Петъчна приказка: Боговете на моя живот

Една вечер се прибирах след кафе и работа. Пътувах в маршрутката и се бях замислила за нещо, слушайки музика. Погледнах мрачното небе и се опитах да се заредя с енергия. Исках да разперя криле и да полетя. Да отворя уста и да крещя, докато крилете ми пореха въздуха, докато вятърът брулеше лицето  и косата ми.Исках да мога да летя редом с величествените богове на небесата. Да усещам тяхната сила как пулсира около мен, докато моята собствена не им отстъпва и на йота. Въздъхнах и мислено успокоих статичното електричество от неизразимо великите си сили, прибирайки въображаемите си криле. Примигнах и се върнах в маршрутката. На земята. Бях наближила спирката си и свалих едната си слушалка, за да кажа на шофьора къде да спре. Някакъв тип седеше на любимото ми място до вратата и се наложи да застана до него, за да се приготвя да слизам. Не го огледах добре. Тъмен, дори мрачен, целият в черно, с шапка с козирка, нахлупена ниско над очите.

Докато маршрутката спираше, аз се наведох напред. Миг преди да отворя и да сляза, усетих как мъжът се раздвижи, за да се приближи към мен. Топлият му дъх раздвижи косата ми, карайки ме да настръхна, докато прошепваше:

-                    Внимавай как мечтаеш, може да разгневиш боговете... – слязох като насън, без да осъзнавам думите му. После се вгледах в маршрутката, но вътре бе твърде тъмно, за да го различа. Все още бях настръхнала – наполовина от ужас, наполовина от въодушевление. И двете не знаех от какво са провокирани, но това нямаше значение. Тогава не можех напълно да разбера думите му, освен това не исках да обръщам внимание, че ми бе прочел мислите... или фантазиите. А това не ме ужасяваше, защото не му обръщах внимание. Но това, че не му обръщах внимание, не означаваше, че той не ми е обърнал, както разбрах няколко дни по-късно...

Мимолетната фантазия от маршрутката се превърна в еженощен сън. И с всяка изминала нощ детайлите муставаха все по-ясни, докато боговете, с които летях, не останаха двама. Единият бе в черни бойни доспехи, а другият – в ловни одежди от червена кожа. Не виждах лицата им, но някакси бях твърдо убедена, че не са плод на фантазията ми. И тогава, няколко дни по-късно след маршрутката, се разхождах по една от търговските улици.
Спрях и се загледах в една от витрините. На манекена бяха сложили разкошни червени крила. Напомни ми за ловеца от съня ми. Замислих се какво ли точно ловува. Докато гледах манекена, той започна да придобива все по-реални черти и се превърна окончателно в светлоок и тъмнокос красавец. Очитему се бяха впили в моите. Ленива усмивка разтегли устните му.

Осъзнах, че не полудявам тотално, защото манекените не оживяват. До мен бе застанал мъж, чието отражение съвпадаше с манекена. Откъснах очи от гледката и побързах да се отдалеча. Зад мен дочух мъжки глас:

-                    Може би ловува дръзки момичета, които се осмеляват да мечтаят, че летят с боговете. – дъхът ми секна и се обърнах рязко, но от мъжа нямаше и следа.Само далечен смях кънтеше в главата ми. Може би все пак полудявах. В крайна сметка – вече нямаше как да не обръщам внимание на всичко това – нито на сънищата, нито на двамата мистериозни тъмни непознати, които по странен начин ми четяха мислите. По-точно – фантазиите. Оставаше ми само да чакам.

Не се наложи да чакам дълго.Два дни по-късно слушах меланхолична музика в кабинета си и броях минутите до края на работния ден. Имах нужда да избягам от сивото ежедневие. Някъде с райска природа, море, приятна мъжка компания и нещо сладко за пиене. Е, и една цигара, ей така, за порок. Продължих с бляновете си и си пиех мислено коктейла на морския бряг с цигара в ръка и мъжка компания.

На вратата се почука и видях как в долния процеп някой плъзна лист, сгънат на две. Скочих и я отворих рязко.Навън беше мъртвило – жива душа нямаше по целия коридор. Затворих и се наведохда взема листа. Отворих го и замръзнах. „Наздраве!” – пишеше на него. Погледнах към тавана и процедих:

-                    Искаш тотално ли да се побъркам, боже мой?!  - направих се, че изобщо не чувам ехото на далечния смях.

Поех си дъх и седнах обратно на бюрото. Много упорито се върнах към броенето на минутите. Освободиха ме да си вървя след около час. В коридора продължаваше дае все така безлюдно. Забързах крачка. Зад себе си чух стъпки, които се сляха с моите. Аз намалих и те намалиха Спрях, за да прибера ключовете си, и те спряха.  Обърнах се рязко, но зад мен нямаше никой. Косъмчетата по тила ми оформиха пънкарска прическа и понечих да се обърна, за да търтя да бягам, но се сблъсках с нещо черно. Вдигнах поглед и срещнах масивни мъжки рамена и гърди, облечени в черно. Продължих нагоре към волева брадичка, здрава челюст, изсечени скули и стигнах до невероятни златисти очи, които непрекъснато променяха цвета си – от заслепяващо златисто до тъмен, почти черен, кехлибар. Устата ми пресъхна, докато бях хипнотизирана от погледа му. Присъствието му ме караше да се чувствам безкрайно... смъртна. Сякаш с едно движение можеше да ме прекърши на две. Трепнах при мисълта за това, коетопредизвика бавната усмивка, разтеглила устните му. Като зашеметена гледах промяната в лицето му, обградено от дълга катраненочерна коса. Очите му светнаха с хищен блясък, а зъбите му изглеждаха почти животински.

-                     Интересно, допреди малко копнееше за мъжка компания, а сега ме оприличаваш на животно. Не е особено любезно. – възмути се той с глас, който вибрираше в дълбините на душата ми.Опитвах се да се окопитя, но без особен успех. Той се наведе, за да срещне погледа ми и се приближи:

-                      Дея, моля те, не си гълтай езика така. Знам, че можеш да се представиш много по-добре. Все още не смятам да те ям или убивам. – нещо в арогантната нотка в гласа му ме накара да скръцна със зъби. Изгледах го със святкащи от гняв очи.

-                    А, ето така е малко по-добре. Има още живец у теб.  – тихо се изкикоти той. Доколкото успях, невъзмутимо го заобиколих и си продължих по пътя към изхода. Вбесяваше ме. Горещ дъх във врата ми бе последван от следните думи:

-                    Хайде де, не се засягай чак толкова! – обърнах се да се развикам, но той седеше, където го бях оставила, на няколко метра от мен. Бях отворила устада му се развикам, но безмълвно я затворих с тракване. Той се засмя. Аз изръмжах и излязох. Когато стигнах изхода на паркинга, чух пляскане на криле зад гърба си. обърнах се – естествено нямаше нищо. но когато понечих дапродължа, нещо шарено привлече погледа ми към парапета на оградата. Повдигнахвежда и въздъхнах при вида на чашата с коктейл и чадърче, идентична на тази,която пиех във фантазията си. свих рамене, взех я и отпих:

-                    Наздраве! – промърморих, докато охотно се наслаждавах на питието –сладко и слабоалкохолно, както го обичах. Свих си цигара и запалих. Е, какво да се прави – райското кътче и мъжката компания липсваха или бяха твърде арогантни за вкуса ми, но пък питието си го биваше, цигарата също. Две от четири – не беше зле.

След дълъг и изорителен ден щях да ходя на участие на латино банда, в която свиреше мой приятел. Срещнах се с компанията си и си намерихме места в заведението. Не си позволих да се отплесна във фантазии, докато с копнеж гледах дансинга. Щеше да е тъпо да се появят ония двамата.

Наближаваше края на участието на бандата и вече не ме свърташе. Засвириха последното парче.Застинах изненадана. Беше танго – те почти никога не свиреха танго. Живнах малко, затананиках си и заплясках с ръце. Не беше изминала и една трета от песента, когато пред мен застана светлоокия тип от витрината с крилата. Спрях да пляскам и го изгледах като ужилена. Беше ми подал ръка и ме канеше на танц. Тъкмо се готвех да откажа, когато приятелите ми буквално ме хвърлиха в обятията му. Той се засмя тихо в ухото ми, докато ме притискаше в позата на тангото.

-                     Здравей, Дея. Приятно ми е да тедържа в ръцете си. Напоследък не си мечтала. Трябва да поправиш това. – опитвах се да се овладея, въпреки бясно биещото си сърце. От това не успях да реагирам на думите му.  Поех си дъх и го попитах:

-                    Вече два пъти се забавляваш за моя сметка, а не мислиш ли, че поне може да узная името ти, след като очевидно знаеш отнякъде моето? – той се усмихна, наведе се и ми отговори:

-                    Хънтър. – това предизвика смеха ми. Всичко се изясняваше, особено след като беше копие на бога ловец от съня ми. Реших да спра да се кося и да се забавлявам. Имаше двама убийствени мъже, които, незнайно защо, се интересуваха от мен – защо да не се възползвам на макс?

В този момент някой ме дръпна от ръцете на Хънтър и се блъснах в познати широки гърди, облечени в черно.

-                      Братко, аз първи я видях! Тя емой боен трофей! – прогърмя гласа му над главата ми. Завъртях очи в досада, но останах притисната към тялото му.  Нещата ставаха интересни, дори не си помислих за пуканки, че кой знае – можеха да цъфнат в ръцете ми. Тъй като все още никой не ме беше питал за моето мнение, наблюдавах как двамата невъобразимо готини, арогантни, накални и самоуверени мъже спореха чии трофей съм точно. Насочих вниманието си към Хънтър, за да видя реакцията му. Той сбърчи вежди и отговори тихо:

-                    Уор, ти може да си я видял първи, но аз танцувах първи с нея. – засмях се мислено – имах си работа с Война и Ловец. Хаха. Двамата продължаваха да се гледат като бойни петли. Колкото и да ми беше приятно да седя в прегръдките наУор.... хахаха..... реших да се намеся:

-                    Момчета, само не правете сцена! Твърде много свидетели. Спокойно, има и за двама ви. – те ме изгледаха мълчаливо.

-                    Вижте, колкото и да съм поласкана от вниманието ви и желанието ви да се сдърпате заради мен, не мога да го позволя. Не знам какво целите, кои сте, какви сте. И макар да се забавлявам много от ситуацията, тя приключва тук. – освободих се от ръцете на Уор и се насочих към компанията си, която с усилен интерес наблюдаваше развитието на любовния ми триъгълник. Музиката бе спряла, докато водехме краткия си разговор, но се възобнови с първите акорди на още по-драматично от предишното танго. Някой хвана ръката ми и ме дръпна рязко, за да се озова отново лице в гърди с Уор. Погледнах нагоре и видях святкащите му огнени очи.

-                    Дължиш ми един танц, Принцесо! – процеди той, докато прокарваше ръка по голите ми рамене в такт със сластната музика. Голи ли?! Та аз бях с поло!,възмутих се мислено, докато тръпнех от докосването му. Сведох поглед надолу и подтиснах писъка си – бях с чрна рокля с дълбого деколте и презрамки, връзващи се на врата, гол гръб. Цепката на полата стигаше доста над моя вкус.

Уор ме завъртя отново и меповеде по дансинга. Всяко негово докосване разпалваше у мен греховни желания.Виеше ми се свят от усещанията и емоциите, които изпитвах. Докато той ме навеждаше за една от поддръжките, Хънтър ме отмъкна с ловко движение от ръцете му, за да продължи танца с мен. Пулсът ми се ускори от последвалата битка за моето сърце... или тяло... разразила се под формата на тангото. Двамата се биеха един с друг с войнствени танцови стъпки, крадяха ме, криеха ме, любеха ме (образно казано, за съжаление) на дансинга, докато групата изпълняваше най-виртуозното танго на света. Когато танцът свърши, бях застинала, притисната многозначително между двамата, които се гледаха злобно над главата ми. В друг момент бих се разсмяла, но нещо ме спираше – почти видимата енергия, която пукаше около мен. Идваше от тях и само доказваше теорията ми, че двамата не бяха с човешко ДНК.

Успях да ги раздалеча малко и ги изгледах строго:

-                     Вижте сега, сладури! Дайте да се разберем нещо! Независимо от това, че и двамата сте адски секси, ако се сбиете, например, тук за мен и някой победи, това изобщо не означава, че охотно ще му падна в краката и ще го възхвалявам колко е велик, докато си късам дрехите. –двамата повдигнаха заинтригувано вежди.

-                    Дори и нещата да се стекат така, че бъда с някой от вас, това няма да е защото ме е спечелил след физически двубой. Тези остарели порядки са смешни и неефективни.

-                    Имаш ли друго предложение, кукло? – попита Хънтър.

-                    Да. Да не ме наричаш кукло, като за начало. – той вдигна помирително ръце.

-                    Добре, отворени сме за идеите ти. – проговори Уор.

-                    Спечелете ме, но по правилата. Нека ви опозная и реша кой ми допада повече. Но нека ви предупредя – не си падам по излишно перчене.  – те ме изгледаха продължително, а после си стиснаха ръцете спортсменски.

-                    Добре, Дея, съгласни сме. Ще се видим отново. - Те ми се поклониха и след едно примигване бяха изчезнали. Сведох поглед, клатейки със съжаление глава и видях, че все още съм с роклята. Щеше да е хладно прибиране до дома.

За кратко време продължих живота си по старому. Почти се бях успокоила, че ония двамата са се отказали. Имаше моменти, в които със съжаление започвах да сепитам „Ами ако....”, но навреме се спирах да не навляза във фантазии.

Чаках с нетърпение да стане петък. Щяхме да ходим да гледаме филм за скандинавския бог Тор. Нямах търпение, всяка нощ летях с боговете все пак. И така, отидох. Не очаквах много от филма,  но получих много като зрелище. Тъкмо влизах в салона, когато някой обви кръста ми с ръка и ме притисна към познато тяло. Обърнах глава и видях Уор, който невъзмутимо гледаше напред и почти ме мъкнеше нагоре към реда ми. Възспрях всички остроумни коментари и нацупено скръстих ръце.

-                    Инатлива си. – промърмори той докато сядаше до мен от страната, където имаше само едно празно място.

-                    А ти пък си упорит и самонадеян. – отвърнах аз, все още скръстила ръце.– той сведе глава и ме погледна.

-                    Нали искаше да се опознаем. Ето, заедно сме на кино. Очевидно харесваме един тип филми. И това е начало. – завъртях очи и се наместих по-удобно. Той ми подаде кутия с пуканки и можех да се закълна, че не ги носеше, докато отивахме към местата си. Свих мислено рамене и си взех. Ммм, карамелени – любимите ми. Не играеше честно. Филмът започна и почти забравих за присъствието му, освен като поставка за пуканки. Когато описваха родината на Тор, Уор се наведе към мен. Докосна бузата ми и с леко, но настоятелно движение ме придърпа към себе си., за да ми каже нещо. Шепотът му се разля около мен, сякаш беше единственият звук в залата. Дъхът му ме накара да настръхна, докато шептеше.

-                    Принцесо, в моята родина горите са вечно зелени, планинските върхове са покрити със сняг целогодишно, топлите вълни на морето носят непрекъснато приятна прохлада, а слънцето огрява тюркоазеното небе. Ще ми се някой ден да мога да ти покажа красотата й, както я виждам аз. Да заровиш пръсти в дебелия кожух на нископланинския вълк, да яздим заедно еднорози...  – както се бях потопила в картината, коятотой рисуваше, се сепнах при последната дума и се обърнах към него:

-                    Еднорози?! Какви еднорози, бе?! Ти добре ли си? – той само се усмихна загадъчно и ми подаде с невинен поглед кутията с пуканки. С тревога забелязах, че макар двамата да не бяхме спирали да ядем от нея, тя стоеше пълна и с връх. Продължих да гледам филма. За известно време Уор мълчеше. Усещах ръката му близо до моята и топлината й ме изгаряше. Усещах безпокойство. Затворих очи и се опитах да успокоя съзнанието си. не беше особено успешно. Тревогата се засилваше и започнах да се въртя на мястото си. Уор се наведе и ме попита какво има.

-                    Не знам. – отвърнах му. – Имам лошо предчувствие. Очите му проблеснахав мрака. Взе ръката ми своята, което спря дъха ми, но учудващо спря и тревогатами. отпуснах се и имах желание да облегна глава на рамото му. Въздържах се.Филмът свърши и, колкото разбрах от него, ми беше харесал. Уор ме изпрати дотаксито. Преди да вляза, ме дръпна настрана и ми каза:

-          Имаше право да се тревожиш, но всичко вече е наред. Благодаря ти за предупреждението. – очите му бяха като разтопено злато и аз бях омагьосана оттях.

-                    Не ме гледай така! –изстена той. Смръщих се неразбиращо. Той хвана единия край на шала ми и го опъна върху устните ми. Не разбирах какво прави, докато не се наведе към мен. Положи целувка върху шала и еротичното усещане взриви сетивата ми. Отдръпна се и ме бутна в таксито. Не ви ли казах да няма излишно перчене, промърморих аз замаяно.

Когато се прибрах, изчаках всички да си легнат и излязох на балкона. Обичах да гледам града, проснал се вкраката ми. Бях твърде самотна, за да удържа напора на тези двамата дълго. Имах нужда от тях, от ласките им, от комплиментите им, от топлината и ръцете им. От дъха, усмивките, думите... от всичко. За да оцелея, за да възвърна живеца си и същността ми да се възроди отново, като феникс от пепелта на разбитото ми сърце и проклетата ми душа.

Запалих цигара. Дали да им позволя да ме възродят – това беше друг въпрос.

Чух свистене и на балкона в краката ми падна червена стрела с прикрепен свитък. Наведох се и го освободих.На него беше написано:

„Мой ред е, Х.”

Отметнах глава назад и се разсмях. Когато смехът ми стихна, обърнах се към нощта и казах ясно и твърдо:

-                    Очаквам го с нетърпение!

Пътувах в метрото към работа. Бях надула музиката до дупка и мислено припявах с пълно гърло на песента. До мен седеше мъж с нахлупена над очите шапка с козирка. Предположих, че спеше, защото почти не помръдваше. Въздъхнах тъжно и смних песента. Беше балада. Завъртях очи с досада и я смених отново. Затворих очи за миг. Мразех да ходя на работа. Станах спирка по-рано и застанах до любимото си място. Този с шапката слезе  и спря на перона пред вратата. Обърна се и лепна на прозореца лист с изписано на ръка: „ИЗБЕРИ МЕН!”.Вдигнах поглед и срещнах нахилената физиономия на Хънтър, който подскачаше и напористо сочеше себе си с пръст. Влакът тръгна, докато изляза от вцепенението си. После истерично се закикотих. Тия двамата щяха да ме побъркат.

Денят мина спокойно, но тръпнех в очакване какво ми е измислил Хънтър. Бях си отворила прозореца и гледах замислено навън. Нещо привлече погледа ми към перваза на прозореца. Имаше миниатюрна роза в бледорозов цвят, на чието стебло беше завързан свитък с панделка. Разгънах го внимателно:

„Ще ми окажете ли честта да ме придружите на разходка тази вечер, благородна лейди?” – поколебах се за миг,  но знаейки, че ме слуша, отговорих:

-                     Да, мистериозни господине! Ще ви очаквам. – дочух леко прошумоляване отвън и се усмихнах. Приключих работа, но вест от Хънтър нямах. Заключих кабинета си и се насочих замислено към изхода. Заковах се на място. Пред бариерата, подпрял се на мотора си, ме гледаше Хънтър със самодоволна усмивка. Сдържах своята и се приближих до него. Той се оттласна от мотора и ми се поклони майтапчийски:

-                     Каретата ви очаква, милейди! –повдигнах вежда и огледах Харлито.

-                    Искаш да кажеш коня ми, нали? – той сви рамене, подаде ми черна каска, докато нахлупваше своята кървавочервена. Дори не ме попита дали ще се кача. Самоуверен шут! Преодолях страха си и се качих. Потегли с разумна скорост в неизвестна за мен посока. Озовахме се после в една гора. Потиснах ледените тръпки на страха и зловещите картини, които съзнанието ми рисуваше. Свалихк аската и се втренчих в сцената пред мен.

Сред дърветата на малка полянка бе разположен тренировъчен лагер за средновековни бойци. Срещу мен се мъдреше мишена за стрелба с лък. Подаде ми еднометровия лък. Взех го внимателно, макар да не очаквах да е толкова тежък. Стиснах го по-здраво и го огледах съсредоточено. Красива изработка – червеникавото дърво бе изпъстрено със символи, които ми бяха непознати.

-                    Хайде, пробвай се да опънеш тетивата! – знаех, че това е една доста трудна задача за неопитен стрелец. Приготвих се за срамно поражение и опънах лъка. За моя изненада той поддаде изключително лесно, а Хънтър избухна в смях на опулената ми физиономия.

-                    Този лък не е обикновен, скъпа моя. В него има магия от родния ми край, която, макар да не го прави лек, прави така, че дори и жена да може да го опъне лесно. Но не коя да е жена, а само достойна жена. – засмях се и заклатих невярващо глава.

-                    Стига ласкателства, Хънтър! Научи ме да стрелям! Пък после ще ти сритам самоуверения задник! – заканих се аз. Той се ухили с почти всичките си зъби и донесе колчана със стрелите. Несъмнено бе почитател на качествената изработка. Взе лъка от мен, сложи стрела и отпусна тетивата. Стрелата уцели центъра намишената.

-                    Фукльо! – изплезих му се аз.

-                    Фукльо, ама мога да те науча да стреляш като мен. Все пак дори с аматьорските си умения успя да уцелиш сърцето ми. – разсмях се.

-                    Хайде, Хънтър! Стига с това! Да те видим дали ставаш за учител! – той не отговори. Приближи се до мен със сериозна физиономия и започна да ми показва кое как да правя. След няколко неуспешни опита, които ме амбицираха, започнах да уцелвам поне мишената. Виждах, че старателно прикрива смеха си, което не ми помагаше особено. Накрая най-сетне успях да уцеля десетката. Зарадвано подскочих и се озовах в прегръдките му. Понечих да се отдръпна, но той не ме пусна. Притисна ме още по-плътно.

-                    Пусни ме, Хънтър. – промърморих, а той заклати отрицателно глава.

-                    Дължиш ми награда, че те научих добре. – ухили се той многозначително.

-                    И каква точно награда очакваш, след като от сто стрели вкарах само една в десетката? – продължих да бърборя, докато той не ми затвори устата с целувка. Играеше нечестно. За момент си позволих да се отпусна и да се отдам на целувката. После се отдръпнах със съжаление. Той се опита да поднови, но го спрях, опирайки ръце в гърдите му. Вгледах се в изпълнените му със страст небесносини очи.

-                    Хънтър, изслушай ме. – той видя, че съм сериозна и се отрезви с нещастна физиономия. Побутна ме с ръка към масата. Сипа ми медовина и се настани срещу мен. Погледнах го, отпивайки глътка от вкусната течност.

-                    За мен е изключително лесно да се отдам на физическата страна на нещата. И то с двама ви...  – той повдигна заинтригувано вежда.

-                    Моля те, не задълбавай там! – махнах с ръка, леко изчервена, и продължих.

-                    Твърде дълго бях сама и не отричам, че сексуалното напрежение ескалира. Но през това време научих нещо. Ако исках секс, щях да си намеря някой, с когото да си легна само за секса. Но аз не искам само секс. Искам целия пакет, не само ежедневните поне три кулминации. Искам някой да ме притиска в обятията си, докато заспивам. Когато плача да има нечие рамо, което да мокря със сълзите си. когато се смея, да има кой да ме разсмива, а после запленен да гледа смеха ми. Искам, когато открия ентусиазъм у мен, да има кой да ми каже – „Когаз апочваме?” с равен  на моя ентусиазъм. Искам да се просълзявам в момента, когато мъжът ми прегръща дъщеря ни. Да го погледна в очите и там да видя, че съм най-красивата, най-желаната и най-обичаната жена на света точно от този мъж,  който е също толкова обичан и желан от мен. Искам този мъж да знае как ме кара да се чувствам в онези моменти, когато ми спира дъха от великолепието на живота. Не искам мачо, красавец и плейбой. А мъж от онзи изчезващ вид – истинското въплъщение на думата мъж. Затова нека да преминем към сладката страна на нещата, за да преценя дали няма да си останем само с нея. – спрях и си дръпнах от цигарата. Мигнах веднъж и до Хънтър седеше Уор, очевидно чул тирадата ми.

-                    Здравей, Дея. Съгласен съм с думите ти, а съдейки по физиономията на брат ми -  той още ги обмисля. – усмихнах се и се наведох към него:

-                    А докато той го прави, защо не ми обясниш кои и какви сте точно? И защо, по дяволите, се занимавате с мен?

Двамата се спогледаха и сикимнаха след миг.

-                     Какво точно предполагаш за нас?– попита ме Уор.

-                    Не много. Знам, че четете мислите ми, а може би по-точно – виждате фантазиите ми. Мисля си, че имате нещо общо с боговете, които сънувам. Не сте човешки същества. Не сте оттук. От някакво странно място сте. Според някои хора тук, там има еднорози. – изгледах скептично Уор, а Хънтър се извърна към него:

-                    И за еднорозите ли си й казал бе, братле?! – укорително възкликна той,а Уор сви рамене в оправдание.

-                    Браво! Можеше направо всичко да й изпортиш! Що не й каза за горите с дървета от злато? – бе мой ред да повдигна вежда над алчния си поглед. Уор сръчка брат си с лакът в корема да млъкне.

-                    Злато, а? – казах с равен глас.

-                    Не събуждай меркантилността й, Хънтър! – сгълча го Уор.

-                    А, каква меркантилност? – невинно попитах. – Аз дори не обичам злато.Виж, ако имахте трева от сребро или нещо там от тоя род... – засмях се пресилено, когато усетих неловкото им мълчание и гузно отбягващите ме погледи. Зяпнах насреща им:

-                    Имате трева от сребро?! Откъде сте бе, хора?! Пардон, каквото и да сте!

-                    Ами ние сме богове. – побелих очи, дотам го бях схванала и сама. Изгледах ги в очакване да продължат. Те не го направиха.

-                    Добре, защо аз? – те се размърдаха от неудобство.

-                    Ами ти ни призова с онази мечта да летиш с боговете. Първи те чу Уор в маршрутката. Нямахме представа как една смъртна може да ни призове. Но после, когато те срещнахме... просто не можахме да си тръгнем. Май не си точно обикновена смъртна, Дея. – повдигнах въпросително вежда към Хънтър:

-                    Какво искаш да кажеш?

-                    Ами досега обикновени смъртни са успявали да ни призоват само за времето, което им е достатъчно да си кажат желанието или молитвата. Но ти продължаваш да ни задържаш тук. Сякаш твоето желание сме самите ние. – този път ми отговори Уор с плътния си глас и ме накара да потръпна. Когато думите достигнаха до съзнанието ми, тръпките вече не бяха толкова приятни.

-                    Аз съм ви приковала тук?! В света на смътните ли? Това ли намеквате? Че имам желание да превърна в затворници двама богове, за да изпълняват прищявките ми? За каква точно ме смятате?! – скочих вбесена и закрачих нервно напред-назад. Те прецениха, че не е разумно да ме приближават, затова Уор се наведе в стола си и поклати глава:

-                     Не, Дея! Не това имах предвид. Искала си някой да излекува сърцето ти, н това желание се е смесило с безобидната мечта да летиш с боговете - така сме се появили ние. И очевидно отговаряме на изискванията, защото не можем да си тръгнем.

-                    Боже мой! – възкликнах. Погледнах ги и изсумтях:

-                    Не, това не може да бъде истина просто! Нямам желание да ви държа против волята си. Та вие сте богове!!!

-                    Дея, никой не е казал, че ни държиш против волята си. Просто не можем да си тръгнем. – ухили се Хънтър. Продължих да недоумявам. Уор се размърда леко раздразнено и промърмори:

-                    Обикновено не се правиш на толкова умствено изостанал, братко. – а после се обърна към мен:

-                    Не можем да си тръгнем, защото освен, че сме обвързани с теб, наистина ни се иска да изпълним желанието ти. Независимо дали ще бъде един от нас или ще ти помогнем за някой друг. – само последното достигна до мен:

-                    Благодаря, но нямам нужда цели двама богове да ми помагат да си намеря мъж! сякаш мечтата ми е някой омагьосан от вас да ме обича! Не, благодаря! –Уор се намръщи и изсъска:

-                    За това ли се хвана от всичко, което казах?! – Хънтър го прекъсна като се озова пред мен и с устни, почти докосващи моите, ме попита:

-                    Ами ако ти предложим Райън? – поех си рязко дъх, изкушена силно от тази възможност. Отместих се леко и го целунах по бузата.

-                    Благодаря ти, Хънтър, но ще откажа тази тъй примамлива оферта. Преди няколко месеца бих ви молила на колене, обляна в сълзи за това. Но сега мисля по друг начин. Не искам употребяван и изхабен продукт като него. Искам нещо по-свежо и по-малко обременено в живота си. признавам, че двамата с Уор сте твърдеп римамлива хапка за мен. – потупах го по бузата и се приближих до мишената. Извадих една от забитите там стрели и замислено потупах острия й връх с пръст. Обърнах се и се блъснах в Уор, на който това явно бе навик. Той прокара ръце по раменете ми и несъзнателно изстенах. Понечих да отстъпя назад, за да прочистя замъгленото си съзнание. И се блъснах в непоколебимата стена на гърдите на Хънтър.Двамата пристъпиха, докато не се озовах притисната между тях. Уор хвана лицето ми в ръце, а Хънтър ме прегръщаше. Уор се наведе, докато не изравни очите си смоите:

-                    Знаеш много добре докъде могат да стигнат нещата, нали? – изстенах тихичкои кимнах. Приближи се още и прокара език по устните ми. На врата си усетих зъбите на Хънтър. За миг, за един сладостен миг се оставих на тази наслада. А после,със съжаление, се изплъзнах от прегръдката им. Двамата се опитаха да се приближат към мен, докато в очите им искреше хищен пламък. Спрях ги с жест и поклатих глава с тъжна усмивка, докато дишането ми възстановяваше нормалния си ход.

-                    Не така, сладки мои! Не така. Ако изобщо ще бъда с някой от вас – то ще е само с единия и то изцяло. Не мисля, че сте склонни да делите помежду си каквото и да било. Не искам да се превръщам в ябълката на раздора за вас. – двамата се спогледаха и избухнаха в бурен смях. Когато се успокоиха, Уор ме погледна ухилен и каза:

-                    Дея, допреди да те срещнем, с него водех хилядолетна война. Не можехме да сме близо на разстояние дори колкото един континент без да започнем да проливаме кръв един за друг, камо ли да сме в една стая.

-                    Но, - продължи Хънтър – сега се понасяме. Склонни сме да делим. Да те делим. Във всяко отношение. – блясъкът в очите му ме накара да се изчервя и извърнах поглед от неудобство.

-                    Никога не съм искала, а още по-малко съм харесвала идеята за тройки под каквато и да било форма. Моралът ми не го позволява. Знам колко зле свършват нещата, независимо колко идилично са започнали. Все някой обича повече и е обичан по-малко. А без любов изобщо не ме бройте. Не, не мога и не искам подобно нещо.  – Хънтър се приближи и спря тирадата ми с целувка, която спря и дъха ми. Несъзнателно се притиснах към него. Той се откъсна с неохота и промърмори:

-                    Успокой се! Насила няма да те караме за нищо.Просто искаме да бъдем с теб. Ще измислим по какъв начин. Дотогава – просто се наслаждавай! – затворих очии си казах „Защо пък не?”. Притиснах се към Хънтър и докато го целувах, протегнах ръка към Уор. Той с готовност се присъедини към нас, целувайки дланта ми. Докато двамата бавно и сластно танцуваха покрай мен, покрай нас зазвуча неземната музика на горските нимфи, която, поне на мен, определено ми подейства като афродизиак. Нежните ласки на Хънтър и бурните докосвания на Уор се редуваха по тялото ми. Нежност и сила се преплитаха в хармония, която надмина и най-смелите ми фантазии....

Когато дишането ми най-сетне се успокои след божествената рапсодия, разиграла се преди малко, двамата се отпуснаха от двете ми страни и ме прегърнаха така, че сякаш бях защитена от телата им. Въздухът напусна дробовете ми като леко дихание, а съзнанието ми потъна в пределите на съня. Сънувах, че се разхождам из гора съсз латни дървета, лежах сред сребърна трева. Яздех еднорози, летях заедно с боговете. А може би не сънувах...

И две ръце не пускаха моите през цялото време. Беше като сбъдната мечта. Може би се питате кого избрах? Ще отговоря, че не ми се наложи. Те не ми дадоха право на избор. Те избраха мен. И това беше добър избор! ;)