Сърцето на корсара
Бурята
бушуваше покрай него. Той трябваше да оцелее. Знаеше, че не заслужава, но все
пак трябваше да оцелее. Опита се да погледне към хоризонта, но единственото,
което виждаше, бяха високите вълни, люшкащи кораба му към нищото. Екипажът му
крещеше в паника и се опитваше да обуздае това старо корито. Въжетата, държащи
платната, отдавна се бяха скъсали под напора на вятъра и сега парцали висяха от
мачтата. Джон усещаше, че всичко му се изплъзва и ако не се случеше чудо тази
нощ, той и хората му щяха да са мъртви до сутринта. Или по-рано.
Изстреля
няколко команди на помощник капитана си, докато се мъчеше да удържи руля.
Непосилна задача. Никога не е бил набожен, но в този момент си позволи да
отправи една бърза молитва към който и да бе склонен да я чуе, заедно с няколко
обещания и заричания към нея. Наближаваха Острова на сирените. Много опасно
място. Искаше да го избегне на всяка цена – ако бурята не ги погубеше, то
сирените със сигурност щяха да избият и него, и екипажа му. Той се изсмя
горчиво, макар и никой да не го забеляза в суматохата. Винаги бе смятал, че с
тази професия ще свърши най-малкото с острие в гърдите. Но да трябва да избира
между смърт на дъното на морето или това някоя сирена да му изпие мозъка със
сладката си хищна песен – не, никога не бе си и помислял, че може да стигне
дотук.
Джон
се окопити и изтласка тези мисли назад в съзнанието си. Няколко човека вече
бяха изпаднали зад борда. Не искаше да губи повече. Единственото спасение,
макар и временно, беше сушата. Затова и насочи кораба натам. Помощник капитана
го изгледа с тих ужас в очите, но му кимна одобрително.
-
Господа! – провикна се Джон от руля, надвиквайки шума на бурята.
Повечето от мъжете му дадоха знак, че го слушат.
-
Искам от вас да намерите нещо, с което да запушите ушите си, защото ни
очаква сблъсък с друга морска стихия, а именно онези създания, наречени сирени.
– някои от хората му се прекръстиха, изведнъж намерили път към бога, други
изръмжаха нечленоразделно, но всички започнаха да тъпчат в ушите си парчета
плат и кой каквото можеше да намери. Последното нещо, което Джон видя преди да
мачтата да го перне по главата по пътя към небитието, беше странното сияние във
водата около кораба и бързо приближаващите се скали на острова.
Джон дойде в съзнание и му идеше да изкрещи от
пулсиращата болка в главата си, но просто нямаше сили да го направи. Изчака да
поутихне, но след като това не стана, той бавно отвори очи. Намираше се под
сянката на някакви дървета. През тях се процеждаше приятна слънчева светлина,
която проряза очите му като с нож. Той изстена нещастно и леко се надигна. До
него имаше извор с вода, която клокочеше весело. От другата му страна се
издигаха високи скали. През дърветата се виждаше морето в далечината. Зачуди се
къде се намира, но в следващия миг си спомни какво се беше случило предишната
нощ и кръвта му се смрази, когато разбра, че се намира на Острова на сирените.
Скочи
рязко и това беше голяма грешка. Всичко се завъртя пред очите му и той с мъка
се удържа да не върне морската вода, която най-вероятно бе погълнал през нощта.
Или може би е било преди няколко нощи – кой знае колко време е бил в
безсъзнание. След като гледката се стабилизира пред него, той бавно потегли на
разузнавателна мисия. Мисията го доведе до един водопад навътре в острова и той
се поддаде на изкушението да свали пясъка и морската вода от себе си. Докато се
къпеше, следейки с едно око какво се случва около него, той чу пляскане във
водата, различно от водопада. Огледа се, но не видя нищо. След малко приключи и
се обърна да излезе. На сушата, опряла гръб в едно дърво, седеше най-красивата
жена, която бе виждал. Русата й коса, изплетена сякаш от лъчите на слънцето, се
спускаше до глезените й. Роклята й беше в млечнозелен цвят, който се сливаше с
този на очите й, и изглеждаше на моменти направена от люспи седеф.
-
Здравей, моряко. Виждам, че си се съвзел вече. – каза тя и гласът й се
изля като песен. Джон настръхна целия.
-
Ти ли ме спаси? – попита той предпазливо. Тя кимна и му се усмихна. Той
можеше да се закълне, че имаше нещо много хищно в усмивката й. Тя започна да се
приближава към него, докато той се опитваше да я заобиколи. Отдалече. В крайна
сметка, тя го достигна и протегна ръка към него:
-
Аз съм Шарлийн, моряко, приятно ми е. – Той погледна ръката й сякаш му
предлагаше да се ръкува с отровна змия. Преглътна мъчително, но я пое:
-
Аз съм Джон. – тя му хвърли още една хищна усмивка, докато той
несъзнателно се наслаждаваше на докосването й.
-
Радвам се, че си добре, Джон. На моменти си мислех, че ще се предадеш,
но издържа. – каза му тя, след като го бе хванала под ръка и бавно го водеше
нанякъде. Той отправи още една молитва, брей колко набожен бе станал за толкова
кратко време. Шарлийн го заведе в една пещера. Там в жаравата от изгасналия
огън се мъдреха няколко апетитни риби. Шарлийн го настани и седна до него. Докато
го разпитваше разни безсмислени неща, разказваше му как го е спасила, му даваше
да яде от рибата. Той просто не можеше да помръдне. Опитваше се да измисли план
за бягство, в случай, че това прелестно създание решеше да го превърне в обяда
си.
