Беше необичайно топъл ден за началото на октомври. Беше си
направо летен ден през октомври. Навън слънцето печеше сякаш беше август. Единствената ми мисъл в главата, докато гледах през
прозореца на апартамента ми, беше, че искам да пътувам. Исках да си
стегна багажа и да изчезна някъде за седмица или две. Някъде, където има
море, пясък, прекрасни пейзажи и романтика. Имах нужда оттова. Отчаяна
нужда.
Но знаех, че това е невъзможно. Беше октомври, отпуска не
се очертаваше скоро, пътувания – още по-малко. Въздъхнах и насочих
вниманието си обратно към скучния филм, който гледах в почивния си ден.
Това не продължи дълго. Не ме свърташе вкъщи. Исках да съм навън, да
дивея, да се разхождам из парка, да се забавлявам. А не да съм се
затворила сред четирите стени и да живея с мисълта, че утре съм на
работа.
Изключих ядно филма, теглих една тънка и сочна на всичко,
облякох се и изхвърчах навън. Слънцето блесна весело в очите ми, когато
излязох от входа на блока. Сложих очилата си и с бърза крачка, сякаш
дяволът бе по петите ми, се насочих към метрото. Обикновено бих избрала
Южния парк за разходка, но незнайно защо днес реших да отида в
Борисовата. Когато излязох на Орлов мост и се насочих покрай езерото към
вътрешността на градината, за миг се спрях и се вгледах в повърхността
на водата, огрявана от слънцето. Господи, имах чувството, че нещо ще се
случи много скоро. С нежелание откъснах поглед от езерото и продължих
пътя си. Целта ми беше другото езеро – с лилиите. Намерих си пейка до
него, настаних се и с щастлива въздишка се насладих на лъчите, които ме
огряваха през шарената сянка.
Спокойствието ми не продължи дълго,
когато мъжки глас извика името ми. Отворих очи, които несъзнателно бях
затворила, и се огледах. На няколко метра от мен седеше един стар
приятел, когото не бях виждала от години. Извиках тихичко от радост
и скочих в прегръдките, които той охотно ми предложи. Мимоходом
отбелязах, че вече не е момчето от детството ми, а се е превърнал в
доста приличен мъж. Косатаму беше малко по-къса, отколкото в спомените
ми, но поне не беше оредяла с годините. Животът е бил доста благосклонен
към него. Отдръпнах се леко, все още в ръцете му и докоснах лицето му.
- Хей,
Рийс, как си, стари приятелю?! – възкликнах с нежност и носталгия в
гласа. Той се усмихна по момчешки и разроши косата ми, след което
отново ме притисна към себе си.
- Липсваше ми,
Марис! – отблъсна ме леко, за да ме огледа от горе до долу и обратно.
Усетих странна тръпка да протича по гръбнака ми, когато погледът му се
задържа на едно-две места с частичка от секундата по-дълго.
- Изглеждаш
страхотно, скъпа! – Усмихнах се и кимнах с благодарност, докато бузите
ми пламтяха с неочаквана топлина от комплимента му. Той ме поведе
обратно към пейката, на която бях седяла преди да отида при него, и
двамата седнахме.
- Не мога да повярвам, че
след толкова години, се срещаме тук и то - напълно случайно! –
възкликхнах след малко.
- Аз също! Боже, сякаш
беше вчера, когато бягаше от час, за да дойдеш да ме гледаш как играя
баскет с момчетата от класа ми. – аз го пернах леко по ръката и с
възмущение извиках:
- Не е вярно! А и да беше,
не гледах теб, а по-големите ти приятели, които определено знаеха как да
изпълнят салона с ръста си. – в тъмните му очи проблесна смях и още
нещо, което не разбрах.
- Да, биваше си ги момчетата... – замислено промърмори той след малко и погледът му се насочи към езерото.
- А
ти, Рийс, нима не те срещах често да се мяркаш покрай басейна, когато
групата ми имаше плуване? – той вдигна в отбранителен жест ръце и каза:
- Не
можеш да отречеш, че ви бяха подбирали сякашс конкурс! Особено онази
червенокосата. А толкова трудно й беше да плува с това тяло.... – той
изцъка с престорено съжаление, което ме накара да избухна в смях:
- Винаги си бил голям мръсник, Рийс!
