Петъчна приказка: Маската

Отпих от чашата си. Италианско капучино. С превъзходен вкус. Усещах лекия полъх на пролетния бриз, лъхащ от морето. Усмихнах се леко. Малкото улично кафе беше прекрасно – тихо и спокойно, както го исках. Затворих за миг очи и се насладих на абсолютното спокойствие, което ме изпълваше. Господи, а аз имах нужда от това спокойствие. Затова и бях решила да дойда сама.

Покрай мен мина колело и прекъсна мислите ми. Не побързах да отворя очи. Исках да задържа момента. Но той излетя и с усмивка на леко съжаление фокусирах погледа си към морския хоризонт. Обичах морето. Особено така огрявано от слънцето. Сърцето ми трепваше както при вида на любимия при тази гледка. Любим... не, бях си обещала да не мисля за това.

Дръпнах си от току що запалената цигара и с наслада издишах дима нагоре към клоните на дървото, което щедро ми предлагаше шарената си сянка. Лениво проследих неясните фигури, които той правеше, докато се разнасяше във въздуха. Идеше ми да избухна в безумен смях – ей така, без причина. Сдържах се. Нямаше нужда от първия ми ден на тази романтична земя да ме сметнат за луда. Сервитьорът прекъсна заниманието ми като ми донесе известен италиански десерт. Вместо да се нахвърля с настървение върху него, както бих направила обикновено, бавно отчупих парченце с виличката и го насочих към устните си. Наситеният аромат на ванилия и лимон изпълниха ноздрите ми, преди сладкото изкушение да се разтопи в устните ми с взрив от вкусове. О, богове!

Багажът ми беше в симпатичното апартаментче, което си бях наела. Разопакован и подреден, за да не мисля за него, докато се наслаждавам на този град, който мечтаех да видя тъй дълго. Венеция. Ммм, благозвучието на името е достатъчно да причини романтична треска в съзнанието ви! Но аз не бях дошла за романтиката. Нито да се возя на гондола или да търся любовта. Друго бях дошла да търся. Себе си.

Защото бях изгубена. Безкрайно изгубена и знаех, че намирането щеше да е трудна работа, която не можех да свърша сред сивите индустриални сгради на родния ми град. Всъщност, дълбоко в себе си не очаквах и тук да се открия, но все пак трябваше да опитам  - та това бе Венеция!

Върнах се в настоящия момент. Исках да отида и да си купя маска. Това беше стара моя мечта. Обожавах венецианските маски – красотата им беше несравнима, изработката перфектна. Цената... това в случая нямаше значение. Платих сметката за капучиното и сладкото изкушение и бавно се насочих към едно от такситата, което щеше да ме откара към по-централната част на града, където да се шмугна в някоя уютна работилница на маски.

Такситата, за мое съжаление, се оказаха моторници, които кръстосваха безкрайните венециански канали. Съжаление, защото ненавиждах клатушкането на която и да е лодка по водна повърхност. Преглътнах това неудобство и се настаних в кабината на моторницата, наслаждавайки се на гледката, която този нежелан начин за транспорт ми предлагаше. Слънцето огряваше десетките къщички, накацали върху водата и им придаваше леко неземен вид. Подсмихнах се, въпреки неприятното чувство, надигащо се в корема ми при поренето на вълните. Стигнахме и с удоволствие се разплатих с лодкаря, за да сляза по-бързо. Тръгнах в посоката, която той ми показа, в търсене на онази специална маска, която исках да имам.

Винаги си бях мечтала да видя града в целия му блясък на Карнавала, но се бях отказала, защото не обичам много големи тълпи хора. По-добре да усетя истинския дух в ненатоварения сезон. Защото маски имаше целогодишно.

Вървях бавно и разглеждах. Тук кафе, там някое сгушено магазинче. Докато вървях, оставих мислите ми да се реят и те отидоха в неприятна за мен посока. Върнаха ме в онзи януарски ден, който бях прекарала сравнително прекрасно – бях на пазар за дрехи за работата, която ми предстоеше, отдидох на кафе с приятели, някои от които не бях виждала от много време, гледах много приятен филм. Ала когато се прибрах вечерта, осъзнах жестоката истина. Аз бавно се самоубивах. Бавно, брутално и без да си давам сметка. И то заради някаква си нещастна любов.

Затова и след кратък период на самосъжаление, се взех в ръце. Трябваше да се стегна и с желязна воля да сложа живота си в ред, защото твърде дълго очаквах някой друг да ми го подреди. А той все не идваше. Започнах да прекарвам повече време в дейности, които ме развиваха и опознавах себе си наново, не – за първи път. Правех дълги  разходки, ходех на танци. Практикувах някои йога упражнения вкъщи, за да поддържам форма. Междувременно това ме накара да постигна мир със себе си, но въобще не означаваше, че ме е направило щастлива.

