Петъчна приказка: НОВО НАЧАЛО

Исках най-накрая нещо да разтърси живота ми в най-положителния смисъл. Да изпитам онези силни емоции, описвани в любовните романи, да открия своя мъж-мечта, да се опиянявам от щастие, секс и любов. Да се усетя жива, изпълнена с живот и да се почувствам жена в пълния смисъл на думата. Някой да ме разпали, да запали пламъка, който тлее в мен. Да пусне силата ми на свобода. Да живея. Искаше ми се да живея. Не да живуркам. Неведнъж съм си казвала, животът е един и е твърде къс, прави онова, което ти се прави, няма за кога да отлагаш. И като една страхливка, не слушам изобщо съветите си. Жалко съществувание.

И тогава, тази прекрасна вечер, гледайки светлините на града, си казах – това е. От днес трябва да започнеш да живееш! „Но как?” –беше логичният въпрос. Исках да направя нещо, с което да отбележа новото начало, да отпразнувам създаването на новото си аз. В този момент, наслаждавайки се на хладния въздух, навлизащ през прозореца, все още не знаех какво точно ще се случи. Нямах си и най-малката представа какво ме очаква.

Няколко дни след тази съдбовна вечер на откровения и мотивационни мисли, отивах на лекции. Бях отегчена, но очаквах да се случи нещо. И то не закъсня. Минавах през центъра на път към университета. Имах малко работа и се чудех откъде да мина. Вървях по Витошка и се колебаех дали с маршрутка или с такси да отида. Общо взето, маршрутката хич не ме влечеше.Таксито ми беше малко скъпичко, но определено бе предпочитан вариант.

Наближих Патриарха и тръгнах по него. На ъгъла на следващата пряка бяха спрели няколко моториста. Облизах се алчно, като котка пред паничка мляко. Изправих гръб, изпъчих гърди, походката ми стана по-уверена, но извърнах поглед. Когато ги приближих, забелязах раздвижване от тяхна страна, сякаш се готвеха да потеглят, но не запалиха моторите. Вместо това, единият от тях се приближи към мен. Беше много висок, облечен с черна кожена екипировка на рокерски мотоклуб. Беше с глава над мен и се наложи да вдигна лице, за да го погледна, а това ми се случваше рядко. Носеше каска, разбира се. Сърцето ми пропусна удар. Вдигна предпазното стъкло и от там ме погледнаха най-зелените очи, които бях виждала някога. Преглътнах мъчително. За съжаление, виждах само очите му, тъй като останалата част  от лицето му бе скрита от чорапа. Протегна ръката си към мен. В нея държеше кърпа за глава. Вдигнах вежда неразбиращо.

-                    Здрасти, можеш ли да ми вържешк ърпата на врата, че с тия кожени дрехи ми е трудно да мърдам? – бях шокирана и много подозрително го последвах, когато той отиде и седна на мотора. Кожената му екипировка изскърца при движението на добре очертаното му тяло. Взех кърпата от ръката му. Отърсих се от шока си и през тих смях възкликнах:

-                    За мен е чест, братко! – вързах я внимателно, отдръпнах се и му махнах за сбогом, готвейки се да си тръгна, тъй като другите мотористи вече бяха потеглили с одобрително ръмжене. Тръгнах по пътя си и понечих да си сложа слушалките, когато го чух да вика след мен:

-                    Хей, искаш ли да те метна до някъде? За благодарност? – втори шок. Тоя щеше да ми докара инфаркт. Погледнах го замислено. Харли Дейвидсън – мотор мечта. Едва ли бих имала шанса да се кача някога на него. Не, не, не съм такава! Мама ми е казвала да не се качвам при непознати, особено ако са метълисти и карат мотор. Особено тогава.Загризах устната си, разкъсвана от колебания.

-                    Хайде де, няма да те ухапя...много.  – в гласа му прозвуча смях. – Не бих направил нищо на сестра. Хайде, ела! – протегна към мен каска. Въздъхнах, все пак си бях обещала да живея. Не можех да пропусна шанса си, дори и това да бе последното решение в живота ми. Взех каската и се усмихнах с най-чаровната усмивка, която имах в арсенала си. Яхнах мотора, горда от лекотата, с която го направих, и се хванах за дръжката зад гърба ми.

-                    Не там! – скастри ме той. – Опасно е! Хвани се за мен! -  Ушите ми пламнаха, докато гледах широкия му гръб. Реших се и леко хванах кръста му. Той въздъхна. Взе ръцете ми и ме дръпна напред така, че да го обгърна целия.

-                    Така е по-добре. Дръж се здраво! Накъде сме? Където кажеш, няма проблеми. – с триста зора и воля за хиляда си наложих на устата да проговори:

-                    Към Нов български. - Той само кимна и запали харлито. Ахнах и несъзнателно се вкопчих в него. Не знаех, че е толкова мощен. Когато потеглихме, се бях сковала от страх. Притисната към гърб аму, усещах топлината, която тялото му излъчваше. Тази топлина ме накара да се почувствам спокойна и много доволна. Отпуснах се и разхлабих хватката. Усетих как той въздъхна със съжаление и направи рискована маневра, която ме накара отново да се вкопча в него. Тялото му се разтресе от смях. Пътуването в този ден до университета, бе най-щастливото ми преживяване от адски много време насам.

