Петъчна приказка: Последно сбогом

Беше мрачен и студен ден за началото на пролетта. Въздухът натежаваше от предстоящата буря и всички изглеждаха напрегнати от това. Бързах към мястото, откъдето щях да си хвана маршрутката. Там винаги се сещах за Шейн. И по ирония на съдбата, откакто се бях срещнала тук с него, ми се налагаше да минавам толкова често през това място, че би трябвало вече да съм притръпнала. Но не бях и, както винаги, си помислих дали няма да го срещна. Тръснах глава, за да отхвърля тази мисъл. Не се научих за 7 месеца, че подобни мисли не го материализираха пред мен от плът и кръв. Преглътнах желанието си да го видя и продължих към ъгъла. Опитите ми да го забравя и да спра да мисля за него се проваляха, както винаги. Тъй че бях свикнала с тези мисли. Ставаше по-лошо, ако направех грешката да се впусна във фантазии за него.

Сега стоях на ъгъла, чаках си маршрутката, плеърът ми за пореден път се гавреше с мен, пускайки ми една от неговите любими песни, но отново – бях свикнала – всичко това се повтаряше всеки път, когато минавах оттук. А това се случваше почти през ден.

Затворих за миг очи, защотото леденият вятър ме прониза чак до костите. Усетих сянка да пада върху мен. Отворих очи, сбърчила вежди и замрях. Не бях очаквала колко силно влияние би имал над мен след всичкото това време. Не исках да се чувствам така. Не исках да умирам от радост, че се взирам в мистериозните му очи, не исках да отвръщам несъзнателно на секси усмивката му, не исках да копнея да се притисна в мечешката му прегръдка. Исках да избягам. Да изтръгна сърцето си и да се спася от всичко това. но тъй като не можех, се насилих да вдигна ръце и да махна слушалките си, докато чувам неговото:

-                    Привет, Алана! Радвам се да те видя! – всяка клетка, всяко невронче в тялото ми крещеше за него. Поех протегнатата му ръка, която беше толкова топла, в сравнение със студа наоколо. Потреперих.

-                    Здрасти. Много време мина! – пуснах бързо ръката му и преодолях порива да потъркам своята в дънките си, за да махна статичното електричество, останало по нея от контакта.

-                    Да... Накъде? – провлачи той.

-                    Прибирам се.

-                    Бързаш ли? – попита ме след кратка пауза.

-                    Не. – отговорих след още по-кратък размисъл.

-                    Кафе? – повдигна вежда. Кимнах. Не се доверявах на гласа си. Седнахме в едно кафе на следващата пряка. Поръчахме си нещо за пиене и за момент настана неловка тишина, в която двамата се взирахме един в друг – за да попием всяка подробност, за да си припомним предишната среща и за да натрупаме нови впечатления. Беше се разхубавил. Подмладил дори. Вече не беше в депресия заради бившата си, която бе разбила сърцето му. Радвах се за него.

-                    В очите ти има болка. Все още ли не си завъртяла главата на онзи, който държи сърцето ти? – каза той, докато вадеше цигара. Изтръпнах. Насилих се да се засмея.

-                    Шейн, още ли четеш мислите на хората по очите им? – той ме погледна сериозно и усмивката ми угасна.

-                    Не, още не съм успяла. Няма да се получи. Сега се лекувам от това. Твърде много ме разби цялата история. – отвърнах поглед, за да не забележи точно колко ме боли, защото той смяташе, че съм влюбена в друг – бях му казала така, за да не узнае истината и да ме отдалечи от себе си. Боже, колко наивна бях! Той докосна леко рамото ми.

-                    Знаеш, че разбирам как се чувстваш, нали? – попита тихо. Кимнах и сведох поглед към ръцете ми, които несъзнателно бяха обвили чашата ми със сок. От докосването му рамото ми гореше.

-                    Искаш ли да споделиш? Ще ми разкажеш ли за него? – изненадах се от интереса му, ала изглеждаше искрен.