След упорита и жестока борба със себе си, най-сетне бях на ваканцията, която си бях обещала за награда. Беше част от плана ми за израстване – духовно и емоционално. Исках да открия какво все още ми доставя удоволствие и да открия онези страни у себе си, които не познавах.

Отърсих се от неприятните мисли и се опитах да разбера какво точно ме откъсна от тях.

Бях стигнала до работилницата. Дъхът ми спря при вида на морето от маски. Бяха толкова красиви и разнообразни, че исках да ги имам всички. Влязох вътре и в захлас разглеждах. Майсторът, мъж на средна възраст, се усмихна на моя ентусиазъм. Заговори ме на английски с тежък италиански акцент:

-                     Синьорина, виждам вашата страст към маските, изписана на лицето ви. Разглеждайте на спокойствие. Винаги съм доволен, когато видя човек, който обича моите творения толкова, колкото и аз. – усмихнах му се и аз. Разглеждах внимателно, но погледът ми все се връщаше към една маска. Беше красива изработка на дамска маска, покриваща цялото лице. Издържана в черно и червено със сребристи елементи, тя ме караше да не обръщам внимание на нито една от другите маски покрай мен. Това беше странно. Майсторът забеляза моя интерес:

-                     Тази маска има своя половинка. – каза той. Изгледах го изненадано и той продължи:

-                     Има си и нещо като легенда. Тези маски са създадени преди много десетилетия за една влюбена двойка, която възнамерявала да се бракосъчетае в навечерието на Карнавала. Любовта им, подобно на Ромео и Жулиета, била толкова чиста и истинска, че мнозина им завиждали. За щастие, за разлика от споменатата известна двойка, те нямали проблеми със семействата и тяхната сватба преминала без инциденти. Майсторът, който направил маските им, им казал, че не трябва да ги разделят, иначе ще ги сподели нещастие. Влюбение взели предвид неговото предупреждение, но годините минавали и те забравили за него. Един ден мъжът заминал надалече. За да не му е тъжно за жена му, двамата си разменили маските – той взел нейната, а тя останала с неговата. Мъжът пътувал не една и две години, и срещнал доста препятствия, но маската му помагала да ги преживее. Най-сетне се прибрал у дома, само за да види къщата си в руини,, а от любимата му нямало и помен. Никой не знаел какво се е случило. Един ден селото осъмнало с порутената къща, а жена му липсвала. Не е ясно и до ден днешен какво точно е станало с тях, но легендата гласи, че той прекарал всеки ден до края на живота си с маската на кея, вперил очи, изпълнени със сълзи, към морето, в очакване да види своята любима. Оттогава двете маски не са били събирани.  Затова я държа на видно място, евентуално ако някой притежава другата маска. – Моите очи също бяха насълзени и не можех да не се разчувствам от тази история и интригата в нея. Наистина, какво ли се беше случило с жената? Почувствах силно желание да притежавам маската.

-                     Ще ми продадете ли тази маска, синьоре? – той ме погледна съсредоточено. След миг кимна отсечено:

-                     Si, certo!  Вие сте първият човек, който проявява интерес към нея. Вярвам, че има защо. – След малко излязох от магазина, олекнала с една добра сума и с опакованата маска в ръка. Чувствах се странно, докато вървях обратно към канала, за да се кача на таксито отново. Маската сякаш изгаряше ръцете ми с всяка крачка. Насочваше ме. Върнах се обратно при кафето, където бях седяла по-рано през деня. Тъкмо минавах покрай вратата на хотелчето до него, когато усетих как ми прилошава и тъмни кръгове заиграха пред очите ми.

Следващият ми спомен беше как отварям очи и срещам най-тъмните очи, които съм виждала някога. В тях имаше толкова магнетизъм и още повече тревога:

-                     Синьорина, добре ли сте? – дочух да ме пита техният притежател. Примигнах неразбиращо и се огледах. Намирах се в нечия стая, но не моята. Тревога пропълзя по гръбнака ми. Какво, за бога, се беше случило, че съм била в безсъзнание?!

-                     Синьорина, как сте? – повтори той. Върнах вниманието си на него.

-                     Къде съм? – попитах дрезгаво.

-                     В моята стая. – отвърна невъзмутимо той. Наложи ми се да събера доста голяма част от волята си, за да се окопитя и да го попитам:

-                     И какво правя във вашата стая? – той се усмихна на ледената нотка в гласа ми.

-                     Припаднахте почти в краката ми, синьорина. Мисля, че това предполага да се озовете в стаята ми. – усмивката му разтегли чувствените му устни и устата ми пресъхна по незнайна причина. Съзнанието ми се пребори с трудността да осъзная факта, че съм припаднала в краката му.

-                     Не разбирам?