- Мръсник, но с вкус, скъпа, но с вкус. – отвърнами той с дяволит поглед.
- Да
оставим сладките спомени настрана, преди даса се превърнали в твърде
горчиви, и да те питам с какво се занимаваш в момента? – смени темата
внезапно той.
- Работя в една малка, но печеливша фирма за дизайн на магазини, галерии, специални събития и градини.
- Интересно,
нямат ли си собствени отдели за подобна дейност магазините и галериите,
например? – попита той заинтригуван.
- Някои
имат, но нашата цел е малко по-различна. Ние не подреждаме витрините, за
да привличаме клиенти и прочее. Ние създаваме уникална атмосфера –
цялостна концепция за вида на помещението, като изпипваме и най-малките
детайли. Последно превърнахме един магазин за бельо в будоар на някоя
средновековна дама. Червено кадифе, тежки завеси, приглушено осветление,
огромно легло с балдахин, каменни стени, а навсякъде дискретно са
разположени комплекти с луксозно бельо, които могат да бъдат пробвани в
уединението на спалнята. Клиентите толкова харесаха обстановката, че на
собствениците им се наложи да повикат на щат професионален фотограф,
който да им прави фотосесии. – усмихнах се при спомена на въодушевените
собственици, които ми звъняха с похвали и благодарности. Погледнах към
Рийс и видях, че той се е загледал в мен с много особен поглед. Почудих
се за какво ли мисли, когато той проговори:
- Звучи наистина страхотно, Марис. Радвам се, че вършиш нещо, което обичаш.
- Да,
но докато стигна дотук, няма да ти казвам през какво минах просто! Но
стига за мен, кажи ми ти какво прави през годините. Успя ли някоя от
красавиците ти да те залови в клопката си и да надене халка на
непримиримия ти дух? – той се засмя на думите ми:
- Марис,
защо ми желаеш така злото?! Не, никоя не успя да ме улови. Просто никоя
не беше правилната жена. – повдигнах вежда и го попитах:
- И коя е правилната жена? – той впи поглед в моя за миг по-дълго, след което обърна глава настрани.
- Все
още не се е качила на сцената, където винаги й е било мястото. –
изненадах се от странния подбор на думи, които той използва.
- Иначе,
попътувах, видях свят, придобих опит – къде горчив, къде полезен, къде и
от двете по малко. И се върнах тук, за да създам свой бизнес.
- Уау, какво представяне! И какъв е този твой бизнес? – попитах го аз с интерес.
- Нека засега остане изненада. – усмихна се загадъчно той. Странно.
- Стига да не се занимаваш с нещо опасно... – започнах заканително аз, а той ме прекъсна със смях:
- Спокойно,
Марис, не съм станал наркотрафикант или нещо от този род. Съвсем
безобидно е, просто ще те изненада твърде много, познавайки ме. – това
съвсем раздразни любопитството ми, но го потиснах засега. Знаех, че ако
не иска да ми казва, каквото и да направех – нямаше да ми каже преди сам
да реши. Двамата си поговорихме и станахме да се разходим из
градината.
- Времето е страхотно за почивка някъде. – въздъхнах аз театрално. Той забави крачка и попита:
- Планираш ли скоро някъде да ходиш? – изсмях се с тъга на въпроса му.
- Не,
Рийс. За съжаление, не. Освен ако не намеря някой богат мъж, който да
реши да ме заведе на някое хубаво място с море и пясък! – махнах
пренебрежително с ръка и за кратко продължихме разходката си в мълчание.
Стигнахме до мястото, където щяхме да се разделим. Разменихме си
телефоните с обещания да се видим пак в най-скоро време. Една цинична
частица от съзнанието ми истерично повтаряше, че това са лицемерни
обещания, а друга, по-романтична и оптимистична, рисуваше утопични
сценарии. Не обърнах внимание и на двете, а също и на един не особено
приятен спомен от последната ни среща, и се сбогувах с приятеля си от
детинство, който се бе превърнал в наистина страхотен мъж. Завиждах на
жената, която щеше да го окове в сладките окови на любовта.
