Петъчна приказка: Irish song

Тя го беше обичала през целия си съзнателен живот. Беше го следяла с жаден поглед през всичките дванадесет години в училище. Беше записвала и всички курсове, които той посещаваше в университета. Знаеше сигурно повече за него, отколкото той самия. Уловката беше, че той май дори не подозираше за нейното съществуване. Или поне така си мислеше тя. Затова и беше решила да направи една последна жертва за него. Тази последна жертва и ако нищо не излезеше, щеше да прекрати това безумно увлечение и щеше да започне да живее нов живот, свободен от Рик.

Сега седеше в самолета и се чудеше кой от двата варианта би бил по-добър. Погледна през прозореца и видя как прекрасното зелено на Ирландия я приветства в нейното приключение. Симон въздъхна. В какво се беше забъркала? Как можа да загуби толкова години в тази, очевидно, безнадеждна любов? Не! Няма да мисли така. Ще мисли позитивно. Трябваха й сили да извърши тази последна лудост и да заложи всичко. Стисна ръцете си, сплели пръсти в скута й. За първи път пътуваше със самолет и не спираше да проклина Рик, че е решил да отиде в Ирландия за това събитие. Не беше нужно да присъства, защо трябваше да идва? Хората можеха да се напият и без неговото ръководство. Кого ли заблуждаваше, запита се Симон – та Рик беше ивент мениджър, а това беше най-голямото събитие, което му бяха поставяли. Беше добра възможност за кариерата му. Голяма ирландска компания искаше да отпразнува годишнината си, но не как да е, а с грандиозен маскен бал. Но не като онези празници за Хелоуин, в които всеки се маскира с каквато тоалетна хартия му се намира вкъщи. Този бал щеше да бъде като онези от едно време. Дрескодът трябваше да се спазва от всички и беше тематично насочен – викторианската епоха. Мъже с костюми, елечета, джобни часовници, цилиндри. Дамите щяха да са с викториански рокли. Всички задължително щяха да бъдат с маски. Симон въздъхна отново. Знаеше тези подробности, защото бе успяла да си намери работа в същата фирма, в която работеше и Рик. По някаква случайност двамата дори работеха по същия проект, но нейната роля бе по-незначителна. По-лошото беше, че двамата дори не се засякоха и веднъж, откакто тя започна да работи там. А сега отиваше, за да разбере дали има бъдеще с него. Тихо се прокле, че реши да предприеме това пътуване. Нищо нямаше да се получи. Прокара уморено ръка по лицето си.

Самолетът кацна и тя се насочи към хотела си. Имаше само няколко часа да се приготви. Добре че бе успяла да си намери рокля и маска навреме. Оставаха само бижутата. Едвам мъкнеше роклята, защото тежеше триста тона с всичките й фусти. Не знаеше жените как са ходели, облечени по този начин. Не можеше да отрече, обаче,  че зеленият сатен, надиплен на множество вълнички по полата, който преминаваше в разкошен корсет нагоре, определено превръщаше роклята в шедьовър. Лилавото домино към нея го имаше отпреди и знаеше, че ще отива на изумруденозелените й очи. Остави багажа си в хотела и извади роклята да се проветрява. След това хукна да обикаля магазините за бижута. Имаше нужда от нещо не много натруфено, но ефектно да подчертава деколтето й. В първите няколко магазина удари на камък. В следващите – също. Времето течеше й тя започваше да се отчайва.

Накрая, малко преди да се откаже и да тръгне към хотела, за да се приготви, мерна в една уличка странна табела, на която пишеше Алената принцеса. Не можа да устои на надписа и се приближи. Изненада се, когато разбра, че това, всъщност, е магазин с интересни и необикновени бижута. Влезе и бе посрещната от усмихнатата собственичка.

-                     С какво мога да ви помогна, госпожице? – попита я тя. Симон се поколеба за миг, но след това обясни какво търси. Дамата се замисли и огледа магазина, сякаш търсеше нещо определено. След това подскочи, сякаш си е спомнила нещо, и влезе в задната стаичка. Когато излезе, носеше кутия от пурпурно кадифе. Сложи я на подложката и я отвори. Симон затаи дъх, защото това беше точно каквото търсеше. Вълна от розови, зелени и лилави мъниста, от която висяха три сегмента със същите цветове, завършващи с по една нежна розова капка. Зелена панделка, същата като цвета на роклята й, правеше комплекта съвършен за случая.  

-                     Ще ходите на маскения бал довечера, нали? – попита я собственичката. Симон ахна изненадано и кимна.

-                     Откъде знаете?

-                     Ами има само един бал довечера, който е с викторианска тема. – засмя се тя и Симон се присъедини към нея.

-                     Вие, обаче, госпожице, не отивате на бала, заради самия бал. Отивате с друга цел. Отивате на война за любовта си. – Симон вече се изненада не на шега.

-                     Не си мислете, че съм ясновидка, скъпа! – отново прихна собственичката. 

-                     Да речем, че съм понаучила това-онова за хората през годините. Една жена, стремяща се да изглежда перфектно за подобен случай, цели две неща – да бъде видяна и забелязана като цяло от тълпата. Или да спечели нечие определено внимание. Не ми приличате на първия тип. Затова предполагам, че някой господин е щастливец да има вашето внимание. – Симон въздъхна и кимна отново със съкрушен вид.

-                     Но защо така пораженчески?

-                     Той не знае, че съществувам.

-                     О, скъпа, не се притеснявайте! Обещавам ви, че след тази вечер ще узнае и няма да иска да ви пусне! Дори вярвам, че ще се върнете да ми разкажете! – Симон не можа да устои на позитивизма на жената и се усмихна. Купи бижутата и най-накрая се прибра в хотела.

Вечерта настъпи. Симон стоеше пред вратата на събитието и чакаше да събере достатъчно смелост, за да влезе. Знаеше, че изглежда добре. Не искаше да си признае, че изглежда твърде добре. Но това не я успокояваше ни най-малко. Вдиша един, два пъти и отвори вратата. Отвътре я заля приятна глъчка, звън на чаши и ненатрапчива ирландска музика. Рик си бе свършил перфектно работата. Всичко изглеждаше чудесно.

Тя се смеси с тълпата и установи, че е направила голяма грешка да дойде. Рик също щеше да бъде с маска. Как щеше да го познае?! О, Симон, как можа да не се сетиш за това? След кратък спор със себе си реши, че ще се свие в някой ъгъл, за да прекара вечерта, надявайки се да го разпознае в тълпата.

 Взе си чаша шампанско и застана до едно кресло с облегалка във формата на четирилистна детелина. Докато оглеждаше критично залата и всеки индивид от мъжки пол, някой се тръшна в креслото. Тя не обърна внимание, заета с наблюдението си.

-                     Господи, най-накрая седнах. – чу нечие облекчено промърморване.

-                     Тежък ден? – попита разсеяно.

-                     И представа си нямате. Не съм седнал от сутринта.

-                     Че какво толкова сте правили? – Дали не беше онзи с червения цилиндър, запита се Симон. Беше с неговия ръст. Не, грешка. Този беше с бръсната глава. Рик имаше страхотна чуплива черна коса. Неведнъж бе мечтала да прокарва пръсти през нея. Въздъхна със съжаление за кой ли път днес.

-                     Ами цял ден търча по задачи покрай бала. Всичко трябваше да бъде изпипано, иначе шефовете щяха да ме уволнят. – Симон подскочи, защото бе забравила, че някой седи до нея. Откъсна поглед от тълпата и реши да огледа събеседника си.

-                     Разбирам как се чувствате, организирането на специални събития от този мащаб е доста трудоемко, дори и за подизпълнителите. – докато говореше, Симон забеляза, че мъжът е облечен, по странно стечение на обстоятелствата, в зелен костюм, който може съвсем спокойно да мине за другата половинка на нейния. Дори имаше лилава кърпичка в джоба. Доминото му беше черно, за съжаление. Цилиндърът – също. Имаше приятно телосложение и Симон се усети, че се захласва. Завъртя мислено очи и се сгълчи. Не е тук да точи лиги по други мъже, Рик беше основният й приоритет. Но, в крайна сметка, ако не успееше с него, това определено беше достоен заместител. В този момент започна една много нежна мелодия и повечето двойки излязоха на дансинга. Беше красива гледка.

-                     Извинете, но дали бихте искали да танцувате с мен, госпожице? – Симон стреснато погледна към мъжа до себе си, който се беше навел в старомоден поклон и й бе предложил ръката си. Само миг й отне вземането на решение. Така щеше да огледа отблизо за Рик. Усмихна се мило на кавалера си и пое ръката му. Той уверено я заведе до дансинга и умело се включиха в танца. Симон разсеяно отбеляза, че е добър танцьор, въпреки изморените му крака, и ако не се оглеждаше за Рик, можеше да си представи, че танцува се него.

-                     Търсите ли някого, госпожице? – попита той след малко.

-                     Защо?

-                     Излежда сякаш вниманието ви е раздвоено. – засмя се той на подозрителния й поглед. Тя изсумтя мислено – днес явно беше твърде лесна за разчитане.

-                     Да, търся, но страхувам се, че това не е ваша работа, господине. – той остана усмихнат, въпреки студения й отговор.

-                     А ако поискам да стане? – гласът му я канеше на едно незабравимо приключение. Естествено, тя, като пълна глупачка, му отказа.

-                     Нека не разваляме танца с прекалено фамилиарнечене. – изсъска тихо тя. Той отметна глава назад и се разсмя с приятен мъжки смях. Тя се огледа притеснено, забелязвайки как не една и две глави се обърнаха в тяхна посока.

-                     Госпожице, признавам, че сте глътка свеж въздух за изтерзаната ми душа и започвате да ме интригувате все повече. И с риск да бъда изпепелен от пламъците, които вашите невероятни изумрудени очи ми изпращат, мисля да ви задържа за цялата вечер. – тя понечи да го попита какво има предвид, по дяволите, но в следващия миг устните му целуваха нейните в шеметна магия. Мелодията, зазвучала в ушите й, я караше да изтръпва. Коленете й се подкосиха и тя се озова в прегръдките на мъжа. Какво се случваше с нея? След всички години, които погуби в любов по Рик, тя осъзна какво е пропускала.

Мъжът се отдръпна от нея и с усмивка продължи:

-                     О, да, определено ще ви задържа. Заслужавам награда за това парти. И смятам, че вашата прекрасна особа ще свърши чудесна работа.

-                     Как смеете да говорите такива глупости? – възмутено се заинати тя. Той й се усмихна нагло:

-                     Госпожице, вие сте точно това, от което имам нужда. Вашата прекрасна персона ме кара да забравя, че цял ден съм организирал всичко това и искам да ви държа в обятията си, докато танцуваме до припадък.  – Симон понечи да се затръшка и задърпа от въпросните обятия, но в следващия момент част от думите му достигнаха до съзнанието й и включиха алармата. Тя вдигна треперещата си ръка и докосна доминото му. След това го свали и другата й ръка се оказа върху устата й, за да спре стона, който се канеше да изпусне. Пред нея стоеше не кой да е, а самият Рик. Съдбата си играеше с нея. За миг се остави на изкушението да го погледа от толкова близо и да му се полюбува, но после си спомни в каква ситуация се намира, а той я гледаше с усмихнати очи.

-                     Аз... може и да се съглася да ме задържиш. – промълви Симон с дрезгав глас.

-                     Какво? Чак като видя колко съм прекрасен ли се сломи? – нацупи се той очарователно. Симон не можа да спре кикота си. Той се наведе и леко я целуна.

-                     Мисля, че е крайно време, моя сладка колежке, да приключим тази игра на котка и мишка. – гласът му беше все със същия безгрижен тон както  досега и й отне известно време да вникне в думите му. После застина и го погледна като мишка, хваната в капан. Той се отдръпна и я погледна, но лицето му беше сериозно.

-                     Колко години ме преследваш, Симон? Трябваше ли да ти организирам бал, за да се престрашиш да ме доближиш?  - тя стоеше зяпнала насреща му.

-                     Но как... – той свали доминото й. Погали нежно бузата й:

-                     Скъпа моя Симон, никога не забравих тези зелени очи, които мярках случайно през годините. Те ме преследваха в сънищата ми всяка нощ. Но аз така и не успях да се доближа до теб. Нещо все ме дърпаше, все ме разсейваше. Накрая усетих, че съм изгубил години и не съм успял да те срещна отблизо. И почти се бях отказал, когато разбрах, че работиш във фирмата ми. Нарочно те назначих да работиш за моя проект. Но не посмях да те срещна лично. Поканата я оставих да ти я предадат уж като награда за работата, за да не запоздозреш нещо. Знаех, че ако дойдеш няма да е заради партито. Надявах се да дойдеш заради мен. Виждаш ли какъв самовлюбен идиот обичаш? – Тя беше престанала да се изненадва.

-                     Не си чак толкова самовлюбен. Все пак наистина дойдох заради теб. – двамата се спогледаха. В очите им се отразяваха едни и същи чувства. Думите бяха излишни. Ирландска мелодия се носеше около тях, докато телата им се притискаха едно към друго, горящи от дългогодишен, най-сетне споделен, копнеж. Май Симон наистина трябваше да се върне в Алената принцеса и да сподели историята си. 

На снимката: комплект колие и обици Irish song, Crimson Princess Jewelry