-                     Съдейки по маската, която държахте в ръцете си, предположих, че сте ходили при някой майстор. Някой хора имат нетърпимост към миризмите в работилницата, която се изразява понякога доста след посещението там. – изгледах го подозрително, но си спомних миризмата и как се чувствах странно, прибирайки се обратно.

-                     Да приемем, че ви вярвам. Тогава трябва да ви благодаря, че сте се погрижили за мен. - Понечих да се изправя, но той ме задържа с ръка за рамото. Там, където ме докосна, кожата ми пламна. Изненадах се на реакцията си към този непознат, но го приписах на това, че ми беше лошо.

-                     Аз съм Лученцо Ди Вени, синьорина, приятно ми е да се запознаем.

-                     И на мен, синьоре Ди Вени. Аз съм Бриана Спенсър. – Той кимна доволно, стана от леглото и се приближи до бюрото, на което бе оставил чантата ми и маската. Той я взе и я разгледа.

-                     Знаете ли, синьорина, преди години, когато живеех още в Америка, случайно попаднах на другата маска. Тя ме привлече неудържимо и когато чух историята към нея, не можех да не я направя своя. От тогава бях обсебен да събера двете маски, за да почиват влюбените в мир най-сетне. – погледнах го заинтригувана. Той продължи:

-                     Преди няколко дни дойдох тук, най-сетне, за да потърся половинката на моята маска. И какво се случи – тя сама припадна в краката ми. – той избухна в приятен смях и след миг не можех да не се присъединя към него. Той извади неговата маска и я събра с моята. Двете бяха наистина майсторско творение. Допълваха се толкова добре, че липсваха само онези, за които бяха правени.

-                     Невероятни са! – възкликнах аз. Той кимна.

-                     Синьорина, нека направим сделка с вас. Довечера организирам нещо като малко соаре, на което ще присъстват любители на маските. Това би бил гвоздеят на програмата. Бихте ли желали да ме придружите, като двамата носим тези маски? – погледнах го в искрен шок от поканата му и ми отне няколко минути да му отговоря:

-                     Признавам, че предложението ви определено е интересно. И ако не бях чула историята, не бих приела поканата ви. Но ми се иска наистина, носейки тези маски, да помогнем на онези двама влюбени да се намерят най-сетне и да прекарат вечността заедно. Затова нека соарето се превърне в един вид церемония за тях. – той помисли над думите ми и след малко кимна с усмивка.

-                     Харесва ми идеята ви. – Разбрахме се да се видим вечерта, аз взех моята маска и се прибрах в апартамента, където бях отседнала. Нещата се развиваха интересно. Приготвих се за церемонията и с изненада открих, че съм си взела роклята, която идеално ще пасва на маската. Няма случайни неща, явно, помислих си, и тръгнах към соарето. На вратата ме посрещна моят кавалер в също толкова идеален костюм за неговата маска.

Извършихме малка церемония по събирането на маските, като ги докоснахме, сякаш бяха в целувка. Ръцете му ме притеглиха към тялото му и на мен ми се прииска да не се целуват само маските ни.

Дойде моментът всички да разкрием лицата си и двамата оставихме нашите маски на масата една до друга. Нещо ме бутна и аз залитнах в прегръдката на Лученцо до мен. Ледени пръсти докоснаха лицето ми и го обърнаха към неговото. Съдейки, по изненаданата му физиономия, той преживяваше нещо подобно. Очите ми потънаха в неговите и след още едно призрачно побутване двамата се отдадохме на целувка, за която си струва да изживееш няколко живота. Когато най-сетне се отдръпнахме един от друг, видяхме как една непозната двойка, облечена в нашите цветове, а телата им леко прозрачни, ни гледаха през призраците на нашите две маски. Поклониха ни се с благодарност и прегърнати отлетяха нагоре, за да се разтопят във въздуха малко преди тавана. Не обрънах внимание на тръпката, която пролази с тих ужас по тялото ми. Ръцете на Лученцо ме притиснаха по-плътно до него. Аз въздъхнах:

-                     Така и не разбрах какво се е случило с нея, че той е открил къщата в този вид. – Лученцо се обърна към мен:

-                     На този въпрос мога да отговоря. Къщата е била със слаби основи и се сринала, а дамата тръгнала след него, защото била бременна и искала да го открие. За нещастие, корабът й потънал близо до бреговете на Америка. Тя оцеляла, заедно с бебето, но за съжаление, никога не успяла да се прибере  у дома. Най-сетне двамата успяха да намерят пътя един към друг. – усмихнах се с тъга, но сърцето ми пееше. Една любов бе открила щастието си след толкова години, макар и в друг свят. А друга, вдигнах поглед към мъжа до мен и вече знаех – друга любов бе на път да открие своето щастие, но аз най-сетне се бях намерила...  

На снимката: маска Bloodred Harlequinn, Crimson Princess Jewelry