Няколко
дни по-късно получих пакет в работата си. Бях в шок, тъй като нямаше кой
да ми изпраща каквото и да било там. Отворих с треперещи ръце
опаковката и вътре намерих изящна раковина от порцелан, достойна да
задоволи и най-претенциозния вкус, от доста известен и скъп производител
на процеланови изделия, и плик с някакви документи. Преди да ги
разгледам, прочетох писмото към тях.
„Скъпа Марис,
Позволи
ми да задоволя този свой капризи да изпълня твоето желание. Ела с мен
на това пътешествие. Обещавам ти, че няма да съжаляваш. Ако се колебаеш,
нека това бъде моят подарък за всички твои рождени дни, които съм
пропуснал.
Твой: Р. ”
С ококорени очи разлистих останалите
документи – всичко необходимо за едноседмично пътешествие за двама до
о.Тасос. Датата на заминаване беше утре. Отпуснах се стреснато в стола
си и започнах трескаво да мисля какво да правя. Не можех да приема такъв
жест. Беше твърде много. Прибрах грижливо всичко обратно в опаковката,
дори и раковината, с която трудно се разделих. Сложих пакета внимателно в
гардероба ми и излязох да изпуша една цигара навън. Не спирах да се
питам – Какво да правя?
След около три цигари размисъл реших, че
това е една страхотна възможност. Взех си отпуск, грабнах си нещата,
включително и пакета, и се прибрах. Междувременно се обадих на Рийс.
- Здравей,
скъпа. Приготвяш ли си багажа? –прозвуча веселият му глас, в който се
усещаше много лека треперлива нотка нанесигурност.
- Рийс, какво точно си мислиш, че правиш?
- Подарявам
ти почивката, от която имаш нужда, Марис. – делово ми отговори той.
Отпуснах се във фотьойла си и облегнах глава назад.
- Поставяш ме в неудобна ситуация.
- Защо? – учудено възкликна Рийс.
- Какво ще си помислят хората, като разберат, че съм отишла с теб на изненадваща почивка?
- Марис,
не почивката, ти ме изненадваш! Откога толкова те интересува какво
мислят хората за теб? Нима животът те е смачкал и превърнал моята
страхотна горда приятелка в страхливо зайче? – изсумтях недоволно,
мятайки мълнии с очи.
- Хайде, скъпа, знам, че
поддържаме разговора ей така. Решението ти е взето вече – усещам го в
гласа ти. Не можеш да устоиш на това и няма да го направиш. Утре ще те
взема рано от вас. Бъди готова... – той затвори, ала можех да се
закълна, че беше добавил едно тихо „за мен” накрая. Започвах да си
внушавам разни неща вече. Окопитих се и започнах да си стягам багажа с
онова трепетно нетърпение, което изпитвам, когато очаквам нещо хубаво.
Няма
да споменавам, че почти не спах цяла нощ. Въртях се в леглото и ми се
привиждаха пясъчни дюни, заливи и... Рийс по бански. Трябваше да обуздая
подобни мисли, защото не исках да ми изиграят някоя лоша шега за
пореден път.
Когато Рийс звънна на вратата ми, аз бях готова и
пиех второто си кафе с незнайно коя цигара. Той не изкоментира уморения
ми вид, като истински джентълмен, или по-скоро като някой, познаващ
нрава ми.
- Добро утро, слънчице. Готова ли си за плаж и море? - успях да докарам една доста сносна усмивка:
- Винаги,
капитане! Да тръгваме! – той грабна куфарите ми и изчака да заключа
апартамента, задържайки вратата на асансьора. Не обърнах внимание на
леката тревога, която се зараждаше в мен – отивах с този мъж, когото
отдавна не познавах вече на едноседмична почивка – на остров в чужбина.
Тръснах глава, за да махна тези негативни мисли. Позитивно мислене!
Повторих си го няколко пъти, като мантра и се усмихнах на Рийс, когато
ми отвори вратата на колата си.
Пътят до Тасос ни отне почти цял
ден – пътувахме бавно, с наслада. Спирахме, снимахме се, разглеждахме
красивите места по пътя, които ставаха все по-красиви, слизайки към
границата. Обичах Гърция. Обичах приятното усещане, което оставяше у мен
тази тъй близка, а в същото време – тъй далечна, култура. Но досега не
бях ходила на, така наречения, "Изумруден остров”.