Спряхме пред входа. Всички ни гледаха. Освободих го от прегръдката си и слязох. Свалих каската си и тръснах глава. Той вдигна визьора на своята и ме погледна. Отново бях поразена от цвета на очите му.

-                    Как се казваш? – въпросът му ме изненада. Усмихнах се загадъчно:

-                    Ако се срещнем отново, тогава може би ще ти кажа името си, братко. Благодаря за возенето. Беше незабравимо изживяване! – очите му заискриха и той свали кърпата си, явно без да е затруднен от кожените си дрехи, и ми я подаде.

-                    До скоро, тогава! – свали визьора на каската си, изръмжа с мотора за поздрав и отпраши в неизвестна посока. Въздъхнах щастливо.

-                    Кой беше това, палавнице?! –извиках от изненада при думите на изпадналата в шок моя колежка.

-                    Не знам, но имам чувството, че може и да узная някой ден. – замислено й отговорих. Сърцето ми туптеше лудо. Пръстите ми все още усещаха топлината от твърдото му тяло. Кърпата в ръцете ми също бе запазила от тази топлина. Вдигнах и я притиснах в лицето си. Беше се напоила с  аромата му. Бузите ми пламнаха. Дано съдбата ни бе отредила и втора среща.  Стреснах се, че мисля така, при положение, че си имах приятел, а за този дори не знаех как изглежда. Лицето му бе скрито през цялото време. Е, поне очите му трудно щях да забравя.

Интересно, много интересно.

Следващите няколко дни минаха без особени инциденти, въпреки че не можех да изкарам моториста от главата си. Какви ли не сценарии измисляше болната ми фантазия.Постепенно се обезкуражих и започнах да се примирявам. Е, не можех да очаквам,че нещо толкова хубаво би ми се случило. Не бях главната героиня в някоя невероятна любовна история. Но както и да е.

Най-накрая дойде рождения ми ден. Йей! Очертаваше се женско парти в любимата ми дискотека. От мъжката ни аудитория имаше тотална незаинтересованост. Та затова щяхме да купонясваме без задръжки.

Приготвих се без особена суетня. Макар да ми се искаше да съм настроена за лов на мъже, макар да имах приятел, само един мъж ми бе в съзнанието. Въздъхнах и се погледнах в огледалото. Тези сенки наистина подчертаваха сините ми очи. Бях успяла да се изсуша както трябва и прическата ми бе в приемлив вид. Е, след цялостния поглед не бях съвсем за изхвърляне. Усмихнах се широко и излязох.Когато стигнах на уреченото място, всички вече ме чакаха. Посрещнаха ме със силни овации, прегръдки и целувки. Моите приятелки. Всяка една различна, всяка уникална, всяка способна да ми предложи своя вид приятелство. Почувствах се щастлива. Не очаквах, че ще успея да ги събера всички на този ден. Вечерта наистина щеше да е специална. Влязохме в дискотеката като в сцена от „Сексът и градът”. Изкисках се тихичко, докато сервитьорката ни заведе до масата.  Мелиса, най-близката ми от всички, се приближикъм мен и извика в ухото ми:

-                    Представяш ли си да е тук?

-                    Кой?

-                    Мотористът! – сърцето ми пропусна удар при мисълта. Отхвърлих я бързо. Махнах с ръка:

-                    Недей, това са глупости! Шансовете са минимални. – тя вдигна рамене, но ми каза:

-                    Вярвай в чудеса! -  Да, щеше ми се да вярвам, но никога не става това, в което вярвам. Така че, общо взето, няма смисъл да вярвам. Но колкото и да си го повтарях, в сърцето ми вече се ба зародила надежда. Поех си дъх и си поръчах джин с фанта портокал. Запалих цигара и издишах дима с видимо удоволствие. Нека се забавляваме!

И наистина се забавлявах, пускаха страхотни ретро парчета, бях полудяла от кеф!!!Танцувах и давах всичко от себе си. Никога не съм бесняла толкова.

И тогава се случи неочакваното. Докато си почивах между две песни, усетих, че някой ме наблюдава. Не беше неприятно усещане. Огледах се, докато отпивах от джина си, но не забелязах никой. Имаше една мъжка компания през маса от нас, на голямо сепаре. Всичките бяха страхотни представители на мъжкия пол, кой от кой по-отбрани. Но не забелязах нещо извън реда на нещата. Единият от тях, който бе с гръб към мен ми направи впечатление. Бе висок с тъмна коса, не съм сигурна за цвета. Раменете му опъваха бялата тениска по доста радващ окото начин.Повдигнах вежда с одобрение и продължих да пия от питието си. Направи ми и още нещо впечатление. Бяха шумна компания, но бяха весели без да са пияни. На масата забелязвах главно бира и едно две питиета. Изглеждаха истински добри приятели. Около тях витаеше аурата на свестните пичове, с малка доза дъх на лоши момчета. Въздъхнах и продължих да танцувам.

В един момент, от съседната маса бутнаха пълна чаша в краката ми и при рязкото движение да избегна стъклата, се подхлъзнах и залитнах назад. В съзнанието ми минаха какви ли не кървави сцени на моето падане. Вместо да си разбия, обаче, главата в ръба на някоя маса или в земята, усетих как падането ми е спряно от нечие тяло. Силни ръце ме обгърнаха и ме изправиха напред. Не бързаха да мепуснат. Усещах, че мъжът е по-висок от мен, а гърдите му шроки. Наведе се и прошепна с познат глас:

-                    Сега вече може ли да узная името ти? – изтръпнах и бавно вдигнах глава към него. Срещнах зелените му очи и устата ми пресъхна. Та той беше красавец, поне доколкото виждах в полумрака. Измрънках нещо. Сложих си блестяща усмивка и се приближих към ухото му.

-                    Теса, приятно ми е. Благодаря ти,че ме спаси. - Без да искам докоснах с устни ухото му и застинах.

-                    За мен беше удоволствие. Трябваше да върна жеста – все пак ти ме държа така плътно преди няколко дни. Аз съм Никос. Мнооого ми е приятно. – каза провлечено той и се усмихна. Когато осъзнах думите му, пламнах цялата. Добре че беше тъмно. Погледът му се спусна към врата ми и очите му се разшириха от изненада и след миг се разсмя. Осъзнах какво гледа.Бях вързала кърпата му на врата си. Вдигнах рамене и се усмихнах. Той вдигна ръка от кръста ми и прокара пръсти по кърпата, докосвайки отчасти врата ми. Ласката ме накара да настръхна цялата. Погледнах към моята маса и видях, че приятелките ми са ме зяпнали. Това поохлади разгорелите се страсти в тялото ми.

-                    Ще позволиш ли да те представя на онези умиращи от любопитство кокошки? – попитах го.

-                    А ти ще позволиш ли същото за онези вълци отзад. – погледнах през рамото му и видях приятелите му почти с течащи лиги да гледат към масата ми. Засмях се.  – Елате на нашето сепаре. Има повече място и няма да ни безпокоят със счупени чаши. – поколебах се. – Хайде де, знаеш, че не хапя много.

-                    Ххмммм, още не знам. – промърморих, но се съгласих и се преместихме при тях. Всъщност, вълците се оказаха много симпатични младежи, всички мотористи, но учудващо интелигентна компания. Общо взето, те малко ме вълнуваха. Онова, което караше кръвта ми да кипи, бяха алчните погледи, които Никос ми хвърляше. Не можех да си намеря място. Мелиса се приближи до мен и ми прошепна:

-                    Много добър избор. Не го изпускай. Веднъж в живота се случва. Срещнахте се втори път. Не е случайно. – кимнах и си дръпнах от цигарата. След малко диджеят пусна балада и обяви по микрофона:

-                    За рожденичката Теса – повярвай на съдбата! – ръката ми застина на средата на пътя до устата ми. Погледът ми се пресрещна с този на Никос. Той се изправи бавно с грациозността на котка и се приближи към мен. Подаде ми ръка:

-                    Ще танцуваме ли? – оставих питието си и поех ръката му. Той я стисна леко и ме поведе към дансинга. Сложих едната си ръка на рамото му и хванах другата в класическата поза. Той поклати глава и сложи и другата ми ръка на рамото си, след което ме притисна към себе си. Ако беше някоя анимация, от ушите ми щеше да излиза пушек или да ми тече кръв от носа. Да бъда притисната към това тяло, да го докосвам – това беше достатъчно да разстрои нервната ми система за седмици наред. Той беше страхотен танцьор и имаше много добро чувство за ритъм. Макар да не си падах много по танцуването по двойки, не ми беше трудно да го следвам. Постепенно се озовавах все по-плътно притисната към него. Вдигнах лице към него и го погледнах. С изненада установих, че и той ме гледа. Наведе се към ухото ми.

-                    Предполагам, че си мислиш за историята с кърпата като за много евтина свалка.  Но мога да те уверя, че в момента, в който те видях, успях да измисля само това, за да те заговоря. Очаквах, че ще си забравила за всичко, че може би си се смяла с приятелките ти на случката,смятах да не те доближавам тази вечер, след като те познах. Знаех, че няма как да ме познаеш, не знаеше как изглеждам. А когато видях, че падаш, не можах да се спра и вече бях при теб. Трябваше да те заговоря,  да разбера как се казваш и толкова, но когато забелязах кърпата на врата ти тази вечер, си помислих, че може би имам някакъв шанс....

-                    Ласкаеш ме, макар да не мога да не се запитам какво толкова те е впечатлило у мен. – отвърнах след секунда. Песента свърши и понечих да се отдръпна, ала гърбът ми опря в стената. Той не разхлаби прегръдката си. Вдигна едната си ръка и хвана брадичката ми.

-                    Очите ти са толкова сини, толкова разказват за теб и в същото време те прикриват изцяло. Цялата си една невероятно интересна загадка, която искам да разгадая.

-                    На всяко момиче, което ти върже кърпата ли го казваш? – засмях се нервно.

-                    Да. – отговори ми той сериозно. Усмивката ми помръкна. – На всяка, която ми е връзвала кърпата, возил съм я до университета на първата ни среща и се казва Теса. – сърцето ми отново забърза ритъма си. Да бе, казах си и мислено завъртях очи нагоре. Този зеленоок дявол си е сваляч от класа. Понечих да се дръпна и да отида към масата. Той не ме пусна. Лека тревога ме обхвана. – Не съм такъв, за какъвто ме смяташ. Искам да те видя пак.

-                    Не мога да ти обещая. Не си падам по краткотрайни свалки, започнати в дискотеки или на мотори. Ако се видим за трети път, без някой от нас да е инициатора, обещавам, че ще се оставя да ме хванеш.– изгледах го сериозно в очите. Мразех да бъда притискана в ъгъла. Той се засмя.

-                    Истинска котка. При първа опасност си вадиш ноктите, а? – изненадах се. Беше усетил, че ме е страх. – Признавам, че съм малко по-настоятелен. Прости ми. Прости ми и за тази последна прищявка, която ще задоволя сега. – погледнах го неразбиращо. Все още държейки брадичката ми се наведе към мен. В последния момент усетих накъде отиват нещата. Опитах да се освободя. Не стана. Бавно, много бавно, сякаш да не ме изплаши още повече, устните му докоснаха моите. Съзнанието ми стана като празна бутилка минерална вода – празно. Единственото, което усещах, за което живеех втози момент, бяха неговите устни, които бавно и сигурно завладяваха моите.Краката ми умаляха и се облегнах на него. Прегръдката му се стегна и бях притисната едновременно към стената и към тялото му. Изстенах и отвърнах на целувката му. Нищо друго не съществуваше в съзнанието ми.

Секунда ли мина, може би минута, не знам, но за мен бе цяла вечност, която не исках да свършва. Той се отдръпна от мен. Пусна брадичката ми и докосна с пръсти устните ми. Лицето му цъфна в хищна усмивка. Наведе се към ухото ми. Очаквах да ми каже нещо, вместо това усетих как зъбите му се впиват във врата ми. Ахнах, едновременно от изненада и удоволствие. Значи гадината лъжеше, че не хапе! След секунда се отдръпна от мен и със задоволство каза:

-                    Сега вече те белязах. Със сигурност ще те открия отново. Колкото и пъти да искаш да изпитваш – мен илисъдбата, няма да можеш да избягаш и да се скриеш толкова лесно от мен, само защотоне знам нищо за теб. Чакай ме! – след тези думи той отпусна хватката си, обърна ми гръб и изчезна в тълпата. С празен поглед се огледах. Всичко около мен бе размазано. Изтичах в тоалетната. Опрях се на мивката и вдигнах поглед към огледалото. От там сякаш ме гледаше непознат човек. Очите ми блестяха, устните ми бяха влажни и подути, косата разрошена, а врата ... на врата ми се мъдреше червен белег от зъбите му. Пламнах. След като събрах кураж се върнах на сепарето, не знаех как ще го погледна в очите, но не знаех че ще съжалявам толкова много, когато видях, че там ме чакат само приятелките ми. Мелиса ме забеляза първа, стана и се приближи към мен.

-                    Какво се е случило? Притесних се за теб. Твоят моторист се върна сам и се почудих къде ли те е заровил. Само с един поглед накара приятелите си да станат и се изнесоха. – тя се вгледа в мен.– Аха, ясно, май някой са го нацелували едно хубаво. -  зясмя се. – Хареса ли ти поне?

-                    Няма нужда да ме питаш, личи ми. Нека го оставим между нас. Мисля, че е време и ние да си ходим. Емоциите ми дойдоха в повече тази вечер. – тя кимна. Оправих сметката и с подпийналите си дружки се разотидохме кой откъде е. Никой друг не бе забелязал какво всъщност се случи между мен и Никос, което ме устройваше – нямаше нужда и приятелят ми да разбира.

В следващите няколко дни бях като ходещ труп, общо взето не знаех къде се намирами не спирах да мисля за тази невероятна случка. На няколко пъти дори си мислех, че съм халюцинирала. Е, червената следа на врата ми говореше съвсем друго. Избягвах приятеля ми, което нормално доведе до неговото притеснение. Общо взето си стоях вкъщи, гледах си любимите филми и слушах музика. Душевното ми равновесие бе нарушено и не знаех за добро ли е, за лошо ли е. Времето щеше да покаже, ако изобщо щеше да има някакво развитие.

Дните се точеха и дойде време за рок концерта, на който щях да ходя лятото. Постепенно се бях примирила. Нямаше за какво да ми е тъжно, все пак аз така поисках да предизвикам съдбата. Не можех да очаквам друго. И така, с лека тъга и много слаб ентусиазъм отидох на концерта. Беше препълнено, адски много хора – почитатели на тази музика, братя и сестри. Отвсякъде идваше миризма на кебапчета, бира и цигари, а шума от моторите ръмжеше в ушите ми. С тъга си припомних, че съм се возила вече и на няколко пъти щях да се издам пред приятеля си. Успявах да се спра навреме. Въздъхнах. Успяхме да си намерим места. До мен имаше няколко свободни. Молех се да не се заемат, че не ми се занимаваше с тъпанари. Запалих цигара и огледах стадиона. Впечатляваща гледка – това море от хора, дошли да слушат качествена музика – имаше всякакви – от най-върлите метълисти до почитатели на поп-фолка, които някога са били братя. Млади, възрастни. Нямаше значение – бяхме обединени от едно – музиката.Почувствах се по-добре. Нямаше значение, че нямаше да видя повече Никос, приятните спомени ме радваха достатъчно, въпреки желанието ми за още. Приятелят ми си говореше с колежката си, която ни придружаваше и се чувствах малкосамотно и изолирано, но нямаше значение.

Тъкмосе чудех кога най –накрая ще започне концерта, когато група братя се приближихакъм свободните места до мен.

-                     Свободни ли са местата? – попита ме единия оттях – висок, с кърпа на главата, черни очила и кожени дрехи. Гласът му ми сестори смътно познат, но не обърнах внимание на това, не обърнах внимание и натова как ми подскочи сърцето от близостта му. Трябваше да се прегледам, нещо твърдемного реагирах на непознати мъже.

Кимнах,че са свободни и запалих нова цигара. Напоследък се бях върнала към този сигаден навик. Нямах възможност да огледам братята до мен, щеше да е нахално даги зяпам. Вдигнах рамене. Притесняваше ме, че усещах присъствието на онзи,който ме бе попитал за местата. Седеше до мен, не много близо, а го усещах сцялото си същество.

Концертътзапочна и забравих за тревогите си. Пищях неудържимо, кефех се и пях. Чувствахсе страхотно. Братята до мен може би допринесоха за атмосферата, защото,подстрекавани от мен, свиреха и крещяха, колкото за цял стадион. Бяхменай-шумни в нашия сектор. Усещах през цялото време, че приятелят ми сякаш е насветлинни години от мен и ме гледа с леко неодобрение, но това не ме вълнуваше.На една от баладите, вокалистът ни накара да прегърнем тези, които седят до наси които не познаваме, да вдигнем ръце във въздуха и да се насладим на усещането.С леко неудобство се обърнах към брата, седящ до мен. Поколебах се за миг, норъката му вече обгръщаше раменете ми. Той най-накрая свали очилата си ипрошепна в ухото ми

-                    Този път може да те ухапя отново.– не можех да повярвам. Беше Никос. През цялото време е седял до мен. Как не гопознах?! Застинала се чудех какво да правя. Усетих как зъбите му отново мезахапват за врата. Добре че беше тъмно.

-                    Няма да ми избягаш този път.Обеща ми. – каза ми тихо. Отново имаше преимущество пред мен. Бе стоял цялатавечер до мен, бе пял с мен, бе свирил, бе крещял, без да се издаде. Знаейки, четрудно ще го позная, след като съм го виждала само на тъмно. Бях леко ядосана,но и много щастлива. Прегърнал ме, усетих как слага нещо в джоба ми.

-                    Този път аз ще изпитам съдбата.От теб зависи. Ако те открия преди да си ми се обадила, наистина няма да имакъде да бягаш. – погледнах го неразбиращо и понечих да извадя нещото от джобаси. Той хвана ръката ми и ме спря. – После. Насаме, на спокойствие.  – кимнах. Останалата част от концерта ми минакато в мъгла. Спомням си, че виках и подсвирках, но много по-слабо. Никосизползваше всеки удобен случай да ме докосва, уж случайно. Това ме подлуди,защото дума не можех да кажа, а  той сезабавляваше на безсилието и растящата ми възбуда. Успях да намеря сгоден случайи му отмъстих, като в един особено тъмен момент между песните, сложих ръка вскута му и за две секунди го направих сам да си говори. Докосванията му спряха.Доволна, се насочих към изхода, като нарочно минах покрай него и се отърках втялото му. Със самодоволна усмивка вървях след приятелят ми към изхода настадиона. Когато наближихме портите, тълпата се сгъсти и ме раздели с приятелями. Раздразнението ми растеше, но въпреки това, не успях да си проправя път.Трябваше да изчакам всички. В жегата на вечерта започна да ми прилошава. Светътсе завъртя пред очите ми и почти изгубих съзнание. Миг преди да припадна усетихнечии ръце да ме прегръщат, а тълпата покрай мен да оредява. Отворих очи ивидях как група братя е направила обръч покрай мен и пробива път. Обърнах се давидя кой ме държи. Изненада скова лицето ми, когато видях, че е Никос.

-                    Добре ли си? – попита ме. Кимнахбезмълвна. Спасяваше ме за втори път. Притисна ме силно към себе си и прошепнав ухото ми :

-                    Трябва да те накажа за онова,което направи преди да свърши концерта.

-                    А, кое? – невинно попитах аз. –Доколкото си спомням, си го просеше. – той се засмя.

-                    Ще ти простя, защото, ако тенакажа, наистина ще тряба да те свестяваме после. Хайде, ела, ще те заведа приприятеля ти. Облегни се на мен. – той обгърна раменете ми с ръка и с помощта наприятелите му излязохме навън безпроблемно. Приятелят ми ме чакаше на входа.Когато ме видя, прегърната от непознат, погледът му се вледени.

-                    Здрасти, приятел. Ние бяхме довас през целия концерт. На излизане видяхме, че на приятелката ти й прилошава,тълпата я бе притиснала. – той ме предаде в ръцете на другия. Ръкуваха сестудено и на раздяла Никос добави:

-                      Трябвада я пазиш повече, да не я изгубиш... в тълпата. – искрено се надявах приятелятми да не забележи умишлената пауза в думите му. Кимнах благодарно, махнах им засбогом и потеглихме към вкъщи. Единствените думи, които си разменихме бяха:

-                    Добре ли си, изглеждаш бледа.

