, а ситуацията бързо започваше да излиза от контрол. Искаше ми се да се отпусна и да се насладя напълно, но някакси бях твърде счупена, за да го направя. Той усети, че нещо се е променило и спря да се смее. Не попита какво има, просто продължихме да вървим.

По-надолу видяхме въртележки и още преди да е издал звук, знаех каква ще е реакцията му. Ентусиазмът му беше още по-голям и от захарния памук. Въздъхнах и се съгласих на упоритите му молби да се качим веднъж на гондолата. Молех се да не върна поръчката прекрасна и да опропастя всичко. Учудващо, бях пощадена. Той седна плътно до мен, тъй като имаше и други желаещи, и местата се напълниха. Бедрото му се опря в моето, а главата ми бе на нивото на рамото му.

Гондолата започна да се засилва и когато стигна своя пик  с нас на върха, той грабна ръката ми и я вдигна високо във въздуха, надавайки весел вик. Други подеха звука и това разсея малко онези, които се бяха вкопчили в предпазния парапет отпред.  Ала аз усещах само топлината -  там, където пръстите му бяха преплетени с моите. Не намерих сили да се откъсна от това докосване.

Слязохме зачервени и нахилени от гондолата, с треперещи крака и туптящи сърца. Беше започнало да се стъмва и със съжаление го помолих да се ориентираме към прибиране. Той ме изпрати до мястото, където чаках маршрутка обикновено. Видях, че тя се задава по улицата.

-                    Благодаря ти, Виктор, от много време не се бях забавлявала така.- той се усмихна.

-                    Ела тук точно след седмица по същото време и пак ще се забавляваме. – каза той и се наведе към мен. Помислих си, че ще последва целувка. Оказах се права, ала вместо устните ми, той нежно докосна челото ми. Отдръпна се и махна на маршрутката да спре, докато аз се борех с упоритата червенина, избиваща по бузите ми. Качих се като робот и заех мястото си. Обърнах се назад и видях, че ме изпраща с поглед. Махнах като пълен идиот, без да знам дали ме вижда. Ала той отвърна енергично и се скри от погледа ми. Потънах в седалката и сложих ръка на препускащото си сърце. Бях жива. Все още имаше нещо у мен. И Виктор го беше събудил с нежността и непринудеността си. Чакай, какво беше казал – след една седмица пак да се видим. Хмм, едва ли... Беше твърде странно, дори рисковано. Не знаех дали ще дойда.

Измина една седмица и до последният момент упорито не исках да тръгна към срещата ни. Вярвах, че той ще е забравил и аз отново щях да съм глупачка. Но накрая се  реших и потеглих. Стигнах 20 минути по-късно. Очаквах той да си е тръгнал. И май бях права – не го видях никъде. Настаних се на една от масите, въздъхвайки нещастно и извадих телефона си да се обадя на приятелката си, за да дойде да се видим, както се бяхме разбрали при провал. Докато набирах номера й, пред очите ми изникна плюшено ангелче. Вдигнах поглед и срещнах море от шоколад. Той седеше ухилен, протегнал ангелчето към мен.

-                     Здрасти, виж какво спечелих на стрелбището преди малко. На мен не ми трябва, тъй като съм голям дявол, но виж, на теб ще ти отива. – познавайки се достатъчно и това, което бях видяла от него досега, твърдението му звучеше толкова абсурдно, че се разсмях. Той застина неловко и понечи да се отдръпне. Вдигнах ръка и погалих ангелчето:

-                    Ще го приема, но само ако се съгласиш, че това си ти. – поставих условието си аз. Той светна и закима бързо. Гушнах играчката  в скута си, докато той се настаняваше - този път до мен.