Докато чакахме
ферибота в Кавала, Рийс ми донесе сладолед във фунийка от близко
магазинче. Очарова ме жеста, който беше доста на място, тъй като
започвах да се пържа в собствен сос.
- Марис...
– започна той колебливо, докато се борех с бързо топящия се сладолед.
Измрънках въпросително. Той се прокашля и тази негова нервност привлече
вниманието ми.
- Ако не изплюеш бързо камъчето,
ще си помисля, че се каниш да ми паднеш на колене и да ми предложиш
брак. – опитах се да се пошегувам аз, но изражението му не се разведри,
напротив, стана по-мрачно.
- Рийс, давай
по-бързо, че ще получа инфаркт, докато се чудя с каква неприятна новина
ще ме изненадаш. – той въздъхна примирено:
- Марис,
последният път, когато се видяхме...аз... съжалявам... – скочих като на
пружинка от пейката и благодарих хилядапъти на бога, че фериботът
дойде.
- Не! – твърдо, с прокрадваща се паника
в гласаси, отсякох аз. Видях с крайчеца на окото си как той вдигна
ръка, за да ме спре, когато тръгнах към колата, но я отпусна бавно към
тялото си. Стана и ме последва, за да седне зад волана. Искрено се
надявах да не повдигне отново темата. Не, нямах нужда да си спомням онзи
момент. Не и когато отивах на седемдневна почивка с него. За бога, защо
се съгласих на всичко това. Изненадах се колко много неща изтрива
съзнанието от спомените, когато те са болезнени или неприятни. Накрая
остава само мъгла. Докато не се появи някой и не я разсее. По дяволите!
Пътуването
с ферибота премина в напрегната тишина, която изостри допълнително
опънатите ми нерви. Дори не обърнах внимание на пейзажа, който би спрял
дъха ми при други обстоятелства. Наближихме Скала Принос, пристанището
на Тасос, където щеше да ни остави ферибота. Отбелязах мислено, че
боровата гора по дължината на брега изглежда сякаш боровете излизат от
самата вода. Страхотен ефект. Но още по-страхотен ефект имаше слънцето,
което бавно залязваше зад планината на фона на наситеното от цветове
небе, сред което пърхаха няколко облачета, оцветени като захарен памук.
Но
нищо не можеше да се сравни със спиращата дъха ми гледка, когато
влязохме в петзвездния Илио Маре, където щяхме да бъдем настанени.
Мракът почти се беше спуснал и виждахме ризорта в пълната му вечерна
прелест. Египетското влияние се забелязваше в архитектурата, а
осветлението на огромния басейн с водопад допринасяше за истинската
атмосфера на Изумрудения остров. Господи, това беше същински рай... и
щях да го обитавам през следващите седем дни. Обърнах се с щастливо лице
и се хвърлих на врата на Рийс, очевидно забравила за причината за
досегашното ни мълчание.
- Рийс, това е
най-страхотното място на света! Благодаря ти, че ме доведе тук!
– дърдорих аз. Той се стегна за миг, но после се отпусна и отвърна на моя
ентусиазъм в негласно примирие. Наистина не исках да си развалям тази
почивка, която беше като манна небесна, със спомени за отдавна отминали
времена. Решителността ми малко се поразклати, когато влязохме в стаята,
която преливаше от лукс, прекрасни материи и... огромно двойно легло,
пред което висяха тежки завеси в черно и бяло. Пътната чанта, която
носех, падна на земята с глухо тупване в килима. Рийс се блъсна в мен:
- Защо
стоиш на вратата така, Марис? – Остави двата куфара, които носеше и ме
изгледа въпросително. Видя обаче мълниите, които очите ми бълваха, и
проследи погледа ми към леглото. Видях как плътна червенина плъзва от
яката на ризата му и си проправя път да обагри първо ушите му , а после и
цялото лице.
- Кълна се, Марис, поисках
апартамент с две стаи! – побърза да се оправдае той. Изръмжах тихо и
отидох до завесите:
- Очевидно това разбират
под две стаи! – и дръпнах шнура, който висеше от завесата, за да я
спусна, образувайки параван между мен и почервенелия Рийс. Той разтвори
завесите и се приближи с ръце, вдигнати в помирителен жест:
- Моля ти се, Марис, ще се опитам да оправя нещата. – махнах отрицателно с ръка.