-                    Ако искаш да чуеш... – той кимна. Трескаво прехвърлях историите в главата си – коя да разкажа. Спрях се на последната, преди него.

-                    Той беше ученическата ми любов. След 9 години отново се срещнахме случайно. Познахме се, разговорихме се и започнахме да се виждаме често. – продължих да украсявам историята, а сърцето ми кървеше. Той слушаше с неприкрит интерес и съчувствие. Докосваше ме, когато сметнеше за необходимо и утехата, която ми предлагаше с това, би била на място, ако историята беше истинска. Когато приключих, той въздъхна и поклати глава със съжаление.

-                    Тъжно, наистина, че така сте се разминали накрая. Но животът е такъв – суров и гаден. – подсмихнах се на думите му и срещнах погледа му. В този момент разбрах, че трябва да му кажа истината. Прехапах устни и той забеляза, че нещо не е в ред.

-                    Какво има? – попита разтревожено.  Поех си дъх и събрах последните ми останали сили, за да направя това, което се канех да направя. Да се сбогувам с него. Да скъсам връзките, които имах с този човек, но не и без той да е разбрал какво изпитвах.

-                    Шейн, веднъж ти бях казала, че съм честен човек, а ти ми отговори, че не би могъл да знаеш, без да ме познаваш много по-добре. – той вдигна вежди изненадано, но кимна.

-                    Ти не пожела да ме опознаеш. И нямаше как да разбереш, че тази история беше лъжа. – той застина и започна да се разгневява. Вдигнах ръка да го спра.

-                    Ще ти кажа истината, защото вярвам, че след всичко е време да я научиш. Мъжът, заради когото страдах, който разби сърцето ми толкова много пъти, който успя да ме накара да се влюбя лудо, а дори и нямаше най-малка представа за това, си ти. – избълвах бързо. Той изпусна цигарата си и дори не посегна да я  вземе, изненадан от думите ми. Усмихнах се тъжно:

-                    Изненадах те, нали. Когато реша, мога много добре да прикривам чувствата и желанията си. Животът ме научи на това. И мога да бъда много търпелива. Реших, че да искам да отвърнеш на чувствата ми, при положение, че не търсиш такива, е тъпо от моя страна. Събирайки парченцата на сложния ти пъзел, успях да си изградя план на действие. И така – реших да ти стана приятел. Да бъда жената, с която всеки ден си пишеш, която те забавлява, която се сближава с теб, с която нямаш отрицателни преживявания. Не я свързваш с нещо лошо. Исках да се превърна в част от живота ти. Исках да те накарам да поискаш да ме имаш близо до себе си. Но така и не успях. Всеки път, когато правех крачка напред, се оказвах с няколко назад. Не се отказах до последно. Дори когато разбрах, че си имаш нова приятелка, аз все още бях готова да продължа, това, което градих с месеци. Но тогава спря да ми отговаряш. И аз просто нямаше как да продължа да ти бъда приятел, когато нямам никаква връзка с теб. Затова се опитах да те забравя. Да спра да се вглеждам в лицето на всеки мъж, който срещна на улицата, надявайки се да си ти. Да спра да те сънувам, да копнея за теб. Просто реших да продължа напред. И днес те срещнах. Най-сетне. – млъкнах. Нямаше какво повече да кажа. Изчаках го да се съвземе от шока, запалвайки си цигарата, която извадих при последните си думи. Очите му следяха движенията ми, сякаш за първи път виждаха, че аз си свивам цигара.  Той прочисти гърло и попита:

-                    Откога си влюбена в мен?

-                    След срещата ни. Може да е било и преди това – не съм сигурна. Но тогава го осъзнах.

-                    Та ние се познавахме от две седмици! – учуди се той. Някаква малка частичка от мен се зарадва, че си спомня този факт.

-                    Да, така е. Преди да се срещнем се молех нещо да не ти е в ред, да не те харесам. Защото знаех, че съм изгубена иначе, и че ти ще ме съсипеш. – той очевидно не знаеше какво да ми отговори.

-                    Искам да направим сделка – никога повече няма да се видим, да имаме нещо общо и прочее, няма да чуеш за мен. В замяна искам само едно нещо.

-                    Какво?  - попита той с треперещ глас.

-                    Искам нещо за спомен. Нещо, което да ме топли, както се казва. Искам една единствена целувка – истинска, сякаш сме заедно, сякаш се обичаме и двамата. Да знам какво никога няма да имам. Можеш ли да изпълниш своята част от сделката, Шейн? – гордостта ми ме поддържаше в този момент. Ако той откажеше, щях да си тръгна с гордо вдигната глава и щях да свия в първата пряка, където да се отдам на истеричен рев.

-                    О, Алана, за мен е най-елементарно да го изпълня. И нямаше нужда да правим сделка за това. – той седна до мен. Вдигна ръка и прокара пръст по бузата ми. Потръпнах и притворих очи. Привлече ме към себе си и ме притисна към гърдите си. Там усетих топлината на тялото му, която се просмука в мен. Усетих мъжкия му аромат, който замая главата ми. Запечатвах всичко в съзнанието си, за да мога да го разигравам отново и отново, да го преживявам, да си доставям това перверзно удоволствие. Той ме отдалечи, положи целувка на бузата ми, което ме накара да въздъхна.

 Нищо не ме подготви за начина, по който ме опустоши. Устните му се впиха в моите с неподозирана страст. Отне дъха ми, ръцете ми се заровиха несъзнателно в косата му, за да има за какво да се хвана. Неговите ръце шареха по гърба ми и ме притискаха неистово. Езикът му, за когото бях мечтала, сънувала и бленувала надмина всички фантазии и мечти, които съм имала някога за него. Изкусната му целувка срути всичките ми защити и ме накара да хленча при отдръпването му. Борейки се да си поема дъх, погледът ми успя да се фокусира на него. Той също имаше проблеми със самообладанието си. След известно време промълви:

-                    Това е целувката, която ти искаше, Алана, a това – която аз искам. - той ме притисна нежно към себе си и още по-нежно отново завладя устните ми. Ръцете му бяха обхванали лицето ми, сякаш е най-чупливият порцелан на света. А езикът му обхождаше подпухналите ми от предишната целувка устни с нежност и внимание, достойни за най-финия кристал. И разбрах, че това беше неговият начин да ми каже довиждане. Неговото последно сбогом. Сълзите се стекоха безмълвни по бузите ми и запариха пръстите му. Той усети и се отдръпна от мен.

-                    Сделка няма, Алана.  – промълви тихо с тъжно изражение и поклати глава. Не разбрах защо, но не можех да остана повече тук. Сърцето ми щеше да се пръсне. Затова просто станах и избягах. Чух, че той викаше след мен, но не можех да спра. Бях получила повече, отколкото бях искала. Сега как щях да оцелея след тези две целувки. Как щях да спра да мисля за него? Как щях да живея без да го искам и без да искам да го видя? Но бях спокойна, че той нямаше как да ме намери, затова просто щях да избягвам местата, по които той минаваше. Докато кроях тези планове, а устните ми още пареха от целувката, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер, забърсах си носа и вдигнах с дрезгав глас. От другата страна се обади мъжки глас, видимо развълнуван:

-                    Винаги бързаш, нали, Алана? Не можа да изчакаш и да чуеш моето мнение за историята, нали? Моля те, върни се! Сигурен съм, че ще ти е интересно да си поговорим още. – почти изпуснах телефона, осъзнавайки, че отнякъде Шейн ми има номера. Върнах се. Не можех да оставя това така. Нямаше смисъл от театрални простотии повече. Време беше да науча всичко.

Той ме чакаше все още на масата, седеше на моето място, с гръб към вратата. Беше се прегърбил над масата, обхванал лицето си в ръце. Изглеждаше адски изморен. Седнах срещу него, изгубила цялата си гордост и воля. Бях развалина. Просто исках да приключа, за да мога да се прибера вкъщи и да организирам екскурзии до собствените ми руини, където някога имаше сърце.