-                    Не ми е много добре, почти се бяхзадушила в тълпата. Концертът бе страхотен, но тази случка ми развалинастроението. Ще затворя за малко очи, да се възстановя.

-                    Добре. – обърнах глава на другатастрана, изгаряна от вина. Не исках да я забелязва в очите ми. Трябваше да серазбера със себе си. Прибрах се без много да проточвам раздялата, под предлог,че ми е лошо. Затворих се в стаята си и бръкнах веднага в джоба си. Вътре имашебележка и сребърна верижка с пръстен. На бележката имаше номер и следния текст:„Пръстенът е мой, ако искаш да се видим и да ми го върнеш ми се обади. Ако неискаш да се виждаме повече, запази пръстена за себе си, закъснял подарък зарождения ти ден. Имаш 2 седмици да ми се обадиш.” Какво, по дяволите, симислеше тоя дявол?! Откакто се запознахме, доколкото това нашето езапознанство, не е спрял да ме вкарва в грях, без да знам нищо за него. Е, вечезнаех номера му, но това не означаваше, че веднага ще хукна да му звъня. Вдигнахверижката и разгледах пръстена отблизо. Беше сребърен и представляваше сложнаплетеница, образуваща японски канджита. Трудно ми бе да ги разпозная, макар дами бяха много познати. Ах, този дявол! Изкушаваха ме и двата варианта. Трябвашедобре да обмисля нещата.

На другия денси уговорих среща с Мелиса и й разказах всичко. Тя беше не по-малко шокирана отмен от цялата история.

-                     Безмълвна съм. Това несъмнено е една многоинтересна история, скъпа. Май хората правилно казват да внимаваш какво сипожелаваш.

-                     Защо тази фраза е толкова страшна. Не ечестно, нещата са толкова сложни. Знаеш, че съм принципен човек и съм твърдопротив изневярата. Нещата не вървят добре между мен и него, но не съм толковабезчувствена, че да го нараня с изневяра. А не познавам Никос толкова добре, чеда зарежа връзката си заради една целувка и няколко безсънни нощи.

-                    Права си, естествено. Но всичкоизглежда много съдбовно.  Не искам дастрадаш – нито от огризения, нито от това, че някакъв непознат ти е завъртялглавата и после се е оказало измама. Не мога да ти помогна със съвет, който тиказва – давай или не го прави. Слушай сърцето си, но следвай главата си. Бъдинащрек. Решението да му се обадиш или не, е твое. Дано вземеш правилното. Всепак ти дава избор. Можеше да направи сцена пред приятеля ти, да ти дадеултиматум, че ще му каже или просто да издейства телефона ти. А ти му беобещала нещо предишния път нали – ако го видиш пак, няма да бягаш повече. Акосметнеш за правилно, и нарушиш обещанието си, няма да е грешно. Помисли си. Акосамо за миг изпитваш животински страх от него или ти е било неприятно –по-добре избягай.

-                    Знам, че си права. Макар да каза,че няма да ми дадеш съвет, ти го направи.  –въздъхнах и си тръгнах. Наистина не знаех накъде щеме отнесе вятърът. Започвах да се плаша. Това е отвратителен мой навик, накойто се дразнех безумно – докато нещата не са сериозни, всичко е окей, ностигне ли се до сериозно решение – ме обхваща ужас, нерешителност и меразкъсват колебания и съмнение. Трябвашеда направя своя избор. Сложила верижката с пръстена на врата си, бях решилапоне през двете седмици да я нося, се бях вглъбила в мислите си. Това не бешелесно решение. Не можех с лека ръка да прекратя дългогодишната си връзка. Товабяха години, не един месец. А и да го направя заради един непознат, който посъмнителен начин се появява в живота ми и ме кара да се чудя дали няма даполуча инфаркт всеки един момент, разбивайки добре подредения ми свят намилиони парченца, не беше решение, достойно за аплодисменти. Часовете минаваха,превърнаха се в дни. Решението дойде на края на първата седмица.

Прекараладълга безсънна нощ, с кутия цигари, дадена в жертвоприношение на кофата,няколко бутилки Самърсби, колкото да кажа, че съм пила, с треперещи ръце набрахномера му.  Отговори ми с дрезгав, сънени адски секси глас:

-                     Дано да е важно,  3 през нощта е!  - устоях на дивия импулс да затворя иотговорих:

-                     Не знам дали е важно... ти кажи. – краткото мумълчание бе последвано с колебливо:

-                     Теса? 

-                    Добро утро, Никос. – чух как серазмърда и се изправи в леглото си, със сигурност напълно събуден.

-                     Мисля че е добро, Теса. Ти се обади. –въздъхнах.

-                    Да, така е, обадих се.

-                    Предполагам, че не ти е билолесно.

-                    Сериозно?! – саркастичнопровлачих аз.

-                    Добре де, не изгаднявай. Слушамте.

-                    Знаеш, че съм заета...

-                    Да...

-                    Как искаш от мен да изневеря начовека, с който съм била години наред? – попитах тихо.

-                    Теса, не искам това. Аз искам,когато бъдем заедно, да сме само аз и ти. – гняв се надигна у мен:

-                    Значи очакваш, че за прекраснитети зелени очи ще скъсам с него, само защото си ми щракнал с пръсти?! Не ставайнагъл, Никос.

-                     Не ме разбра, Теса! – търпеливо каза той.

-                    Имах предвид, че когато и да смезаедно, ти няма вече да си с него. Аз мога да чакам. А мога и да се оттегля,ако видя, че ме превъзхождат.

-                    Какво ми предлагаш?

-                    Подреди приоритетите си, замислисе над живота си и разбери кое е истински ценно за теб. Ако това се окажеприятелят ти – поне ще бъда щастлив, че не съм разрушил една връзка. Ако сеокаже, че животът ти трябва да започне наново – нека аз бъда твоето новоначало.  – Господи, сякаш говорех съссамия дявол. Дори звучеше разумно.

-                    Две седмици са твърде малко времеза това нещо, Никос.

-                    Напротив, скъпа моя, понякога иедин миг е достатъчен за това. Просто трябва да е правилният миг. И преди да теоставя да мислиш отново, ще ти задам един въпрос за лека нощ. Щом толковадържиш на дългогодишния си приятел, защо ти живееш сама тук, а той е някъдедругаде? Лека нощ, Теса, мисли за мен! – с това той затвори. Аз изпсувах.

Надругия ден трябваше да ходя с приятеля ми на един коктейл. Бяха ни поканили отнеговата фирма, която се занимаваше със строителни материали. Изобщо нямахжелание да ходя, но се наложи. Заради Никос премислях всеки момент с приятелями и анализирах всяко негово действие. Бях безкрайно изнервена и той гозабелязваше, но си мълчеше.  И, за мояизненада, точно неговото мълчание ме вбесяваше. Дразнех се, че години наредтърпях снизходителното му държание, търпях острите му забележки, но най-честотърпях мълчанието му, защото нямахме какво да си кажем. Не, Теса, недей, не сенастройвай срещу него само защото си изнервена, помислих си упорито аз.Коктейлът беше важен и трябваше да се стегна. Влязохме под ръка и докатооглеждах залата с разпръснати хора, си мислех, че все едно съм с брат си тук –нищо не усещах вече, когато стоях близо до него. Въздъхнах и отново се озаптих.Поздравихме важните гости и аз се отделих от приятеля ми, за да си провеждабизнес разговорите. Насочих се към терасата с чаша в ръка. Мразех тези събития,защото всичко беше изкуствено и подмолно. Насладих се на приятния бриз иусетих, че чантичката ми вибрира. Оставих чашата на парапета и изрових телефонаси. Настръхнах – беше Никос. Зачудих се дали да вдигна, но все пак вдигнах:

-                     Здравей, Теса. Как върви с размислите истрастите? – идеше ми да изръмжа.

-                     Здравей, Никос, все още е рано да получишотговор на този въпрос.

-                    Защо? Нима все още не си взеларешение? Толкова прекрасно изглеждаш в тази жълта рокля! На негово място не бихте оставил да се скиташ тъй свободно сред толкова много мъже, които точат лигипо голия ти гръб.  – аз се огледах с ужаси го видях да стои в края на огромната тераса. Вдигна чашата си в поздрав ипусна убийствената си усмивка.

-                    Какво правиш тук, Никос? –изсъсках аз, без да помръдна от мястото си. Очите ми, въпреки всичко, поглъщахажадно образа му – беше облечен в официален тъмен костюм, косата му бе укротенаи леко пригладена назад. Изглеждаше като онези финансови акули, които са твърдеопасни за околните.

-                    Работя, ангелче.  Аз съм собственикът на сградата и залата. – аззяпнах, останала безмълвна.

-                    Е, това се казва изненада.  – възкликнах.

-                    Каква изненада, скъпа? – чухгласа на приятеля си до себе си и почти щях да припадна от стреса. Затворихбързо телефона и се обърнах с пресилена усмивка.

-                    Нищо, скъпи, една приятелка сеобади, че отпада срещата ни за утре. – той кимна разсеяно и се наведе да мецелуне, изведнъж решил да засвидетелства взаимоотношенията ни. Докато гоправеше, погледът ми срещна този на Никос. В неговия гореше дива ревност. Когатоприятелят ми се отдръпна, едва не въздъхнах от облекчение. Дори целувката мубеше като по братски. Той ме остави сама отново, защото го повика негов колега,а Никос беше изчезнал от ъгъла си.  Стъга погледнах небето.

-                    Защо всичко трябва да е толкова сложнои трудно? – попитах лунния сърп нещастно.

-                    Защото се нарича живот, Теса. –гласът на Никос зад гърба ми ме накара да изпусна чашата си. Обърнах се с ръкана сърцето си и видях, че е застанал така, че да не се вижда от вътре.

-                    За бога, Никос, искаш инфаркт лида ми докараш?  - той се усмихна чаровно.

-                    Не, разбира се, слънчице! –погледнах го настойчиво и изсумтях:

-                    Чифт рога ще ти отиват твърдемного. – той ме погледна изненадано:

-                    Това пък за какво беше? – махнахс ръка, за да сменя темата.  Докато мислехкакво да кажа, той хвана ръката ми, все още увиснала във въздуха между нас, име дръпна в сенките. Ахването ми бе заглушено, когато лицето ми се притисна вгърдите му. Напрегнах се за момент, но не можех да не призная пред себе сиколко добре се чувствах в неговата прегръдка.

-                    Позволи ми да остана за миг така,Теса. Толкова копнеех да направя това, че чак ме болеше. – измърмори той,заровил лице и устни в косите ми. Със задоволство отбелязах пред себе си, чебеше добър ход да оставя пусната косата си. Постояхме в мълчание, наслаждавахмесе на този откраднат момент. Мисълта за това доста ме натъжи – мразех идеята закрадената любов.  След малко Никос понечида ме целуне, но сложих пръст на устните му:

-                    Моля ти се, нека следващата ницелувка бъде свободна и непорочна. Позволи ми да бъда вярна докрай. – той сепоколеба за миг, след което кимна и докосна нежно с устни бузата ми.

-                    Добре, ангелчето ми. И аз искамда е така. Не ми е присъщо да накърнявам нечие достойнство, така че ще тепослушам. Пожелавам ти лека вечер и ще се оттегля, защото не съм сигурендоколко мога да устоя на изкушението на тази слънчева рокля, която твърде многоти отива. Ще ми се следващия път да я носиш на моята вила на плажа. Но да неръчкам твърде много съдбата. – той се обърна с нежелание и ме остави в сенкитедо вратата. Вила на плажа?!

Нямашеи секунда, когато пред мен се появи приятелят ми. За малко да извикам. Лицетому беше твърде безизразно, когато ми съобщи с равен тон, че си тръгваме. Навхода, докато той се сбогуваше с колегите си, Никос привлече вниманието ми отдругия ъгъл на залата и отново вдигна питието си в поздрав. Кимнах едвазабележимо и си тръгнахме.

Приятелятми мълча в колата, но този път мълчанието му тегнеше като прокоба над нас. Буцастегна гърлото ми. Дори да се противях, нещата отиваха бавно, но твърде сигурнокъм едно нещо. Докато пътувахме към самотния ми апартамент, където щеше да меостави и да се прибере в своя, сълзите се стичаха тихо по бузите ми. А той дорине ме погледна, когато ми пожела лека

нощ.  Идеше ми да изкрещя да направи нещо, да се опита да ме задържи. Но той просто обърна колата и потегли. Тръгна си, както любовта си беше тръгнала отдавна между нас.

Най-сетне разбрах защо Никос бе успял да ме разтърси така. Просто ми даваше това, което от много време липсваше в живота ми.

Помотах се с решението си още няколко дни. От време на време Никос ми пращаше по някое весело съобщение, което повдигаше духа ми за кратко, но знаех, че отлагам неизбежното.

Една сутрин бях на разходка по една алея. Разхождах се безцелно и не знаех какво да правя. Не, знаех какво да направя, но не знаех как. Сърцето ми се късаше при мисълта за жестоката присъда, която трябваше да отсъди.  И изведнъж чух приятелят ми да ме вика някъде зад мен. Докато се обръщах към него, видях с периферното си зрение, че Никос спира мотора си на следващата пряка. Приятелят ми ме приближи и ме целуна студено по бузата.

-                      Здравей, Теса. Какво правиш тук? – попита ме той, а в следващия момент погледът му попадна на нещо зад мен. Знаех какво ще види там и се почувствах ужасно, защото не се бях уговаряла с Никос, а така изглеждаше все едно действам зад гърба на приятеля ми. Когато отново погледна към мен, бях изненадана да видя тъгата в очите му:

-                     Теса... аз... благодаря ти, че остана вярна, въпреки че връзката ни агонизираше. И двамата знаем, че любовта ни отдавна угасна, но упорито продължавахме да се измъчваме. – думите му ме пронизваха и не знаех как да реагирам.

-                      Радвам се, че въпреки това, мислеше за мен, вместо да се отдадеш на страстта. Затова ще те улесня. Върви при него. Нека най-сетне свободно те целуне. – очите ми се разшириха от изненада, когато разбрах, че той е чул и видял малкото ни рандеву на балкона, но още повече ме изненада, че ме пусна да си отида.

-                     Не, Теса, не си мисли, че да те пусна е толкова лесно. Просто е най-правилното решение. Моля ти се, върви, преди да съм го променил. – той докосна едва  с пръсти бузата ми и ме побутна. Аз се завъртях към Нико, който стоеше с каска в ръка. Направих няколко крачки и се обърнах. Приятелят ми... бившият ми приятел беше изчезнал. Обърнах се отново към Никос и се затичах. Хвърлих му се на врата, както винаги съм мечтала да направя с любимия си. Добре че беше махнал каската помежду ни, че можеше да е последното нещо, което да направя.  Той ме прегърна и се наведе към мен:

-                     Сега вече си моя и няма накъде да бягаш, ангелчето ми.

-                     Да, Никос, сега вече няма да бягам. – след това ме целуна, за да запечата думите ни завинаги.

 След това приятелят ми тръгна с Мелиса, което не ме изненада, нито ме трогна по някакъв начин, просто бях щастлива, че не съм го изгубила напълно.  А двамата с Никос пребродихме с моторите и неговите вълци земи и планини, докато най-сетне стигнахме до вилата му на плажа, където пихме шампанско, а той свободно се наслаждаваше на голия гръб на жълтата ми рокля...