- Не, няма значение. Не искам да се набутваш повече от това. – въздъхнах и продължих:
- Ще
хвърляме чоп кой да спи на леглото и кой на дивана. – в гласа ми
прозвуча умората, която заплашваше да ме катурне на място.
- Не,
Марис. Няма нужда да хвърляме чоп – ти ще спиш на леглото, аз – на
дивана. При така създалата се ситуация, това е единственият възможен
начин и не търпи възражения. – довърши той, когато отворих уста да
протестирам. След като решихме, че нямаме сили да слезем долу за вечеря,
а и беше вече късно, започнахме да разопаковаме багажа си. Тъкмо реших
да отворя чекмеджето нанощното шкафче, за да си оставя някои
принадлежности, Рийс дойде до мен, за да извика по телефона рум сървис.
Двамата застинахме при гледката на брандираните с логото на хотела
презервативи, с които бе добре заредено чекмеджето ми. Рийс се прокашля и
тръгна да казва нещо, но замря безпомощно. Аз само успях да затворя
чекмеджето и да промърморя:
- Явно хотелът се
старае да осигури на гостите добро прекарване във всяко отношение. – С
това ледът се разчупи между нас и двамата се разкикотихме. След малко
дойде и румсървисът. Излязохме на балкона, където имаше маса с два
стола, гледащи към морето, което бе осветено от светлините на хотела.
Въздъхнах и си взех от морските дарове:
- Божествено е! – възкликнах.
- Много се радвам, че ти харесва. – тихо, с прокрадващи се нотки на мъжка гордост в гласа, отговори Рийс.
- Веднъж
бях тук в командировка и си обещах че ще се върна отново с някой.
Самотно е да няма с кого да споделиш тази красота.
- Хм, в командировка от мистериозната работа, а? – подкачих го аз.
- Да, която все още си остава мистериозна.
- Тюх,
тъкмо си мислех, че ще се разчувстваш от гледката и ще се впуснеш в
откровения. – с престорен яд казах и отпих от фреша си. Той се ухили
гадно, но след малко попита:
- Какво искаш да правим следващите дни?
- Какви забавления предлага хотела? – отговорих навъпроса му с въпрос. Лицето му придоби мръснишко изражение:
- Освен тези в чекмеджето ли? – замерих го с обелка от портокал и го подканих да бъде сериозен.
- Има езда, спа, тенискорт, има условия за волейбол и каране на колела. Нещо от това харесва ли ти?
- Хм,
определено спа услугите ме привличат, а пък и винаги съм искала да се
науча да яздя, това е добра идея, според мен. Може някой от дните да си
направим един тенис мач. Иначе, с удоволствие бих обиколила и самия
остров.
След като се съгласихме с плана за следващите дни,
настана неловко мълчание и двамата си пожелахме лека нощ. Той дръпна
завесите, когато излезе от моята част на спалнята.
Аз си легнах и
се заслушах в движенията му, докато подготвяше дивана за лягане. Това ме
върна десет години назад. Бяхме завършили училище и все още се чудехме
накъде ще поеме животът ни. Започвахме да се виждаме все по-рядко и
усещах, че прекрасното ни приятелство е пред своя край. Бях си намерила
нови занимания, той също. Членуваше в мотобанда. За съжаление, бе избрал
една от най-извратените. Безброй пъти ми се искаше да му кажа да се
махне, защото бях чувала не едно и две лоши неща за дейността на тази
банда. Но знаех, че вече не е мое право да го съветвам и той бе избрал
да се отдалечи от мен. Една вечер окъснях навън, бях ходила на един
купон далече от мястото, където живеех тогава. Реших да се поразходя
преди да взема такси. Оказа се грешка, тъй като бях в района на
мотобандата, както разбрах в последствие. Те се появиха от нищото и
шумът на моторите ме влуди. Заобиколиха ме в кръг и започнаха да
свиркат, да форсират и да тропат по каските си. Всичко това ме обърка.
Дочувах откъслечни фрази – „Хайде, време е!”, „Това е твоето
предизвикателство! Изпълни го”. Аз се сгушвах в есенния си шал, шапката
ми се беше нахлупила ниско над очите и исках да стана невидима и да
изчезна.