-                    Благодаря ти отново, Виктор. – усмихнах му се мило. Свих си цигара и понечих да извадя запалката си, ала той ме изпревари и щракна едно Зипо пред цигарата. Сведох леко глава и тютюнът се разгоря от пламъка. Вдишах дима и го издишах с тихо свистене. Очите му следяха алчно движенията ми. Потреперих, но не от студ. Стиснах ангелчето в скута си, за да държа ръцете си на безопасно място. Упорито не обръщах внимание на кичура коса, паднал небрежно на челото му.  

За да се разсея зареях поглед към хората, разхождащи се наоколо. Странно защо, но изведнъж поисках да избягам. Ужасих се, че може отново да се привържа и да се окаже грешка.  Стиснах ангелчето.

-                     Ще ми се някой ден да чуя историята, която ти е причинила това. – чух го да казва и застинах. Прочистих гърло и обърнах глава към него. Той не гледаше обаче към мен.

-                    Кое? – попитах тихо. Очите му срещнаха моите и прочетох в стоманената им сила гняв.

-                    Тъгата, мъката ти, болката, която погледът ти излъчва след угасването на всяка усмивка. – сведох поглед и отвърнах:

-                    Може би някой ден ще ти разкажа,  когато успея да преодолея още малко това, а може и никога да не узнаеш. Нали си чувал, че някои неща е по-добре да си останат тайна?

-                    Ще науча за това, Лилиана. – промълви той и с това темата бе приключена. Не знам дали трябваше да ме плаши увереността му, а и какво му даваше доказателства да смята, че това няма да е последната ни среща. Въпреки веселяшкия си характер, твърдостта, с която бе произнесъл последните думи, само доказа съмненията ми, че има нещо доста интересно под повърхността му. Само се молех да не е поредният психопат, защото в колекцията си имах достатъчно такива.

-                    А ти? Ти ще ми разкажеш ли нещо повече за себе си, или си просто Виктор, който печели плюшени ангелчета на стрелбището, тъпче устите на непознати със захарен памук и крещи с пълно гърло на гондолата? – изкикотих се аз, надявайки се да разсея надвисналата атмосфера. Успях -  предизвиках смеха му, който караше стомаха ми да се свива.

-                    О, има още толкова интересни неща, за които не си и сънувала, бейби! – отговори той с преправен носов глас и мазна физиономия, подходяща за селския типаж от крайните квартали. Обърнах глава настрани и пресилено се изсмях:

-                    Знаеш ли, вече не съм толкова любопитна. – отговорих му привидно сериозно и понечих да си вървя.  Със светкавично движение стана и ме хвана за ръката, а после с нов глас каза:

-                    Не те съветвам да правиш това, Милейди. Все още не си се срещнала с Д`Артанян и останалите! – явно играта загрубяваше, ухилих се мислено.

-                    Но, Ваша Светлост, не смятате ли, че няма нужда да ги виждам, за да си изградя представа за ситуацията? – намигнах му.

-                    И все пак, летящото килимче не е за изпускане, Принцесо!

-                    Но, Аладин, не можеш вечно да разчиташ на чудеса и магии! – поклатих глава.

-                    Бел, не мога да те задържа, ако ти самата не го искаш. Аз просто съм в плен на една роза.

-                    Всяка роза има своите бодли, а едва ли имаш смелостта да се пребориш с гората от тръни пред замъка ми и да ме събудиш от кошмара.

-                    Защо си мислиш така? Нима не съм достоен? Нима не съм смел? Та аз съм син на Зевс, гръм и мълнии! Как смееш да обвиняваш сина на Гръмовержеца в страх и слабост???

-                    Не бих си позволила това, Ваше Височество! Аз просто спя пред огнището сред пепелта, а тази кристална пантофка, която размятате пред носа ми би подхождала много повече на някоя префърцунена кифла, каквато аз не съм!

-                    Нима имаш седмина мъже с ниски страсти зад гърба си, че тъй лесно се отказваш от предлаганото... Чакай малко –кифла? Сериозно – би ли казала Пепеляшка кифла? – разсмя се той неудържимо, докато хората около нас със съжаление се връщаха към разговорите си, разбрали, че театърът е приключил.

-                    Съжалявам, никога не съм харесвала идеята за тъпата стъклена пантофка. – свих рамене ухилена. Той избърса театрално несъществуващата сълза от окото си и се взря в мен.

-                    Добра си, признавам ти го. – направих лек реверанс и седнах обратно на стола до него.

-                    И ти не си за изхвърляне, войнико!

-                    Харесваш ми. – ситуацията моментално се промени, защото погледът му омекна и веселите искрици угаснаха, за да дадат път на страстните пламъци,  а ушите ми забучаха.

-                    Не. – отвърнах аз и поклатих глава. – Не може да ме харесваш. Познаваш ме общо 4 часа  - само толкова си прекарал с мен през целия си живот. Не е възможно да ме харесваш дотолкова, че да искаш да го изречеш на глас пред мен.  – той тръсна глава, вбесен от изказването ми.

-                    Всичко е възможно!!! – изсъска тихо, неспособен да приеме думите ми. Въздъхнах със съжаление и му казах:

-                    Някои неща просто не им е писано да се случват. Нека по-добре да не си причиняваме излишни драми. Приятели никога не отказвам, но нещо друго в момента – съжалявам. – гласът ми бе натежал от цялата тъга, която бях насъбрала. Той стрелна ръка и повдигна сведената ми брадичка, за да впие шоколадовите си очи в моите с натрапчива настойчивост:

-                    Добре. Имаме сделка. Ще ти бъда приятел. – въздъхнах облекчено, ала следващите му думи ме накараха да настръхна:

-                    Ще ти бъда приятел, но само докато не разбереш, че аз не съм като останалите. Докато не спечеля сърцето ти, каквото и да ми коства това, колкото и време да ми отнеме. – думите му трогнаха въпросното сърце толкова, че то поиска да излезе навън, за да се срещне отблизо с онзи, приемащ това предизвикателство. Преборих се с желанието да опра ръка в гърдите ми, за да го спра. Отскубнах се от хватката на Виктор и се изправих. Тръгнах, давайки му знак да ме последва.

-                    Няма смисъл. – проговорих след няколко крачки в мълчание. - Няма смисъл да си губиш времето, повярвай ми. Не си струва да хабиш енергията си за обречена кауза. Живей живота си и бъди щастлив с някоя, която те заслужава. Върви по пътя си, Виктор! – постарах се да вложа достатъчно злоба в гласа си, за да го отпъдя. Всичко беше грешка, не трябваше да се оставям на приятните емоции да доведат до това. Бях се заклела пред себе си и пред Бога, че няма да позволя на някой да стане като мен и да преживее същата болка. Трябваше да го отблъсна, докато още можех.

-                    Вървях по пътя си и срещнах теб. – промълви той.

-                    Подмини ме! – изсъсках гневно и го погледнах с искрящи от яд очи. Ако не си тръгнеше веднага, щях да се разплача от отчаяние. Той се приближи, аз отстъпих.

-                    Не мога да те подмина. – тихо отговори той.

-                    Защо? Какво толкова виждаш в мен, че не искаш да зарежеш една непозната?! Съжаляваш ли ме? Нямам нужда от милостиня. Разкарай се, Виктор! Нямам нужда от нечии подаяния, нито от чужда утеха. – тук вече наистина се бях вживяла в ролята си и почти си ръкоплясках вътрешно, обаче мълчанието му започна да охлажда страстите ми. Стоеше срещу мен с ръце, отпуснати до тялото му, здраво стъпил на земята с леко разкрачени крака, лице с непроницаемо изражение и очи, вперени в моите. В този момент образът му така се вряза в съзнанието ми, че сякаш остър нож прониза сърцето ми. Всичко в мен изкрещя „Бягай!”, ала нямах сили да помръдна, опиянена от него.

-                    Свърши ли? – попита той след секунда.

-                    Моля?

-                    Свърши ли с тирадата, целяща да ме разкара и предпази от твоето радиационно влияние, о, напаст за всички мъже, имащи неблагоразумието да положат поглед върху теб? – очите ми в този момент наподобяваха малко историята за кучето с очи като воденични камъни.

-                    ...? – издадох някакъв звук, с който наподобих въпрос за казаното от него. Изведнъж погледът му се зарея някъде нагоре зад мен, тялото му промени позата си и той извика:

-                    Виж, орел! – аз понечих да се обърна и да видя птицата, ала ръцете му се вкопчиха в раменете ми, докато устните му нападнаха моите в битка за надмощие, която дори Сун Дзъ би одобрил. Коленете ми омекнаха и се отпуснах в обятията му, докато ръцете му се плъзнаха, за да изследват гърба ми и да ме притиснат още по-плътно. Усещах очертанията на тялото му толкова добре и още по-добре се чувствах, притисната към тях. Устните му бяха меки, зъбите хищни, езикът – божествен. Искрите и трептенията, които докарваха на тялото ми, бяха достатъчни за зареждането на малка електроцентралка. АЕЦ-Лилиана. Пръстите на едната му ръка се заровиха в косата ми и аз измърках доволно.  Всичко в него ме караше да искам още и още. Той направи грешката да се отдръпне, за да си поеме дъх и да ме погледа с обожание. Замъгленото ми съзнание се пробуди сред пелената на наслада и нададе яростен вик, който се материализира в сочен шамар по бузата му.

-                    Как смееш?! – възкликнах аз изтърканата фраза, ала докато очите му се опитваха да направят преход между страстно замъглени към яростно искрящи, му се нахвърлих от своя страна и арестувах устните му, надигайки се на пръсти, за да сключа пръстите си на врата му. От гърдите му се отрони доволна въздишка и той отвърна на целувката ми.

-                    Виж, все още ми гори! Не беше нужно да влагаш толкова сила, след като самата ти отвръщаше и не се дърпаше! – мърмореше той, сочейки червените отпечатъци от пръсти, избледняващи на бузата му, малко по-късно, докато ме изпращаше към улицата.

-                      Добре де! Извиних ти се вече! Ти какво очакваше – да падна в краката ти и да крещя : „Вземи ме тук и сега!” - ли? – с престорено раздразнение му отговорих. Ръката ми беше в плен на неговата и, на които и богове да се молех, не можех да спра потенето й от притеснението, което изпитвах.

-                    Е, това би било едно приятно развитие на нещата... – започна той с ехидна усмивка, ала след предупредително перване по рамото спря. Застанахме на тротоара и взе телефона ми, който държах в свободната си ръка. Написа нещо набързо в бележките и каза:

-                    Това е номерът ми, а това – скайп акаунтът ми. Ако наистина смяташ, че е по-добре да бягам – никога повече няма да те закачам, но ако все пак има някаква мъничка надежда – пиши ми. Ще те чакам. – наведе се и ме целуна по бузата, връщайки ми телефона и махвайки на маршрутката ми да спре. Докато се качвах, чух да казва тихо след мен:

-                    Но не си мисли, че ще бездействам през това време, Лилиана! – тръпки полазиха по гърба ми и си зададох въпрса – в какво се бях забъркала?

През следващите няколко дни провеждах грандиозни битки със себе си, в които играех и губещата, и печелившата страна. Наградата или наказанието, в зависимост от гледната точка, бе решението дали да се свържа с него или не. След като си блъсках главата над това какво точно изпитвам в момента, ала не стигнах до членоразделен отговор, реших да изминат няколко дни. Да се уталожат страстите ми, да преценя дали наистина го харесвам и си струва. Дали не е просто увлечение, вследствие на интересния начин, по който се запознахме. Ако имах езически олтар, сигурно щях по цял ден да се моля на него и да принасям жертви, за да се окаже, че е просто самозаблуждение. Уви, колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че няма нищо случайно.

И тъжната част от всичко това беше, че отново започвах да се влюбвам. А не исках. Ужасявах се. Болката, всепоглъщащата болка, която щеше да разкъсва безпощадно сърцето ми, ако отново сгреша, щеше да ме съсипе. Не трябваше да се впускам отново в афера, породена от импулсивност и случайни неслучайности. Не можех да си позволя повече лукса да страдам по някого. Затова и потушавах в зародиш всеки бунт на сърцето ми, всяка мисъл в полза на идеята беше изгаряна на клада като еретична вещица, а всяко желание да го видя отново бе осъждано на смъртна присъда.

Опитвах се да не мисля, разсейвах се с всевъзможни неща. Неуспешно. Да му се обадя дори не си и помислях. Да го добавя в скайп – не, втори път нямаше да си причиня това мъчение. Щом няма нищо случайно, реших да предизвикам съдбата. Казах си, ако трябва да бъда с него – тя ще намери и друг начин да ни събере. Затова и изтрих номера и скайп името му от телефона си. Майната му на всичко – писна ми да развивам хиляди сценарии, да кроя планове и да съм прецакана накрая. Затова – каквото трябва, и само ще се случи.

Естествено, тайничко се надявах нещата да се подредят така, че да се срещнем отново. Прехапвах си устните до кръв при мисълта, че изтрих единствения си шанс да се свържа с него, но бях твърдо решила и точка. Старателно избягвах да си фантазирам за начини, по които можем да се срещнем.

Една вечер беше пълнолуние и аз не можех да заспя. Цяла нощ се въртях в непрестанни мисли за него. И не спирах да се псувам, че съм толкова тъпа. Накрая ми писна и станах. Облякох се и реших да отида до денонощното магазинче, за да си купя тютюн и нещо за пиене. Минаваше полунощ, а луната се беше оцъклила като огромна медена питка над мен, докато вървях към магазина. Стигнах и влязох вътре. Звънчето на вратата издрънча пронизително в тишината на нощта. Продавачът беше флегматичен и умираше за сън. От портативния телевизор се носеше тихо кръшен кючек, неестествен фон за спокойствието, обзело града. Вървях между щандовете, несъзнателно хъмкайки в тон с кларинета, докато си избирах сок и нещо за среднощна закуска. Звънчето издрънча отново и ме стресна, но не погледнах кой е влязъл, бях заета да се колебая между сок от кактус и джинджифилов ейл. Клонях към кактуса, когато чух стъпки зад мен. Ръцете ми бяха заети с двете бутилки, които можех да използвам за оръжие при евентуален сблъсък с някой нощен перверзник.

-                     Ако ме почерпиш с джинджифилов ейл, ще ти дам бисквитка с шоколад. – чух познат глас зад гърба си и почти метнах бутилките. Завъртях се бавно и невярващо зяпнах Виктор, който се бе облегнал небрежно на щанда с чипса, сякаш му е бащиния.

-                     Ще ме замериш ли с ейла или ще ми го подадеш внимателно? – ухили ми се той. Доста разкъсваща дилема. Той прочете насилието в погледа ми и вдигна помирително ръце.

-                    Е, стига де, Лили, не така! Ще отговоря на всичките ти въпроси. Не съм те следил през последните седмици, за да те причакам някоя нощ да не спиш и да дойдеш точно в това магазинче, за да вляза след теб и да те стресна между щандовете. Бях на рожден ден и закарах до тях рожденичката преждевременно, защото не й повлия добре прекомерната употреба на многоцветни и многопластови коктейли. – повдигнах подозрително вежда, защото до преди момента с рождения ден нещата бяха плашеко точни,  а той продължи:

-                     На връщане те видях да влизаш тук и почти не се разбих в една боклукчийска кофа. Между впрочем, радвам се, че не го направих, защото си представих как щеше да ме завариш, когато излезеш от магазина – не ми отиват изгнили листа от маруля и памперси на лицето. – докато той се смееше, аз все още зяпах насреща му, неспособна да изтискам и една дума от празното си съзнание.

-                    Ако не си затвориш устата, ще те целуна. – равно продължи той. Секунда ми отне да схвана какво ми каза и устата ми се затвори с изтракване.

-                    Това ме обижда, можеше да ме изчакаш да го направя. – той се фръцна нацупено. Преглътнах. Трудно. Така, някъде в главата ми трябваше да има аварийно захранване, което обаче упорито отказваше да се включи. Мигаше една червена лампичка, но всичко останало бе потънало в блажен мрак. Той пристъпи към мен и вдигна ръка, за да погали бузата ми. Лампичката се взриви и зад очите ми избухна ярка светлина.

-                    Но аз седях и чаках да се свържеш с мен. Дори се самозаблуждавах, че не си изтрила данните ми. – гъста червенина плъзна по шията ми, неумолимо проправяйки си път към лицето и пътя на косата ми. От ушите ми с тихо фъщене излизаше пушек. Прочистих леко гърло:

-                    Кхъм... това... аз.... – той дръпна ръката си от бузата ми и поклати глава.

-                    Честно да си призная, не съм очаквал изобщо да се свържеш с мен. Искаше ми се, но знаех, че няма да го направиш, защото виждах какво са ти причинили преди и колко трудно ти беше с мен. Ти се разкъсваше на всяка крачка – не си позволяваше да се забавляваш напълно, защото червената лампичка, която и в момента пищи в главата ти, те спираше. – А, значи я виждаше и той. Виктор се обръна и грабна един чипс от най-горния рафт. Мисля, че дори не видя, че е с уасаби. Побутна ме към касата, взимайки от ръцете ми сока и ейла. Продължавах да се държа като робот. Толкова бях искала да го видя и толкова неща исках да му кажа, а успях само нещо нечленоразделно да измрънкам. Трябваше да се стегна. Набих си мислено два шамара, ударих един електрошок на съзнанието си, но то си остана тъмно и тихо. Виктор плати на касата, плъзна ръка около кръста ми и ме измъкна от магазина. Звънчето ме измъкна от унеса, както щракането с пръсти би ме извадило от дълбока хипноза. Тръснах глава и се спрях. Той се блъсна в мен и ме прегърна, за да не падна. Обърнах се в ръцете му и вдигнах лице към него.

-                    Извинявай. – промълвих настойчиво. Той вдигна вежди от изненада, след което се усмихна и кимна, приемайки извинението. Чипсът изшумоля, когато ме притисна към себе си и постави брадичка върху главата ми.

-                    Все още ли предлагаш бисквитката с шоколад, ако те почерпя с ейла? – тялото му се разтресе от смях на промърморените в тениската му думи.

-                    Да, обаче смятам да си я изям аз, тъй като аз си купих ейла. – дръпнах се с престорен яд от него и му отмъкнах чипса, плезейки се.

-                    Играем мръсно и взимаме заложници, а? – изръмжа той, докато ме гонеше по паркинга. Аз тичах, гушнала плътно чипса, който вече беше станал на сол, и се задъхвах от смях. Той най-накрая ме настигна и сграбчи за якето. Спрях и се обърнах към него. Посрещнах целувката му с нетърпение. Ей го, най-накрая се включи проклетото резервно захранване! Енергото никога не е било надеждно в тая моя чутура, значи! Добре че си имам собствен АЕЦ.

Когато спряхме да обменяме слюнка, седнахме на пейката в близост до кофата, която за малко да се превърне в лобното му място, и отворихме плячката от магазина. Аз ударих джакпота със сока, тъй като Виктор дълго щеше да ухае на джинджифилов ейл. На напитката не й беше понесло добре гоненето из паркинга. Тихите и завоалирани ругатни, сипещи се от него, докато тръскаше ръце, пръскайки ейл навсякъде, пареха ушите ми. Отворих чипса, докато Виктор се бършеше със салфетка, която му бях дала, смилявайки се над него. Пробвах внимателно едно начупено парченце и очите ми се насълзиха. Той разсеяно бръкна вътре и налапа цяла шепа. Тялото му застина след миг и той ме погледна жално. Закрих устата си с ръка, борейки се с желанието да избухна в див смях. След известно време и една-две проронени сълзи, Виктор успя да преглътне чипса, заедно с остатъка от ейла.

-                    Мисля, че трябва да забравим случилото се през последните минути. Добре ще е за моето его. – промърмори той. Стиснахме си ръцете за това и се загледахме в луната. След известно мълчание, в което се наслаждавахме на компанията си, аз промълвих:

-                    Исках да предизвикам съдбата. – той се сепна и ме погледна неразбиращо. Не отвърнах на погледа му и продължих:

-                    Затова не се свързах с теб и изтрих данните ти. Исках да проверя дали има смисъл да се занимавам с теб – ако беше просто някой случаен тип, който ще мине и замине в живота ми, оставяйки спомен за целувка и разходка в парка, значи нямаше да си заслужава да тъгувам за теб. Но аз тъгувах, Вик. Много тъгувах и много исках да не си случаен тип. Нямаше да понеса, ако беше.

-                    А ако бях някой извратеняк? – подкачи ме той. Пернах го по рамото.

-                    Добре де, извинявай. Аз също изпитах съдбата. Затова оставих ти да решиш какво ще правиш. Но ти казах, че няма да бездействам.

-                    Аха, и какво прави точно? – Заинтригувано попитах аз.

-                    Ами какво... прерових Фейсбук за всички абонати с името Лилиана, Лили, Лилана, Лана, Лиана. Установих, че те са твърде много, а повечето са фолк певици. Не те разпознах в никоя от тях. След като това не помогна, започнах да се мотая из парка, където се запознахме. Майките с деца ме научиха и започнаха да ме избягват, защото алчно търсещият ми поглед ги плашеше. Надух главата на приятелите си за теб, но уви, колкото и да ги измъчвах, никой не те познаваше. Хвърлях ези и тура, гледах си на боб и леща, на кафе – то не струваше и горчеше – от това разбрах, че ще спечеля от лотарията, ще се оженя в чужбина, ще карам червено мазерати и ще имам безброй жени, но никоя от врачките не ми каза нещо за теб, което да ми помогне. – едвам сдържах смеха си, докато съвестно и със съвсем сериозен тон ми изброяваше методите си.

-                    А в крайна сметка се оказа, че трябва просто да напия една своя приятелка, за да ме доведе до теб.  – ухаещата му на джинджифил ръка бе хванала моята и рисуваше с палеца си хипнотични, леко лепкащи, кръгове по кожата ми. Ставаше ми все по-трудно да следя мисълта му, но схващах основните неща.

-                    Аз пък исках да издигна олтар и да принасям жертви на него... – изтърсих аз след малко.

-                    Хм, не знам доколко това е здравословно – знаеш ли как ритат козите? – засмях се на сериозното му изражение и облегнах глава на рамото му.

-                    Е, Лили, какво ще правим? – попита ме след малко.

-                    С кое? – направих се на разсеяна.

-                    С нас. Ще дадем ли шанс на тази шантава история или ще си кажем сбогом тук и сега – обвити от аромата на уасаби и джинджифилов ейл? – замислих се за момент и го погледнах, ама истински го погледнах. Нямаше едно нещо, за което да се хвана и да си кажа, че трябва да го разкарам. Въздъхнах с тихо удоволствие и промърморих:

-                    Мисля си, че най-доброто, което можем да направим, е да отидем у нас и да махнеш тази ужасна миризма от себе си...а после – нощта е пред нас, винаги можем да повием заедно срещу луната. – той ме погледна за миг с невероятна радост в очите, а след това ме грабна в прегръдките си и ме завлачи в незнайна посока. На няколко пъти се налагаше да го насочвам с тихо ръмжене. Останалото е история, за която никога не съжалявах!