-
Джон, - започна тя след като му подаде последното парче риба. – знаеш ли какво съм аз? – той се изненада от
директния й въпрос, но кимна колебливо.
-
Чудесно, поне тези обяснения ще си ги спестим. Така, бях достатъчно
добра с теб, но самата ми природа не ми позволява да продължа да бъда такава. –
космите по врата му настръхнаха и той осъзна, че тази риба най-вероятно е била
последното му ядене.
-
Какво имаш предвид, Шарлийн? – осмели се да попита той.
-
Виждаш ли, не знам колко знаеш за моя вид, но имаме нещо като изпитание
за всеки наш гост. Трябва да ми кажеш своят най-ценен спомен. Но не просто да
ми го кажеш, а да забравиш след това за него. Ако ме излъжеш или се опиташ да
играеш игрички, ще те убия! – тя се усмихна мило, но този път усмивката й беше
неестествено остра. Джон я изгледа за миг и направи своя избор.
-
Добре, Шарлийн, но искам да ми обещаеш, че ще ме убиеш веднага след
като ти разкажа спомена си. – тя го изгледа изненадано.
-
Защо искаш да избереш смъртта, след като цената за живота ти е просто
един спомен?
-
Не, Шарлийн, ти искаш от мен да ти разкажа за смисъла нацялото ми
съществуване и после да го забравя. Да ме ограбиш от онова, което ме държи жив
и да остана празна черупка. Не, Шарлийн, предпочитам да умра, пред такава
участ. – Той видя как чертите й се смекчиха и тя се трогна от думите му.
-
Добре. – съгласи се с условието му тя. Джон затвори за миг очи и събра
цялата си воля за това, което щеше да каже. Когато я погледна отново, в очите
му се четеше толкова любов и обожание, че сърцето й пропусна удар.
-
Скъпа моя Шарлийн, през целия си живот съм имал една единствена цел. Тя
беше да срещна сирена. Това ме държеше жив през всички онези моменти, когато
съм бил на ръба. Дори станах пират за това, за да кръстосвам моретата в
търсене. Сега, след като най-сетне изпълних тази моя цел, мога да умра щастлив.
– Той затаи дъх, всяко от изреченията бе внимателно подбрано и вярно само за
себе си. Надяваше се, че номерът ще мине. Щом ще умира, поне да бъде нежно, а
не в агония. Очите на Шарлийн се напълниха със сълзи и тя се хвърли на врата
му. Джон се подготви за смъртта си, но такава не последва. Сирената просто го
прегръщаше и хлипаше в ръцете му. Той бе на ръба да изпадне в шок, а
главоболието не му помагаше особено.
-
Ти си първият човек, за когото да срещне някоя от нас е било цел.
Винаги сме били презирани и мразени, никога желани. – тя подсмръкна и го
погледна:
-
Благодаря ти, Джон. В замяна ще ти подаря живота. Можеш да останеш тук
като гост и си свободен да си тръгнеш, когато си поискаш. – Джон усети слабост
в коленете, която заплашваше да се превърне в позорно изтрополяване на пода на
пещерата. Но удържа фронта. Поклони се почтително на сирената и й каза:
-
Ти, Шарлийн, си най-прекрасното същество, което съм срещнал, и се
радвам, че изпълних най-сетне целта си.
Джон
реши да поостане малко, защото все пак наистина сирената беше най-прекрасното
същество, което той беше срещал, и искаше да я опознае. Това, което и двамата
не бяха очаквали да се случи, обаче, беше, че постепенно започнаха да се
привързват един към друг. Джон не попита за екипажа си, защото подозираше каква
е била участта му, което правеше почти невъзможно неговото прибиране у дома. Но
перспективата за съвместен живот със сирената му се струваше все
по-привлекателна с всеки изминал ден. Дните се превърнаха в седмици, седмиците
в месеци, месеците в години. Двамата, след известна упоритост от страна на
сирената, установиха, че чувствата им са споделени. Те сключиха съюз пред
нейните сестри, който той силно подозираше, че е неразрушим, и заживяха
наистина щастливо. С течение на годините, които се превръщаха в десетилетия,
той осъзнаваше предимствата на това да си съпруг на сирена. Едно от тях беше
значителното дълголетие. Двамата дори се преселиха в едно от близките
крайбрежни градчета на континента. Направиха си прекрасна къщичка и от време на
време, когато темпераментната Шарлийн беше в настроение, приемаше туристи, на
които предлагаше доста акуратни предсказания за бъдещето, а ако някой се
досетеше каква е – предлагаше люспа от опашката си, за да бъдат добри плувци,
или косъм от косата й, за да бъдат красиви като сирени. Джон отдавна бе
разбрал, че Шарлийн не се бе заблудила от думите му на острова. Но бе разбрал,
че тя отдавна копнееше за някой като него, с когото да прекара вечността. В
крайна сметка – сърцето на корсара бе запленено от една сирена с очи с цвят на
авантюрин.
На снимката: колие Сърцето на корсара, Crimson Princess Jewelry
Няма коментари:
Публикуване на коментар