Един от мотористите слезе и се приближи до мен без да
маха каската си. Сграбчи ме и ме стовари на земята. Държеше се странно,
сякаш беше надрусан. Хвана ме за косата и започна да ме влачи нанякъде.
Аз пищях, а съзнанието ми непрекъснато повтаряше една фраза за това
какво ми предстои. Аз упорито отказвах да го призная, иначе щях да
полудея. Затова си наложих да не мисля. Отпуснах се и изключих
съзнанието си. Станах страничен наблюдател. Когато ме хвърли в тъмната
уличка и започна да се разкопчава, когато грубите му ръце оставяха
синини навсякъде, аз просто наблюдавах отстрани и не реагирах. Знаех, че
ако оцелея – болката щеше да дойде тогава. Мотористът отпусна ръцете ми
за да свали панталона ми. Отнякъде лъч светлина попадна върху него и
под каската, на врата му видях татуировка, тъй позната, че ме накара да
изхленча:
- Рийс?! - мотористът застина.
Вдигна ръка и махна косата от лицето ми. Ръката му трепереше, докато
отстраняваше и последния кичур. Чух го как произнесе само едно
сподавено:
- Господи! – след което ръката му се заби в стената над главата ми. Аз треперех и не знаех какво да правя.
- В
какво са те превърнали, Рийс?! – прошепнах ужасено.Той свали каската си
и видях как по бузите му се стичаха сълзи от очите му с разширени
зеници. В следващия момент чух как виковете на мотористите се
приближават и ужасът в очите му беше тъй неподправен, че когато ми
изсъска „Бягай!” не се поколебах. Успях някакси да се изправя и хукнах в
неизвестна посока. Не помня как и кога се прибрах, но никога няма да
забравя крясъците и воя от болка, които чувах зад гърба си. Те ме
преследваха и до днес в кошмарите ми. Оттогава не видях повече Рийс.
Опитах се да се свържа с него нееднократно, но той не отговаряше на нито
едно от съобщенията ми. Не дойде на нито една от срещите ни. Получих
само едно малко бяло плюшено мече, на което пишеше „Извинявай” без данни
за изпращача. Аз знаех кой е.
Питате се защо десет години
по-късно, след като Рийс се опита да ме изнасили, и не съм го виждала
през цялото това време, се съгласявам да отида на почивка с него.
Сигурно смятате, че нямам капчица акъл в главата си и съм от онзи тип
жертви със Стокхолмския синдром. Не, грешите. Съгласието ми да дойда тук
с него няма нищо общо с тази случка отпреди десет години. Рийс... е
специален мъж за мен, макар и дълги години да отричах пред самата себе
си, той се оказа първата ми и единствена любов. И болката, че не можех
да го виждам след тази случка беше по-голяма от страха пред онова, което
не се случи. Любовта разкъсваше с безрасъдството си гърдите ми и караше
да изплаквам очите си по него години наред. Исках да знам в какво се е
превърнал. Исках да разбера дали е продължил да бъде в бандата, дали аз
съм била единствената му жертва или поредната. Исках да знам, че се е
покаял и е променил начина си на живот към по-добро. Защото за мен, той
имаше страхотен потенциал. И се молех да го е използвал. Ако е останал в
бандата и е продължил цялото безумие... значи напразно съм го обичала
през всичкото това време. Болката от това предположение ме накара да
изхлипам в съня си и усетих, че съм в нечии обятия.
Сепнах се и
отворих очи. На меката светлина, идваща през прозореца от осветения
басейн, видях, че Рийс ме е гушнал и шепне успокояващи слова. Изкуших се
да се насладя още малко на тази прегръдка, но нямаше да го направя,
преди да разбера какво се е случило с него. Затова го отблъснах и
изсъсках:
- Какво правиш? – той се сепна и ме погледна изненадано:
- Извинявай,
сънуваше кошмар и когато дойдох да те събудя, се вкопчи в мен. – Усетих
как се изчервих до уши и благодарях на всички божества за тъмнината.
