Петъчна приказка: Purple rain

Беше петък. Последният скучен ден в офиса за тази седмица. Но не и по принцип. Въздъхнах. Навън времето беше мрачно като настроението ми. Какво правех тук? Защо си губех времето в това безсмислено съществувание? Нима не бях създадена за нещо... не знам, по-велико, може би. Кого ли заблуждавах с тези въпроси, които повтарях като мантра през последните години. Бях просто една от тълпата и това нямаше да се промени без да се случи някое грандиозно чудо.

Затраках с отегчение по клавиатурата. Мислите ми непрекъснато отплуваха в различни посоки. Последната им дестинация беше за това колко искам да отида на някое парти довечера. На такова парти, че да забравя за сивото си ежедневие, да забравя, че съм никоя и поне за малко да се превърна в някоя. Вратата на шефа се отвори и аз се стреснах. Погледнах екрана и видях, че съм повтаряла една и съща дума в документа: „Парти, парти, парти, парти, парти”. Изтрих го набързо и сложих служебната си усмивка към началството:

-                     Рания, изскочи ми ангажимент и се налага да си тръгна по-рано днес. Довърш каквото имаш и към пет можеш да си тръгваш. – измърморих нещо за довиждане. С раздразнение си помислих, че шефа може да си тръгне в два следобед. Е, великодушно ме беше пуснал половин час по-рано. Изсмях се вътрешно. Какъв невероятен жест.

Вратата се трясна след него и аз останах сама в  офиса. Работата, която ми оставаше за деня, я довърших за двадесет мин. Огледах се и с жално примирение се зачудих какво да правя три часа. Идеше ми да крещя, а навън започваше да вали. Чудесно, такъв унисон с мислите ми. По радиото пуснаха онази песен за лилавия дъжд. Още по-чудесно. Излязох на балкона и запалих цигара. Зареях поглед към града пред мен. Град, който обичах и мразех еднакво силно. Издишах дима от цигарата. Вятърът го поде  в дъжда и проследих пътя му, докато нещо от отсрещната сграда не привлече погледа ми. До един от френските прозорци седеше служител на компанията, която се помещаваше там. Дотук нищо странно. Само че този служител бе облечен целият в лилаво. Едвам спродавих смеха си, когато видях, че ме наблюдава настойчиво. Лицето му беше безизразно, би бил добър играч на покер. Той бавно протегна ръка към нещо в краката му. Бавно, с две ръце, вдигна голям картонен лист, на който пишеше с големи лилави букви:

„ИСКАМ ДА ТЕ ВИДЯ ПОД ЛИЛАВИЯ ДЪЖД”

Ококорих се. Нима имаше предвид мен? Ами нямаше кой друг, реших след кратък размисъл. Офисът ни беше на последния етаж на полупразна сграда и в тази й част бяхме само ние. Грабнах един лист и написах една голяма въпросителна на него. Мъжът кимна и даде знак да изчакам. На гърба на картона написа:

„КАФЕ НА ДЪЖДА  ДА/ НЕ”

Поколебах се. Само за миг. Какво имах да губя. Този служител го гледах всеки ден през последните месеци. Винаги измисляше как да се забавлява на работното си място. Не че кръшкаше, просто правеше всичко с удоволствие. Тайничко исках да съм като него. По тази причина колебанието ми беше кратко. Обърнах листа и написах голямо „ДА” на него. Лепнах го нахилена на порзореца. И изведнъж той се промени. Лицето му разцъфна в толкова щастлива усмивка, че сърцето ми пропусна удар. Лилавото определено му отиваше. Той хукна навътре в офиса, най-вероятно към вратата и асансьора. Секунда седях като вкаменена, когато осъзнах, че трябва да се размърдам и да сляза надолу. Грабнах си якето и цигарите. Заключих набързо и забързах по стълбите. На няколко пъти бях на ръба да си счупя врата по тях, но някакси оцелях до първия етаж. Насред улицата грееше той с чаша кафе в ръка. За момент дъжда наистина изглеждаше лилав. Пристъпих и се приближих до него. Поех чашата, която ми подаде. Усмихнах се и знаех, че вече живота ми няма да бъде толкова скучен и сив с този човек, тъй изпълнен с цветове и ентусиазъм.

Излезте и вие под лилавия дъжд.  

На снимката: колие Purple Rain, Crimson Princess Jewelry