Той вдигна глава и ме погледна. О, колко подло беше да ме гледа по този начин – сякаш знача нещо за него. Извърнах поглед. Страхливка. Чух въздишката му.

-                    Алана... – започна колебливо. Мълчах, нямаше да му помагам повече. Сега беше негов ред. Прочисти гърлото си неловко и опита отново:

-                    Алана, аз... По дяволите, виждам колко ти е било трудно да ми кажеш всичко. – той изстреля няколко цветисти ругатни и се окопити:

-                    Алана...

-                    Ако още веднъж изречеш името ми по този начин и не кажеш нищо съществено, Шейн, ще си ти сритам задника и ще си тръгна! – изсумтях аз. Той ми се ухили извинително:

-                    Ал...кхъм... Аз сгреших, когато те отблъснах тогава. Не трябваше да отхвърля шанса, който ми даваше съдбата. Мислех си, че ще е по-добре и за двама ни, ако не се въвличаме в нещо, което няма да свърши добре... най-вече за теб. Не исках да страдаш като мен, не исках да съм аз убиецът на детето, което виждах все още живо в теб. – повдигнах вежда саркастчно при думите му. Той поклати извинително глава с тъжна усмивка.

-                    Повярвай ми, иронията не ми убягва.  Виждам колко много съм грешил.  Знаеш ли, планът ти дори сработи. Аз наистина те исках до себе си. Непрекъснато. И тогава реших да спра контакта си с теб. Ти вече беше казала, че обичаш друг, което виждам, че не е било истина. – не без горчивина каза той.

-                    Смятах, че като не си говорим, ще те забравя, а ти ще насочиш вниманието си към другия. Но освен, че ме изгаряше любопитство какво се случва с теб, установих, че не само не можах да те забравя, а и започна да ми се привиждаш навсякъде. Мислех, че полудявам. – грам съчувствие не изпитвах към него, но не си позволих да изпитам каквото и да е друго чувство в момента, защото  исках да видя как ще завърши тирадата му, преди да позволя на сърцето си да пърха от щастие или да го застрелям директно, да не се мъчи.

-                    Приятелката ми ме заряза, защото бях започнал да говоря за теб непрекъснато.  Дори не се усещах какво става. До днес. Видях те от маршрутката. Ако изглеждаше щастлива, никога нямаше да спра и да те заговоря. Но лицето ти излъчваше тъга, каквато не можех да понеса да виждам там. Исках да разбера защо.  – Подбелих очи, чудесно, значи тъжната ми физиономия ми докара всичко това. Браво!

-                    Затова и се хвърлих на шофьора, крещейки му да спре. Щяхме да се блъснем на няколко пъти, докато той се опитваше да докопа спирачката, едновременно с това, борейки се за глътка въздух от ръцете ми на врата му. – Тук веждата ми се стрелна нагоре невярващо. Той ми смигна. Изсумтях.

-                    Бях толкова далеч и се молех да не дойде твоята маршрутка и да те загубя завинаги. Алана, нека престанем с нашите безумни и безрезултатни сделки. – той протегна ръка през масата и аз си позволих сърцето ми да пропусне един удар.

-                    Този път ще ти задам въпрос. Няма да е предложение, няма да е условие. Прост въпрос. – затаих дъх, докато потъвах в очите му.

-                    Слушам. – отговорих с дрезгав от вълнение глас.

-                    Ще ме приемеш ли до себе си? Да сме заедно. Не като познати или приятели, като нещо повече. Искам да заслужа да бъда мъжа, заради когото си изстрадала толкова. Искам да изплатя греха си към теб и да те направя щастлива! Можеш ли да ме приемеш? – Един стон, последван от хлип, се изтръгна от мен. Успях само да кимна и да сложа ръка в неговата. След това помня, че той отново седна до мен и ме сгуши в прегръдката си. Бях у дома.