Изсумтях нещо нечленоразделно в благодарност и той стана, за да се върне
в неговата част от стаята. Преди да дръпне завесата, ме попита тихо:
- Онази
нощ ли сънуваше? – Аз го изгледах изненадано и кимнах след малко. Той
дръпна завесата с рязко движение и чух цветистата му ругатня и
затръшването на вратата след него. Станах и излязох на балкона,
запалвайки цигара. Вгледах се в прегърбения му и напрегнат силует,
докато обикаляше около басейна. Накрая седна със свити колене. Скръсти
ръце и опря главата си на тях. Постоях загледана в него. Трябваше да
разнищя какво е станало.
Следващите два дни минаха напрегнато –
той беше кисел и нищо не вървеше. Отидохме на езда, неговият кон щеше да
го хвърли, защото Рийс беше раздразнителен и конят го усещаше. На
тенискорта играхме срещу млада влюбена двойка и Рийс се отказа, след
като за малко щеше да нокаутира другия мъж с топката. При така създалите
се условия – изобщо не му предложих да играем волейбол. Реших да
заложим на спа удоволствията с надеждата да се успокои малко.
Съгласихме
се да отидем на сауна първо, а после на масаж. Избрахме си
самостоятелна кабинка и се настанихме. Упорито си налагах да не се
зазяпвам в широките му рамене и гърди, в гладката и опъната кожа на
корема му. Сауната прикриваше точенето на лиги по него. Поседяхме в
мълчание – тоест той мълчеше, аз хленчех мислено. След няколко минути
Рийс наруши тишината:
- Марис...наистина съжалявам. Нямам оправдание за тогава. – този път не го прекъснах. Мълчах.
- Аз....бях
тръгнал по лош път. Много лош път. Привличаха ме опасностите и живота
на ръба. Бандата ми даваше и двете, че и повече. Под влиянието на
наркотици нещата изглеждаха още по-примамливи. А дори и не се усетих
кога започнах да пропадам. След един сериозен грабеж, който извърших,
решиха, че е време да стана пълноправен член. Трябваше да изнасиля
случайно подбрана жена. Надрусаха ме с нещо, и аз вече не помня с какво.
Усещах само дивото и животинското у мен. Дори не си направих труда да
видя лицето на жената, която повлякох за косата нанякъде. – той
трепереше и гледаше юмрука си, сякаш още виждаше косата ми в него.
Потръпнах.
- Дори не мислех какво правя, само
мислех – ехааа, само да я оправя тая и ще съм пълноправен член. – в
гласа му звучеше отвращение към самия него.
- А
когато ти изхленчи името ми... господи, тогава сякаш изтръгна сърцето и
душата ми. Исках да умра на място, защото осъзнах какво правех. Не
само, че се готвех да изнасиля жена, а и тази жена се бе оказала именно
ти. Но, по лошото тепърва предстои. Те те бяха следили. Бяха научили
навиците ти, защото жертвата ми не трябваше да е коя да е – а
най-близката ми жена. Мисълта, че са те наблюдавали.... господи – това
ме вбеси най-много. – аз изтръпнах от тих ужас, а той продължи:
- Още
там, в мелето, открих няколко съмишленици, на които им беше писнало
всичкото това. С тяхна помощ успях да победя членовете на бандата, които
ми се нахвърлиха, че не съм успял да извърша задачата си. След като ги
оставихме в безпомощно състояние, отидохме в свърталището, където беше
главатарят. Яростта така ме бе заслепила, че бях успял да го пребия
така, че му оставаха минути живот, ако не бяха дошли полицаите и линейка.
Малко преди да ме вкарат в затвора с какви ли не обвинения, единият от
съмишлениците ми влезе в стаята за разпит, облечен като детектив. На
джоба му висеше значката му. Под сакото му се показваше служебния
пистолет. – аз го гледах изненадано.
- Да, имало е внедрен полицай сред нас. – изсмя се горчиво той на моя поглед.
- Той ми предложи сделка, защото беше видял цялата сцена с теб.
- Каква сделка? – попитах колебливо аз.
- Полицията
разработваше по онова време начини, за да се справи с уличните банди.
Бяха внедрили полицаи в различни проблемни клубове, за да наблюдават
поведението на мотористите. Откриха, че единственият начин да се справят
с този тип престъпност, е като учредят собствен мото клуб. – аз
повдигнах вежди скептично:
- Сериозно?
- Не
ме гледай така, Марис! Реагирах им по същия начин. Но успяха да ме
заинтригуват някакси, особено след като каузата да спра извращенията по
улиците, определено ме спечели, след случая с теб. Очите ти, лицето ти –
преследват ме и до ден днешен в кошмарите ми, Марис. Никога няма да си
простя това, което щях да ти сторя, което ти сторих. Само се благодаря
на бога, че ме разпозна и че спрях навреме. – аз се приближих до него и
сложих ръка на лицето му:
- Благодаря ти, че
спря, Рийс. – самотна сълза се отрони по бузата му и ми напомни за
изражението му тогава, когато свали каската си. Протегнах и другата си
ръка и привлякох главата му към себе си. Исках да му покажа, че не ме е
страх от него, че никога не ме е било.
- Какво
стана после, Рийс? – той сключи ръце зад гърба ми в прегръдка и
продължи да ми разказва в ямката на рамото ми. Дъхът му предизвикваше
сладки вълни, когато докоснеше кожата ми и трудно следях мисълта му:
- Те
ми предложиха да поведа такъв клуб. Дадоха ми свобода на действията,
стига да патрулирам по улиците и да спирам в зародиш извращения,
наркотици и прочее. Към този детектив се присъединиха още няколко, а
също и другите, които ми бяха помогнали в мелето. Създадохме мото клуб
Justice, доста прозаично, признавам, но името ме утешаваше през
годините. Припомняше ми целта, която имах. – той надигна глава:
- Исках
да те предпазя, да не ти се случва нищо подобно повече. На теб, и на
колкото може повече други жени. – не можах да устоя на изражението му и
докоснах устните му със своите:
- Благодаря ти. – той седеше стреснато и ме гледаше.
- Марис,
не си играй с огъня, моля те. – аз отметнах глава и се засмях, вече
знаех в какво се е превърнал. Когато спрях да се смея, изражението ми
стана сериозно и аз отново потърсих устните му. Този път той колебливо
ми отговори, докато страстта не го завладя напълно. Слава богу, имахме
някакъв разум все още и успяхме да се измъкнем от сауната преди да сме
колабирали. Едва стигнахме до стаята ни. Този път нямаше да има нужда
от завесата.
Когато на сутринта отново се събудих в обятията му,
този път не го отблъснах. Наместих се удобно и въздъхнах щастливо.
Щастливо, защото неведнъж ми бе шептял през нощта, че ме обича. Думи,
които жадувах да чуя, на които вярвах безусловно. Докато закусвахме в
леглото, го попитах:
- Значи си главатар на мото клуб, а? – той се засмя на палавия ми поглед.
- Въпреки
случката, винаги съм намирала мотористите за много секси. – червенина
плъзна по бузите му, докато чертаех кръгчета с пръст по рамото му.
- Ами
аз...вече не се занимавам с това. – измрънка той и аз се отдръпнах
изненадано, макар че може би не трябваше – беше странно да се е замогнал
само от въртенето на мотоклуба.
- Как така?
- Ами направих травма на крака и лекарите ме посъветваха да не карам повече.
- Добре де, а с какво се занимаваш? – той отбягна погледа ми.
- Аз ти казах, че не е много стандартно.
- Рийс,
ако не ми кажеш с какво се занимаваш, ще се разкрещя и ще докарам
охраната на хотела. – той се засмя нервно на заплахата ми.
- Добре де... колекционирам монети. – аз зяпнах насреща му.
- Сериозно?! Ти си нумизмат?!?! – всичко бях очаквала, но това определено беше нестандартно.
- Да.
Реших, че е по-мъжествено от филателията... – не издържах и започнах да
се смея неудъжимо, докато той се цупеше насреща ми.
- Извинявай,
миличък, но след участването в мотобанда, а после ръководенето на
такава – да си нумизмат е.... – той се нацупи още повече. Хванах
лицето му, натиснах бузите му, за да изпъчи устнички и го намлясках.
- Какъвто
и да си, Рийс, ти си мой. – твърдо му казах, докато не откъсвах очи от
неговите. Той кимна, мълчаливо. Защото вече знаеше, че и аз съм негова.
Въпреки всичко. За пореден път разбирах, че съдбата и бог ни дават
премеждията, от които имаме нужда, за да станем хората, които трябва да
бъдем, но винаги е за добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар